Окръжният вестник „Отечествен зов“- Враца от 1943 г до 1990 г

Публикация на дългогодишната журналистка Цветана Евгениева, работила и във вестник “Отечествен зов”, истинска школа за нейното професионално развитие.

   Писаното слово е в основата на моята почти половинвековна работа като журналист. Писането е  труден  процес от събирането на информация до включването й във вестника или в книга. Техническият прогрес промени много неща през тези години. В началото пишех материалите cи на  ръка, още си пазя бележници оттогава; след това дълги години на пишещата ми машина „Марица“; после предавах информациите си за БТА на дървен и много шумен телекс, последван от електронен, докато се стигна до голямото чудо – интернет, пейджър и мобилен телефон, с който можеш да си свършиш работа, да се свържеш с човек на другия край на света, да си решиш проблем и т.н.

   Ще направя и друго сравнение – журналистите от нашето поколение нямаха PR и Връзки с обществеността, сами си търсеха и намираха събитията, хората, пътуваха с обществен транспорт до заводи, фабрики, земеделски стопанства. И това за което пишехме, за което информирахме, беше от първа ръка - видяно, чуто, споделено, проверено, истинско. Читателите ни вярваха, а професията ни се смяташе за обществено престижна.

  За мен писането е отговорност, споделяне, преживяване, съпреживяване със съдбите,  думите, мислите, изречени от хората, с които се срещам. Магията на словото е когато влезеш в душата и чувствата на човека, и ги проектираш през собствената си душа и емоция. В същото време журналистът трябва да бъде много толерантен, обективен и точен, за да му вярват.

   Първите си стъпки в журналистиката направих във вестник „Работнически пламък“ на врачанския Химически комбинат- от април 1972 до април 1974 г.

   От началото на май 1974 до края на април 1981 г. работих като литературен сътрудник и редактор в окръжния вестник “Отечествен зов”- Враца и сътрудничих на в. “Поглед”,  “Народна младеж” и “Отечествен фронт”. От май 1981 г. станах кореспондент на БТА за Враца и Монтана до пенсионирането ми в началото на май 2006 г. Продължих да сътруднича на в.“Отечествен зов“ и на някои други местни и национални вестници като “Отечествен фронт”, “Сега”, „Техническо дело“. Подготвих и публикувах хиляди информации, репортажи, интервюта, очерци, които са своеобразен летопис, а вече и история на цялостното развитие на региона. На 11 декември 2005 г. Съюзът на българските журналисти ме удостои с годишната награда на съюза- статуетката на СБЖ в раздел “Печат” за поредицата публикации "Чудаци" във в. "Сега"и за цялостна журналистическа дейност.

     През всичките тези години успях да подготвя и да издам   книгите “На война без повиквателна”, 1985 г. /за участието на момичета-доброволки от Врачански окръг в Отечествената война/, “Искам, следователно мога”, 1997 г. /за големия изследовател на Македония, писател, публицист, журналист, министър на просвещението Васил Кънчов/, “Личности и съвременници от Врачанска област”, 1999 г. и “Врачанска област”, 2001 г. /Справочно издание/ - в съавторство с колектив, „Шарената река на времето“/2011 г/, „Октет „Враца“ – музикалната емблема“  /2012 г/, „Белег от детството“ /2014 г/, „НеСлучайни срещи“ /2017 г/, „Челопек-Природният олтар“/2019 г/.

      Как стигнах до тази професия? След като завърших гимназия в родния си град Бяла, Русенско, исках да кандидатствам българска филология и журналистика, но в тези години нямаше прием за журналисти и се явих на изпити в СУ “Климент Охридски“ само за филология. Приеха ме и от есента на 1966 г. вече бях студентка.

    След завършването през 1970 г. бях разпределена да работя като учителка в едно русенско село, но раждането на първото ми дете и разпределението на съпруга ми в Химическия комбинат във Враца анулира това. Съдбата си знаеше какво да реши за мен и моята мечта. Точно в Химическия комбинат направих първите си стъпки в журналистиката от 15 април 1972 г. във ведомствения вестник „Работнически пламък“- орган на партийното, административното, профсъюзното и комсомолското ръководство на комбината.  

    За един месец опознах много хора, посещавах всички производствени цехове, командни зали,  запознах се с технологията  и историята на комбината. Много бързо навлязох в правенето на вестника – за какво и как да се пише, оформлението, подготовката за печат във врачанската печатница. Излизаше два пъти в месеца, на един лист-две страници, таблоиден формат в тираж 1000 броя. Това беше първия ми опит по вестникоправене. Учех се в движение. Водех се главен редактор, но всичко вършех сама – планувах материалите, пишех ги на новата си „Марица“, срещах се със специалисти и работници за разговор по темите, възлагах материали на сътрудници, редактирах ги, снимах, а след това и като отговорен секретар ги макетирах и „връзвах“ броя на макет. За това ми помагаше уредника на окръжния вестник „Отечествен зов“ Нестор Тачев. Първите два броя направих с него, а след това продължих сама. Предавах броя в печатницата и проследявах процеса от линотипера /ръчно набиране на буквите/ до печатарската машина. Всичко ми беше ново, непознато. Но хората в комбината ме опознаха и сами започнаха да ми предлагат теми, сигнали, очерци, информации.

  Ще спомена няколко от десетките публикации, отразили производствения ритъм на комбината. „Пред големия празник“ /бр.12, 30 август 1972 г/, в която разказвам за успехите на комбината и за приноса на работници и специалисти в рубриката „Хора на нашия ден“, допринесли за тези успехи.  В следващия брой 13 съобщавам за пуска на първата в България инсталация за течен азот в интервю с механика на азото-кислородния цех Валентин Савчев. На 24 ноември 1972 г. публикувах като водещ материал „Качеството на продукцията на световно равнище“ по повод предстоящото национално съвещание в комбината по прилагане на Саратовската система за качество. Брой 6 от 9 май 1973 г. излезе в 4 цветни страници по повод Деня на химика и три години от откриването на комбината. По този повод взех интервю от директора инж. Симеон Митев.

   Като прохождащ журналист се гордея, че по мои публикации за нередности, нарушения или добре свършена работа се свикваха дебати, събрания, производствени срещи с началници на цехове и производства. Така заводският вестник се превърна за мен в много добра практическа школа по журналистика.

   Няколко месеца по-късно, от 15 септември 1972 г. записах следдипломна специализация по журналистика към СУ „Климент Охридски“, организирана за пръв път от Научно-изследователския център към СБЖ. Така сбъднах мечтата си да следвам журналистика. Отново черпех знания и опит от големите имена в професията като проф. Боршуков, проф. Станчо Б. Станчев, Божан Тодоров.

    В това време вече започнах да сътруднича усилено на окръжния вестник „Отечествен зов“ най-вече с материали от Химкомбината. Първата ми отпечатана информация беше на 8 септември 1972 г. за новата инсталация за течен азот. Ще спомена още няколко: “Два полюса на отговорността“ /бр.87, 9 ноември 1973 г/ за героичната постъпка на четирима специалисти, предотвратили спирането на комбината поради авария; „Модернизацията и реконструкцията – основно в бъдещия прогрес“ /бр.88 от 13 ноември 1983 г/-интервю с инж. Георги Андонов; „Какво означава да имаш собствен морален кодекс“/бр.20 от 11 март 1974 г/.

Литературата ми помагаше много – владеех добре езика и стила, нужно ми беше да овладея жанровете. С всеки изминал месец пишех и публикувах  все по-активно в „Зов“ и това ме радваше, защото заводският вестник вече не ме удовлетворяваше, исках по-голям творчески простор, по-силен размах в професията. За няколко месеца се наложих с името си в окръжния вестник, все по-често излизаха мои публикации - репортажи, интервюта, аналитични материали, очерци. Във в.„Народна младеж“, бр. 269, 13 декември 1973 г излезе материалът ми за работата на младите химици „Доверието не се дава даром“.

   От 1 май 1974 г. преминах на работа във в. „Отечествен зов“. Издаването на заводския вестник „Работнически пламък“  продължи Елеонора Цанова.

  /Такива ведомствени вестници издаваха още Строителния монтажния комбинат /в. „Строител“/; Текстилния комбинат /в.“Вратица“/; Чугунолеярния комбинат; Циментовия завод /в.“Врачански цимент“/.

   +++++

    Преди да продължа по-нататък ще представя кратка история на вестник „Отечествен зов“, базирана на изданието „„Отечествен зов“- Боен орган на партията“, Враца, 1983 г - автор Павел  Петков, редактор Кръстю Луканов.

   Появата му е свързана с нелегалната борба на комунистическата партия и необходимостта от агитация и пропаганда против фашизма. Решението е взето на окръжна партийна конференция във Враца на 27 септември 1943 г. За негов редактор е утвърден Аврам Митев /Ангел/. Взето е решение и за издаване на вестник „Младежка трибуна“ като нелегален орган на РМС. Създадена е печатна база с роторен циклостил в дома на Лало Петков в с. Буковец. Първият брой излиза в началото на октомври като бюлетин. В уводна статия вестникът обещава „да дава информация по международните и вътрешни събития, да изразява народните интереси и да бъде огледало на борбата против противонародното правителство, за народна демократична власт. Според информация в изданието вестникът е излизал в тираж от 500 до 1000 броя в четири страници на формат 21/29 см. Поради нелегалната му дейност печатната база е местена в различни села, имало е прекъсвания, но продължавал да излиза до есента на 1944 г.

    Първият легален брой на вестник „Отечествен зов“ излиза на 4 ноември 1944 г в четири страници с главен редактор Иван Петров, завършил двегодишен курс по журналистика в Москва. Като орган на Отечествения фронт целта е да се пропагандира борбата за утвърждаване на народната власт, на постиженията в икономиката и селското стопанство и укрепване на отечественофронтовските организации. От 1 септември 1950 г. вестникът става орган на Окръжния комитет на БКП във Враца. Редколегиите търсят новия облик и съдържание, но поради липса на специално образование и опит получават от комитета не много добри оценки както за списването, така и за липсата на илюстрации. През 1955 г се променя формата и той вече е голямоформатен 42/57 с блокова структура, но от 1 януари 1957 г. започва да излиза в малък формат в 8 страници. Извършват се кадрови промени като за зам.-главен редактор е назначен Лазар Петров, увеличава се бюджетът и щатът на редакцията на 23 души.

   С новото административно деление от началото на 1959 г се обновява и състава на вестника с 31 журналисти и технически персонал. Новата редколегия с главен редактор Станчо Попов поставя началото на съвременното списване на изданието. Заместник-главни редактори са Хаския Челебонов и Лазар Петров, отговорен секретар е Кръстьо Луканов. Членове на редколегията Василка Божкова, Петко Цонев и Илия Борисов. Отделни страници и рубрики акцентират освен на партийния живот, на развитието на икономиката, селското стопанство, образованието и културата. Страницата за литература и изкуство  „Бистри извори“ трасира пътя за появата на приложението „Дъга“. В рубриката „Наши земляци“ публикуват свои творби изявени вече поети и писатели от Врачанско. Появява се и страницата за хумор „Тъпан“. В този период активно работи поетът Орлин Орлинов и оставя следа със своите стихове, репортажи и фейлетони. Значително място се отделя на краеведски изследвания. Променя се и шрифта на заглавието- от рисувани букви в съвременен с автор Борис Ангелушев.    

     През 1963 г. в с. Буковец се чества 20-годишнината на в. „Отечествен зов“. Специалният брой излиза с нова графика и оформление, със собствен графичен облик и стил, което привлича вниманието на централната преса. Обновена е и редколегията от началото на 1964 г. с главен редактор Лазар Петров, Христо Ценов – зам.-главен редактор и членове на редколегията Тодор Ненчовски, Стоян Вълов, Никола Гергов, Цветан Фуренски и Хаския Челебонов. Приложението „Дъга“ започва да излиза редовно в края на всеки месец в малък формат, като привлича за автори писатели и поети като Леда Милева, Елисавета Багряна, Георги Цанев, Ст.Ц.Даскалов, Блага Димитрова, Цветан Ангелов, Борис Крумов, Орлин Василев, Димитър Осинин.

   За 25-годишнината си в. „Отечествен зов“ е награден от Президиума на Народното събрание с орден „Народна свобода 1941-1944 г.“

     В поредица от броеве в. „Отечествен зов“ отразява апокалипсиса, връхлетял с. Згориград и Враца на 1 май 1966 г.: Стената на хвостохранилището на оловно-цинковата фабрика „Мир“ към мина „Плакалница“ край Згориград се скъсва и огромни маси от утайката заливат града. Всичко трае секунди и се случва в 11,25 часа, в момента, в който във Враца е започнало тържеството по случай Първи май- празника на труда. Официално се съобщава за 156 разрушени и отвлечени къщи, 118 загинали, 2000 ранени, 300 семейства останали без дом, покривите на 1000 къщи отнесени от водната стихия. Според по-късни оценки жертвите са над 500, ранени са 2000 души.

    От 1965 г. вестник „Отечествен зов“ започва да информира за изграждането на Химическия комбинат във Враца. На 30 юни 1966 г. съобщава за посещение на зам.-председателя на Министерския съвет Пенчо Кубадински и други официални лица по повод забавяне на пусковия график. Докладва началникът на строежа инж. Овед Таджер. Първият директор е инж. Георги Стоев, зам.-директор инж. Цветан Данов. През 1966 и 1967 г. се назначават над 1000 специалисти от цяла България, като едновременно с това се извършва специализирана подготовка и обучение на кадрите. Първият врачански карбамид е произведен на 29 март 1967 г. На 28 юни 1968 г комбинатът е открит официално от първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков.

   През юни 1970 г. влиза в действие Автоматизирана система за управление на производството. В средата на 1973 г е открит Електронно-изчислителният център.

Така се дава началото на индустриалното чудо на Северозапада, определян по-късно като Монетния двор на България. Той е осигурявал 3 процента от световното производство на азотен тор. 

     На 15 октомври 1969 г „Отечествен зов“ съобщава, че на 14 октомври с.г. е направена   първа копка на бъдещата Атомна централа край Козлодуй. На събитието присъстват зам.-председателят на Министерския съвет и министър на строежите и архитектурата Пенчо Кубадински и бъдещият началник на строежа инж. Овед Таджер. За първи директор на бъдещата централа е назначен инж. Симеон Русков, дотогава директор на атомния експериментален реактор в София. Към екипа се присъединява и инж. Делчо Лулчев.

   Вестникът припомня, че конкретният акт, с който се поставя началото на българската ядрена енергетика е подписването на 15 юли 1966 г. на междуправителствена спогодба за сътрудничество между България и Съветския съюз за изграждане на атомна електроцентрала – първата на Балканите и в Югоизточна Европа. Проектите са изготвени съвместно от „Топлоелектропроект“- Москва и „Енергопроект“-София. Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, където се подготвят и кадрите за бъдещата експлоатация.

  През април 1970 г. започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникалното ядрено съоръжение. През октомври излиза първи брой на вестник „Първа атомна“, който се превръща в периодично издание на АЕЦ“Козлодуй“ за отразяване на строителните и експлоатационните дейности.

   Вестник „Отечествен зов“ открива кореспондентски пост на АЕЦ и във всеки брой информира с репортажи и очерци за строителството. На 24 юли 1974 г. първи блок е включен в енергийната система на страната. Официално той е открит на 4 септември 1974 г. от Тодор Живков. В апогея на строителството на Атомната работят между десет и дванайсет хиляди строители и монтажници.

   В началото на 1970 г. ОК на БКП утвърждава редакционна колегия в състав: Кръстьо Луканов-главен редактор, Тодор Ненчовски-зам.-главен редактор и членове на редколегията Йорданка Данова, Никола Гергов, Стоян Вълов, Илия Борисов и Цанко Христов. Вестникът печели все по-голям авторитет и признание. През 1970 г излизат 17 специални броя, изготвени по желание на читателите. Вестникът затвърждава таблоидния си формат и вертикална структура. През 1973 г започва да излиза месечното приложение „Младежка трибуна“ в четири страници. Появяват се и нови рубрики „Из дневника на дежурния редактор“, „Произшествия“, „Нещо ново за старото време“, „Измерения“, „Искри на петилетката“. Издадени са 11 специални броя и още толкова специални страници по желание на читателите. Съюзът на българските журналисти награждава вестника с аргумента „коренно подобри своя облик, засили проблемността и публицистичния характер на материалите, чувствително подобри графичното си оформление и придоби оригинален специфичен облик“ /сп. “Български журналист“, 1973 г №7, с.35/.

    1974 г. преминава под знака на 30-годишнината от победата на социалистическата революция, откриването на Атомната централа в Козлодуй и на газопровода за Химическия комбинат, разширението на Целулозно-хартиения комбинат в Мизия и обявяването му за национален обект, 50-годишнината на института по царевицата в Кнежа. За 10-годишнината си приложението „Дъга“  получава високи оценки. То представя всички видове изкуства с богато жанрово разнообразие- разкази, есета, пътеписи, стихотворения, статии, интервюта, очерци, рецензии за книги, театрални постановки, изложби, много снимки, авторски картини и репродукции.

  +++++

  С влизането ми във в.“Отечествен зов“, който се разпространяваше в целия Врачански окръг, ме назначиха  литературен сътрудник в Икономическия отдел със завеждащ. Никола Гергов с 25-годишен стаж във вестника и редактор Митко Мишев с 12-годишен стаж. Научих много от Мишев, който имаше разностранни умения- да снима професионално,  да макетира вестник, да стенографира, да пише силни критични материали.

   Главен редактор Кръстьо Луканов – участник в съпротивата, с голям опит в журналистиката като член на няколко редколегии на вестника. По-късно Марин Ботунски ще напише за него: “На седемнадесет години става партизанин, после е доброволец на фронта, лекува се дълго от коварна болест в Искрец (от там е познанството му с Радичков). Във Враца основно животът му е свързан с вестник „Отечествен зов“. Той е отговорен секретар, първи редактор на литературното приложение „Дъга“, главен редактор на вестника в годините, когато врачанският „Отечествен зов“ се превърна в емблема за новото във вестникоправенето, когато софийски редакции идваха тук да черпят опит в организацията и оформлението на изданието. „Отечествен зов“ в тези години, а и след това, „обираше“ всички възможни награди в България. Това не е само негово дело — в редакцията се беше събрал букет от талантливи журналисти. Но той беше началният двигател“. /книгата “Ранни дългове“, 2003 г/.

  Тодор Ненчовски /1934-2015/- заместник-главен редактор - умен, интелигентен, владеещ няколко езика, малко авторитарен и прагматичен, но пишещ много добре. Специализирал е в Румъния и Англия. От 1959 г. до 1962 г. е щатен кореспондент на в. „Народна младеж“. От 1962 г е отговорен секретар и зам. главен редактор на вестник „Отечествен зов“. По негова инициатива и идея вестникът открива нови и популярни рубрики като „Измерения”; „Откровения”; „Тревоги на перото”; „Под остър ъгъл” и др. През есента на 1977 г. Ненчовски постъпва на работа в общинския вестник „Септемврийско знаме” – Кнежа, където работи като редактор в продължение на 10 години. През 1987 г., след поредната административна реформа, е назначен за отговорен секретар на новосъздадения областен всекидневник „Септемврийско дело”- Михайловград. До 1991 г. работи като заместник главен редактор и главен редактор в този вестник. След 1991 г. е изпълнителен директор на издателство „Будилник” във Враца. От септември 1992 г. до края на 1993 г. е главен редактор на вестник „Отечествен зов”, където се и пенсионира.

   Петър Манов – редактор на хумористичната страница „Тъпан“ и за дейността на околийските съвети; по професия юрист; хоби- ловец и турист. Предсрочно освободен от редакцията. След 1990 г. е избран за народен представител от Врачанския многомандатен район.

  Нестор Тачев – зам.-отговорен секретар. Разработва графичната концепция, за която вестникът получава първа награда от Съюза на българските журналисти.

  Цветана Тихолова – 48-годишна тогава, завеждащ отдел „Култура“. Интелигентна, изключително жизнена, бодра, с младежки дух за годините си. Автор на много вълнуващи материали на социално-етични теми. Отличен стилист и редактор. Допаднахме си по някаква вътрешна нагласа. Заедно организирахме няколко силни и емоционални срещи в редакцията с жени, участвали като доброволки в Отечествената война. По-късно те станаха основата да напиша и издам първата си книга „На война без повиквателна“.

  Георги Бончев – /1931 г./ Редактор на литературното приложение „Дъга“, поет. Стотици национални и врачански творци са минали под „Дъга”-та на Бончев. От 1978 г. ме преназначиха като сътрудник в това приложение, двамата си допаднахме като творчески заряд и скоро  „Дъга“ придоби голяма популярност, за което ръководството на редакцията ни награди с пътуване като обмяна на опит в редакцията на вестник „Нойер таг“ в побратимения град Франкфурт на Одер.  Бончев е автор на пет поетични книги. Носител е на Наградата на Враца за 2001 година - за цялостно журналистическо творчество и за стихосбирката „Обратно време”.

   Стоян Вълов, завеждащ отдел „Писма на читатели“, над 50-годишен, воюващ за принципност, обичащ да спори и да доказва своята правота.

     Иван Кошничарски /1939-2012 г/, редактор на страница „Тъпан“. Преди това е бил програмен ръководител във врачанското радио. Активен сътрудник и на национални вестници, автор на десетки фото- и карикатурни изложби. По-късно издаде  книгите "Криводолици" и "С перо и обектив", в които е събрано най-доброто от неговите журналистически и хумористични творби.

  Йорданка Данова – завеждащ селскостопанския отдел, към 50 годишна. Жива, енергична, добре познаваща тематиката си. Автор на публицистични, лирични и книги за деца. След 1990 г създава собствено издателство за книги. В нейния отдел работят Кирил Радовенски и Людмила Левашка - млади журналисти.

  Петър Врачовски, завеждащ отдел „Партиен живот“.

  Йоло Кръстев /1934 г-2000г/- редактор в отдел „Партиен живот“ и журналист  с богат опит, поет. Преди това, 1960 г, поставя началото на в. „Белослатински глас“. Създава и вестниците „Димитровец“ към ММК „Елисейна“, „Романска искра“-Роман. Житейско мото:“Човек засял ли е една бразда за жътва, се завръща и от оня свят“.

   Георги Карданов /1938г/- 13 години редактор на хумористичната страница „Тъпан", в която представя най-значимите български сатирици, на приложението „Младежка трибуна“ и на спортната страница, един от най-добрите журналисти в редакцията.. През 1968 г. организира голямо литературно четене във Враца, с участието на Р. Ралин, Ив. Коларов, Г. Ивчев, П. Колев, М. Топалов, К. Цонев, Т. Климентов и др.

  Румяна Николова - фоторепортер, започнала с бяло-черната фотография, награждавана често за хубави и уникални снимки. Сама проявява и суши снимките си до предаването им за макетиране. По-късно работи и с модерна фотографска техника. Има над 30 години стаж във вестника.

   Лили Комитска и Наташа Мермерска - коректорки.

   Петра Начева-машинописка. Теменужка Търницова - главен счетоводител. Теменужка Димитрова - касиер.

  В следващите години в редакцията постъпиха Галина Лазарова, Валерия Младенова, Цонка Илиева, Райна Тошева, Тодор Резов, Цветана Маркова,  Лъчезар Лазаров.

   Активни сътрудници бяха Елеонора Цанова, Евдокия Марангозова, Ива Кръстева, Борис Врачовски, Веселин Искърски, Ангел Петров, Каролина Краева, както и кореспондентите на централните вестници, телевизия и радио Илия Борисов, Кирил Андровски, Емил Борисов, Цветан Фуренски, Валери Ведов, Павел Христов, Владимир Данкин, Кирил Стойчев.

     На „Отечествен зов“ сътрудничеха и редакторите на местните вестници, издавани от общинските съвети на всички общини на Врачански окръг.

   Мездра. Периодичният печат в Мездра има 85-годишна история. През този период излизат над 10 местни вестника. Първият е независимия седмичник за просвета, култура и стопанство „Искърски фаръ” . Той излиза в продължение на 15 години, без прекъсване - от 1.X.1929 г. до 30.IX.1944 г., като през този период са отпечатани 656 броя. Негов редактор е Йордан Кръстев, а издател - Стефан Христов, собственик на печатница и книговезница „Венера”. Тиражът на вестника е 600 - 800 екземпляра. Най-продължително време, малко повече от три десетилетия, просъществува вестник „Искърска комуна”. Брой 1 излиза на 21 април 1960 г. През този период са отпечатани 699 броя, като тиражът му варира между 1500 и 3000 екземпляра. От 1965 г. редактор на вестника е Анчо Анчев, от 1968 до 1988 г., в продължение на две десетилетия - Иван Христов (Руски), а непосредствено преди 10.XI.1989 г. - Петко Борисов, На 12.X.1990 г. е преименуван на общински седмичен вестник „Искърски страници”. Първият брой на независимия седмичник за политика, култура и бизнес „Искърски страници” излиза на 2.XI.1990 г., а последният - на 25.XI.1998 г. Няколко месеца по-късно, през пролетта на 1999 г., е направен опит за неговото възраждане с името Мездренски общински седмичник „Искърски фаръ”, като съвместно издание на Община Мездра и на Кабелна телевизия „Интер Сат”. Редактор е Стефан Красимиров, а сред активните дописници са Маргарита Стефанова, Моника Пенева, Ива Милчева, Мирослав Гетов, Бисер Йончовски и др. От 1.XII. 1991 г. главен редактор става Илиана Минковска. Като журналисти в редакцията и сътрудници работят Теменужка Йоцова. Красимир Стефанов, Данаил Петков, Георги Тодоров, Анчо Анчев, Владимир Джаферски, Кирил Радовенски, Стефан Здравков, Иван Велин, Пенко Ценов, Янка Пешева.  През това време са отпечатани 100-на броя, като периодичността и тиражът на вестника варират в зависимост от финансовите затруднения при издаването му.

    От 5.IX.1992 г. до 2.III.1995 г. излиза първият частен вестник в Мездра регионалният двуседмичник „Мездра”. Издател е бизнесменът Георги Савчев, президент на фирма „Съни’90“. Редактори последователно са Данаил Петков, Димитър Воденичаров и Ангел Петров. Сътрудници са Владимир Джаферски, Иванка Начева, Владислав Стоянов, Цветан Петров и др. Издадени са 39 броя.

    През пролетта на 2002 г. Община Мездра решава да възстанови издаването на местния вестник. Така на 1 май 2002 г. излиза бр. 1 на oбщински вестник „Мездра XXI век”, който се списва от обществена редколегия с редактор Кирил Радовенски / от 01.05.2002 г. до 27.01.2010 г./, Мирослав Гетов -/от 27.01.2010 г. до 30.12.2015 г./, Павел Петров - /от 01.01.2016 г. до 05.06.2017 г./, Йордан Манчев - /от 05.06.2017 г. до 08.02.2018 г/., Кирил Радовенски - /от 08.02.2018 г. до 05.12.2019 г./, Мирослав Гетов - от 05.12.2019 г.

    Всяко едно от тези печатни издания е съхранило върху пожълтелите си страници безценна информация от съкровищницата на историческата памет на родния край. Защото, каквото е и мотото на в-к „Мездра XXI век”: „Verba volant, scripta manent” („Думите отлитат, написаното остава”).

     /Информацията е на Мирослав Гетов, главен редактор на в-к „Мездра XXI век“

и председател на Краеведско дружество – Мездра/.

     Вестник „Белослатински глас“ в Бяла Слатина е основан през 1960 година, първи редактор е Йоло Кръстев. Той е своеобразен продължител на няколко периодично издавани вестника преди 1944 г. и десетилетия наред отразява икономическия, обществен и културен живот в общината.

  През различните периоди на издаването си е орган на Общинския комитет на БКП, на АПК „Скът“ и Община Бяла Слатина. Както всички по това време общински вестници, той излиза два пъти месечно на 4 страници. Негови главни редактори през годините са Георги Цанев /1972-73 г/, Антоанета Иванова, Лъчезар Лазаров/1977-1982 г/ , Красимира Милчева- като журналист от 1979 до 1983 г. и главен редактор  /1984-1994 г/. В редакцията са работили  в различни години  журналистите Каролина Краева, Невена Маркова, Людмила Левашка, Цвета Стефанова, Емилия Вълкова, Любомир Къневски, Георги Белински, Борислав Борисов, Георги Гергов. Негов най-активен сътрудник с публикации от областта на селското стопанство е Линдо Романски, а автор на редица материали, свързани със спорта – Цветан Близнаков.

    През 1985 година е отбелязан по подобаващ начин 25-годишният юбилей на вестника. Гости на тържеството са и част от момичетата от националния отбор по художествена гимнастика с треньор Нешка Робева. И това не е случайно, защото години наред на страниците на „Белослатински глас“ обширно се отразява единствения тогава международен турнир по художествена гимнастика за деца до 13-годишна възраст „Златен обръч“ под егидата и спонсорството на завод „Пионер“-Бяла Слатина.

    Вестникът излиза до средата на 1991 година, като последният му и най-дългогодишен главен редактор е Красимира Милчева. Вярна на 14-годишната си работа в „Белослатински глас“, след демократичните промени, през 1990 г., тя го пререгистрира като седмичник с името „Бяла Слатина“. С това име и под нейно ръководство  през 90-те години на миналия век вестникът излиза като орган на общината още около година. Красимира Милчева излиза в отпуск по майчинство и поради липса на средства, през май 1991 г. издаването на вестника е преустановено. Под нейно ръководство и списване в общината излизат редица юбилейни броеве, свързани с годишнини от обявяването на Бяла Слатина за град, на читалище „Развитие 1892“, на някои предприятия в общината и бележити личности. Красимира Милчева сътрудничи на вестник „Отечествен зов“ и на  редица вестници, списания и алманаси. Повече от година издава свой собствен вестник „Фактор М“. Освен журналист, тя е известен общественик, педагог и творец. Има награди за две свои стихотворения в превод на английски от международен поетичен конкурс в САЩ. Автор е на две стихосбирки.

   Вестник „Първа атомна“, община Козлодуй. След първия и единствен брой на вестник „Първа атомна“ през октомври 1970 г, от м. март 1974 г. група журналисти възобновяват неговата дейност с идеята той да бъде гласът на всичко, което се случва на националния обект АЕЦ „Козлодуй“. Главен редактор е Веселин Искърски, с него работят журналистите Каролина Краева, Ангел Петров, Илия Борисов, Невена Маркова. Излиза като седмичник с тираж 5000 броя. Отразява строителството и експлоатацията на Атомната централа с всичките й проблеми, срокове и постигнати успехи, доставянето и монтажа на оборудването, пуска на първите четири 440-метаватови реактори, а след това и на двата 1000-мегаватови. Ден по ден записва върху страниците си малки и големи събития, като акцентира върху постиженията на строителните и монтажните бригади и отделни личности, удостоени за успехите си с държавни награди. Така вестникът се превръща в летопис на този мащабен енергиен обект. За 20 години са издадени 755 броя, които обединяват цялата журналистическа гилдия от Враца и страната. От 1985 г в екипа се включва дотогавашният кореспондент на БНР Кирил Андровски, който става и главен редактор. Той е известен с изследователската си дейност, свързана с малко известни факти около живота и делото на Христо Ботев, както и като инициатор за издаването на вестник „Ботев лист“ като член на Ботевския организационен комитет във Враца. От 1989 г. вестникът излиза като орган на общинското ръководство на Козлодуй с името „Дунав“. От 1997 г е преименуван на вестник „Козлодуй днес“- седмично печатно издание в 12 страници с главен редактор Десислава Николова. Едновременно с това новините от АЕЦ“Козлодуй“ и общината съобщава електронното издание „Kozloduy-bg.info“ с редактор Владислава Кръстева.   

    Вестник „Оряховска трибуна“ също десетилетия наред отразява икономическия, обществения и културния живот в община Оряхово. До 1989 г.  той се издава като

орган на Общинския комитет на БКП и на Общинския съвет. Излиза два пъти месечно на 4 страници.  Негов най-дългогодишен редактор е Теменужка Радулова, която сътрудничи и на в. „Отечествен зов“. В редица публикации през годините вестникът поставя остро необходимостта от изграждането на ферибот Оряхово-Бекет и следи неговото строителство, откриване и експлоатация; както и на проекта „Дунав мост 2“, който за съжаление остава само на хартия. Сред актуалните теми са периодичните свлачища на дунавския град, дейността на пристанището, спортни и културни събития, свързани с патриарха на духовата музика Дико Илиев и създадените от него оркестри. След промените вестникът продължава да излиза като общински седмичник за политика, икономика, култура и спорт. Негов редактор е Анни Замфирова.

   В. „Бразди“, община Хайредин - редактор Евгения Гиздова. С умение и на добър език изданието разработва теми, свързани със земеделието и най-вече с постиженията на аграрно-промишления комплекс, с образованието, културата и традициите на общината.

  Общински вестник „Мизия“. Създаден на 1 май 1961 г. под името „Работнически устрем“ като издание на Комбината за целулоза и хартия в с. Букьовци, днес гр. Мизия. Първият главен редактор е Йордан Кръстев. След 1970 г. той се слива с букьовската многотиражка под името „Септемврийско знаме“ и се издава от община Мизия. Негов главен редактор е Методи Станков- до 1980 г., останал в историята на местния печат като новатор на т.нар. „жив вестник“, които се издават до 1973 г. Той привлича като участници най-популярните радиожурналисти, писатели, художници, спортисти. След него е Георги Белински, до 1984 г. Много активно във вестника работи Радослав Линковски-журналист и поет. От 1985 до 2019 г. главен редактор е Галина Йолкова, редактор Анета Кръстева. Те пререгистрират вестника в седмичник, като от 1990 г. е преименуван „Мизия“. Той се списва професионално, високо оценен от СБЖ, под талантливото перо на двете журналистки и десетките сътрудници. На 28 април 1986 г. вестникът е награден с орден „Кирил и Методий“.  През месец ноември 2019 г. в. „Мизия“ спира да излиза.

   +++++

     През април 1975 г. главният редактор Кръстьо Луканов беше избран за секретар по идеологията на ОК на БКП, на негово  място беше назначен Марин Ботунски /1940 г/– писател, който ръководи вестника до есента на 1982 г. В това време издава в съавторство книгата „Атомното сърце на родината“. След 1982 г е главен редактор на вестниците „Вестител”, „Врачански новини” (1994 г.), „Зов за истина” (от 1995 г.) Заместник главен редактор (1982-1991) и главен редактор (от 1992 г.) на литературно-художествения алманах „Околчица”. Основател и ръководител на Младежкото литературно обединение “Околчица”, 1984 г. Председател на дружеството на писателите – Враца.  Автор на книги, на сценарии за телевизионни документални филми, редактор на алманах “Околчица“ / 1985 г. - 2020 г./ Носител на наградата на Враца за литература 1974г.(за книгата “Нащърбеното огледало”) и 1985 г. ( за книгата “Бели брег”),

  По периодични оценки на СБЖ „Отечествен зов“ е сред най-добрите окръжни вестници по списване и оформление. Излиза два пъти в седмицата в 16 страници. Отпечатва се в [L1]  ДП“Васил Александров“ с директор опитния полиграфист Петър Генов. Според мен освен добрите журналисти, една от причините за този успех са така наречените „планьорка“ и „летучка“ – събиране на целия екип всяка събота с доклад-оценка от дежурния през седмицата редактор за двата излезли броя и планиране на следващите. В повечето случаи на обсъждането преобладаваше творческа атмосфера, предлагаха се теми и идеи, имаше спорове, доволни и недоволни, някои пристрастия, видими симпатии или антипатии, но в крайна сметка обсъжданията завършваха градивно и всеки поемаше отговорно своите задачи.

  Нашият отдел икономически беше основен за вестника, затова бяхме и трима. Никола Гергов беше педантичен, изискващ много, обикновено пишеше в съавторство с Митко Мишев. В началото каза, че разчита на мен, но с голямо и доста потискащо самочувствие и проповеди как да пиша, като често ми задраскваше без основание цели пасажи. Това ме мотивираше да работя още по-усърдно, докато накрая призна, че вече съм готова журналистка. За това помогна и успешното ми завършване на следдипломната специализация през декември 1974 г. Ние бяхме  първият випуск и то в момент, когато специалността журналистика се обособи като отделен факултет със собствена катедра.

     Освен във врачанските предприятия, сама или с Мишев или с някой от кореспондентите пътувахме много из окръга, посещавахме стотиците тогава големи и малки промишлени предприятия, сред които Атомната централа, Комбината за целулоза и хартия Мизия, машиностроителните в Бяла Слатина, Мездра и Кнежа. Много от командировките ни завършваха с критични материали за слабости и неуредици в производството, но и с положителни за постижения, челен опит или очерци за  успешни работници и специалисти. За Деня на строителя 11 юли подготвих специалния брой, тъй като Гергов и Мишев бяха в отпуск и се получи добре. Много напрегната беше 1976 г под знака на 11-я конгрес на БКП и 100-годишнината от гибелта на Ботев. За тази годишнина издадохме специален 32-страничен второюнски брой. Стотици са публикациите ми на икономическа тема. Не бих могла да ги изброя, но ще посоча няколко: „Белите нишки на петилетката“.бр.15, 19 януари 1979 г; „Младите текстилци търсят верния път“-3 декември 1980 г; очеркът „Все с тази обич“-бр.52, 3 юли 1981 г; „Какво още не достига?“-бр.2, 8 януари 1982 г; „Взаимност в целта“- за АЕЦ“Козлодуй“; „Първите стъпки на истинското обновление“-бр.49, 6 декември 1989 г. Голям отзвук предизвика критичният материал за слабости в подготовката на кадрите в Завода за стоманени телове и въжета в Роман.

  От 1976 г. участвах в дейността и организационния живот на Съюза на българските журналисти - отначало като член на ръководството и председател на Клуба на младия журналист във Враца, по-късно член на ръководството и дългогодишен председател на врачанското журналистическо дружество.

   След  едногодишно отсъствие по майчинство, от 1 май 1978 г бях преназначена в културния отдел с ресор образование, още една сбъдната мечта. Няколко дни по-късно завеждащият отдел Георги Бончев излезе в отпуск и ми се наложи да направя сама новия брой на приложението „Дъга“ за литература, изкуство и култура, посветено на 150-годишнината от рождението на скулптура Андрей Николов. Осигурих много материали от врачански и национални творци, документални снимки, написах репортаж от родната му къща във Враца и от музея, където се съхраняват негови творби. Получих добра оценка. Както и за критичния материал за слабости в подготовката на кадрите в Завода за стоманени телове и въжета, който предизвика реакцията на партийни комитети и държавни институции. Много добре се посрещна инициативата ми в образованието „Високо качество на всеки урок, във всеки клас, по всеки предмет Интерес предизвикаха публикациите :“Възраждат се традиции на старите майстори“- 1980 г; „Архитектурният образ на Враца“- 2 март 1984 г.

  Специален брой на вестника издадохме и по случай 35-годишнината му с откриването на обновената къща-музей в с. Буковец, жив брой по време на тържеството и парад на духовите музики на 19 септември, за който отговарях лично, но съвместно с регионалния инспекторат по образованието и окръжния съвет за култура. В него участваха 1200 ученици и 12 духови музики, които преминаха в центъра на Враца с червени лентички „35 години „Отечествен зов“. Тържеството в Къщата-музей с нова експозиция в Буковец беше на 23 септември.

       На 18 март 1978 г. вестник „Отечествен зов” излезе със заглавие на първа страница „Уникално явление в българския музикален живот”, посветен на 80- годишния юбилей на знаменития композитор Дико Илиев. В емоционалния репортаж се изтъква, че развълнуваният юбиляр застава на диригентския подиум, вдига ръце и под неговата палка сякаш оживява картината на „Сливенци при Драва”. После като вечното тържество на живота над смъртта прозвучават и „Майски цветя”. Публиката става на крака. Хората скандират името на Дико Илиев и призовават оркестъра да излезе вън на площада. Тържеството се пренася на улицата. Площадът във Враца се изпълва с мъже и жени. Оркестърът свири и не се вижда края на народното хоро и веселие. 

   От 4 до 20 декември 1979 г по предложение на редакцията бях на стаж във в „Народна младеж“, в отдел „Учащи“  и написах десетина информации и кореспонденции. Продължих да сътруднича и след това. По това време ме ангажираха и като нещатен кореспондент на в.“Поглед“ за Враца и региона. Сред десетките публикации до 1990 г. ще изброя няколко: „До село пътят не е обратен“-бр.50, 6 декември 1979 г-за младежите в с. Софрониево, по която се образува дискусия и кръгла маса; „Живата река на дружбата“-бр.44 ,3 ноември 1980 г- за газопровода СССР-България; „Уроците на врачанските химици“-бр.10,9 март 1981 г; „Силата на атома“-бр.13,29 март 1982 г-за АЕЦ“Козлодуй“; „Петото атомно слънце“, бр.45,7 ноември 1987 г. Сътрудничих и на други вестници – „Труд“- очеркът „ Да посееш добро семе“- 3 ноември 1981 г.; „Техническо дело“- „Съвременни технически постижения“-,бр4,26 януари 1985 г; „Семтемврийско дело“-Михайловград- „Силата на интересите“-бр.88,5 май 1989 г.  

     През м. юли 1980 г. бях предложена от партийното ръководство на Враца за кореспондент на БТА на мястото на Емил Борисов, който стана кореспондент на БНТ. Решението, заедно с много добра характеристика и кадрова справка, беше изпратено в агенцията. Но поради различни обстоятелства се наложи да чакам почти една година. Продължавах да работя във вестника и се радвах на добри резултати от работата ми. Например директорът на техникума по ядрена енергетика в Козлодуй Коста Петров официално благодари, че моят критичен материал е ускорил полагането на първата копка на новата сграда.

   След срещата ми разговор в БТА по тяхна покана с генералния директор Стефан Тихчев, заместник-генералния Красимир Друмев и главния редактор на Вътрешна редакция Симеон Симеонов беше решено да започна стаж в БТА от 20 април 1981 г, а на 28 април вече имах заповед за кореспондент и поех поста от Емил Борисов.

    И като кореспондент продължих активно да пиша за в.“Отечествен зов“, той беше „моят“ вестник. На 29 ноември 1983 г., бр. 94 в публикации беше отразено честването на 40-годишнината на вестника на 25 ноември с поздравителни адреси от обществени организации. В този период активно работят журналистите от редакцията и сътрудници Петър Врачовски, Красимир Стефанов, Иван Кошничарски, Райна Тошева, Илияна Минковска, Тодор Михайлов, Цвети Йорданов, Каролина Краева, Кирил Андровски, Цветана Маркова, Траян Първанов, Елеонора Цанова, Христо Казашки, Иван Борисов, Ангел Петров, Филип Ценов, както и от общинските вестници Анета Кръстева и Галина Йолкова /Мизия/, /, Теменужка Радулова /Оряхово/, Невена Маркова /Козлодуй/,  Иванка Начева и Владимир Джаферски /Мездра/, Евгения Гиздова /Хайредин/, Маргарита Станева /Роман/. Брой 85 от 23 октомври 1984 г съобщава на първа страница, че това е 5000-ят брой на в.“Отечествен зов“, за което разказва и публикацията на Красимир Стефанов „41 години- Рамо до рамо с читателя“. С интервюто „Наша гордост, наша съдба“ с инж. Георги Дичев /бр.71 от 4 ноември 1984 г/ вестникът отбелязва 10-годишнината  на първата ядрена централа АЕЦ“Козлодуй“.

  

   По това време критика срещу партийни и държавни институции и ръководители  почти не се допускаше. И аз имах неприятности за написани от мен критични материали, което ми е коствало много нерви и обяснения. Един от тях беше когато написах във в. „Отечествен зов“ през януари 1985 г, предадох информация и за БТА, за очакваното завиряване на строящия се язовир „Среченска бара“, с който трябваше да се реши питейния проблем на Враца и още няколко селища. Но моята проверка показа, че язовирът не е готов за завиряване, има дезинформация от отговорни институции и така излезе репортаж от мястото на събитието, което не се състоя. От партийните органи се прие като скандал, провокация, поискаха да бъда уволнена от БТА и да ми бъде снето политическото доверие. Но от агенцията не се поддадоха, предизвикаха проверка и тя доказа моята правота. Ролята на медиите тогава беше голяма, а журналистическата професия се ползваше с респект, журналистите имаха авторитет.

  Това се потвърди и от една от следващите ми публикации във в.“Труд“ през 1982 г. „Случаят д-р Найденов не е „частен“ – критично срещу методите на работа и управление на завеждащия стоматологичното отделение в Мездра. В резултат окръжната контролно-ревизионна комисия наказа със строго мъмрене  и последно предупреждение лекаря.

   На 9 януари 1986 г. след пресконференция в Историческия музей във Враца БТА и другите национални медии съобщиха за откриването на тракийско съкровище от VI и V век във врачанското село Рогозен. Чрез БТА новината беше разпространена до всички чуждестранни агенции и медии. На два пъти археолозите Богдан Николов, Спас Машов и Пламен Иванов от музея във Враца откриха по сигнал в частен двор 165 сребърни съда, 31 от  които с частична позлата на орнаменти и изображения; 108 от тях са фиали, 54 канички и три чаши- с общо тегло 20 кг. Съкровището беше  определено от журналисти и учени като находката на века, най-голямото по своите размери, открито на територията на България. За всичко това в.“Отечествен зов“ информираше със съобщения, кореспонденции и репортажи.

     Радикалните политически промени след 10 ноември 1989 г. оказват влияние и във Враца. Вестник „Отечествен зов“ осезаемо започва да променя своя стил и език на писане. Това проличава още през август 1989 г., когато за главен редактор е избран Петър Врачовски, който сменя дотогавашния главен Георги Цанев; а зам-главен редактор е Георги Бончев.Той излиза като общински седмичен вестник в 8 страници, а в края на месеца в 16 страници с приложение „Дъга“. В редакционната колегия са Емил Борисов, Илия Борисов, Марин Ботунски и Нестор Тачев-зам.-отговорен секретар. Сред активно пишещите журналисти са Райна Тошева, Иван Методиев, Тодор Резов, Тодор Михайлов, Цвети Йорданов, Борис Врачовски. Фоторепортер Румяна Николова. Все още преобладават икономически и социални теми, но излизат и критични материали, както и такива за „малката“ и „голямата“ правда, за недостатъците на социалистическата система и необходимостта от промяна, повлияна от започналата „перестройка“ на Михаил Горбачов в Съветския съюз и създадената дисидентска опозиция с идеолог Желю Желев. 

   На 15 ноември 1989 г., бр. 46, вестникът съобщава за политическите промени в България, станали на 10 ноември на пленум на ЦК на БКП– поисканата и приета оставка на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и избирането на Петър Младенов за  генерален секретар, а от 17 ноември за президент на НРБългария и председател на Държавния съвет; както и отзиви за падането на Берлинската стена. В следващия брой отразява големия митинг във Враца на 20 ноември и словото на Станко Тодоров- председател на Народното събрание, на който бяха издигнати лозунги за смяна на номенклатурните кадри и повсеместно обновление във всички сектори на живота, за да се сложи край на тоталитарното 45-годишно управление. Макар и все още плахо, политическата еуфория, свързана с края на тоталитарния режим, намира място на страниците на вестника. Брой 51 от 20 декември публикува мнението на Климент Близнаков за преустройството; в бр. 52 излизат коментарът на Георги Бончев „Ново летоброене“, материалът „В ритъма на обновителните процеси“ на Петър Врачовски и бележката „Несподелени мисли за Промяната“ на Татяна Каменополска.

  Редакцията се премества на друг адрес във Враца – ул. „Петропавловска“ 43, но вестникът продължава да се печата в ДП“Васил Александров“.

   Във втората част на това изследване ще проследим какво се случва с „Отечествен зов“ в прехода към демокрация след 1990 година и кои други регионални вестници с частни издатели започват да излизат на медийния пазар.

Информатори / Автори
Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА