...

Наследство


Паметната плоча на загиналите възпитаници на Фердинандската средищна прогимназия във войните


Категория : Моята история / нашата история
photo

Паметната плоча на загиналите възпитаници на Фердинандската средищна прогимназия във войните

Паметната плоча на загиналите възпитаници на Фердинандската средищна прогимназия във войните за национално обединение (1912 - 1918 г.)
След всяка война България гради нови и нови паметници. След втората национална катастрофа - 1918 г. стотици български синове не се завръщат от бойните полета. Ньойският договор ликвидира и последната надежда на българите за пълно национално освобождение и обединение. С малки изключения, загиналите са погребвани по бойните поля. След войните гробовете им, които не са в границите на България са заличени от нашите съседи. Близките на загиналите имат потребност от паметници в родните места, за да могат в деня на смъртта и по задушница сираците, вдовиците, майките и бащите, близките да запалят свещица, да сложат цвете и да се докоснат до душите на загиналите. Военните паметници са символ на хилядите знайни и незнайни гробове на българските войни. Понякога позабравени и буренясали. Дори и в България.
Огромният брой на жертвите от „Голямата война“[1] в годините след нея поражда „мемориална архитектура, която няма паралел след тази от времето на Древния Египет“[2]. България, като участваща във войната страна, също има своето място в процеса на изграждане на такива „места на паметта“ (определение, принадлежащо на Пиер Нора)[3] и на скръб (или траур), конкретно за военните паметници, съгласно допълнението на друг известен познавач на проблема Джей Уинтър[4].
Както в другите страни, така и в България, повечето паметници са публични места на памет и скръб. Самото им изграждане придобива размерите на стопанско начинание, което носи приходи на немалко хора, ангажирани с проектирането, изграждането, доставката и пр. универсална следвоенна действителност най-добре уловена и предадена от перото на Ерих Мария Ремарк в романа „Черният обелиск“. Широкото разпространение на паметниците, централизираният контрол на тяхното изграждане и целенасочените действия на властите за превръщане на падналите в национални мъченици, превръщат местата на паметта в България и в места за политически послания и демонстрации, точно каквито са и в другите страни.
Съществуват различни методологии за типологизиране на военните паметници. Дж. Уинтър предлага периодизация на паметници за Първата световна война: 1. тези, построени по време на военните действия; 2. тези – след примирието и 3. военните гробища. В обобщаващото си съчинение за Първата световна война Дейвид Стивънсън, разглеждайки феномена на мемориалната архитектура, подчертава и един друг тип военни паметници – дело на „локалните общности“ (например на евреи, арменци и др. участници във войната), които се отличават по своето разнообразие и отношение към жертвите на войната в сравнение с официалните.
В това отношение бихме казали, че „нашият” паметник принадлежи към една отделна категория „паметници на членове /възпитаници/ на институции или професионални общности.и да изготви списъци н
През 2008 г. е обнародван Закон за военните паметници,[5] съгласно който се пристъпи към работа по създаване на онлайн регистри в административните области на страната. Към днешна дата повечето от тях са готови и са достъпни в мрежата. Тези регистри са по-подробни и до голяма степен задоволяват интересите на широката общественост, но не и тези на професионалните изследователи.
Единственото специализирано общо издание върху военните паметници в България, отново от този период и вероятно също резултат от тази политика, принадлежи на колектив на Националния военно-исторически музей, интернет-сайтът, на който поддържа и електронен регистър, а целият текст също е достъпен в електронен вид. Наред с изобилието от интересни данни, специализираният преглед се натъква на празноти и неточности, тъй като липсва библиографски апарат. [6]
Основната разлика при сравнението на българския случай с тези на големите воюващи страни по отношение на военните паметници е, че в България самостоятелните паметници, посветени на Първата световна война са рядкост. Повечето включват и падналите в Балканските войни през 1912–1913 г. Изключение правят предимно паметници, свързани с конкретни личности или сражения, които са значително по-малко на брой. Близостта на трите последователни войни обяснява добре българската практика за почитане на жертвите с общи мемориали. Освен, че времето между Балканските и Първата световна война е твърде кратко за издигане на многобройни и подобаващи на свидните покойници монументални творения, трябва да се има предвид и, че този въпрос стои встрани от обществения дневен ред тогава. Българското общество е гневно заради проиграния шанс и измамата на „съюзниците-разбойници“; жаждата за реванш и готовността да се воюва отново са далеч по-силни от скръбта и траура. Неслучайно в манифеста за демобилизация от 1913 г. се заявява, че знамената са свити в очакване на „по-добри времена“, а в този за включване в Първата световна война, две години по-късно, се изтъква, че „добрите дни“ са настъпили.
По време на трите дълги години на позиционна война и особено много след поражението, положението се променя. Личната и колективната скръб, крахът на националните идеали и пресният болезнен спомен за загиналите през 1912–1913 г. още около 50 хиляди души отприщват вълната строителни и творчески дейности в памет на жертвите.
Това налага след Първата световна война Щабът на действащата армия да издаде „Временна наредба за войнишки паметници“, която урежда техния статут, както и да изготви списъци на загиналите и регистър на убитите. В началото на 20-те години на ХХ в. в различни селища в страната започва издигането на паметници и паметни плочи в знак на признателност и почит към загиналите във войните за обединение на отечеството. Засиленото строителство през 30-те години поражда необходимостта към Военното министерството да се създаде специална структура, която да подпомага тяхното изграждане, украсяване и поддържане, да се грижи за военните гробища за българи извън граница. Създаването на Отделение “Военни музеи, паметници и гробове” към Министерство на войната през 1931 г. изиграва важна роля за увековечаване паметта на загиналите във войните през следващите десетилетия. Отделението съгласува и одобрява проектите и екипите за строителството, дава писмено разрешение за започване на строителните дейности. През 1936 г., с Наредба-закон, утвърден с Указ № 3 от същата година, е основан и фонд „Военни музеи, паметници и гробове” за „увековечаване паметта на падналите герои храбреци“. Една част от средствата във фонда се набират от волни пожертвувания от български граждани и се събират два пъти в годината – на 6 май и на 3 октомври. Изграждането на паметници и поставянето на паметни плочи продължава до 1944 г., независимо от военновременната обстановка.
През 50-те и 60-те години на ХХ в. паметните знаци на загиналите през войните 1912-1918 г. остават да съществуват, но потъват в известна забрава. Едва в края на 60-те и началото на 70-те години към съществуващите военни паметници започват да се добавят имената и на загиналите във Втората световна война  Това налага
Както в Европа, така и в България повечето паметници за войните от 1912–1918 г. са предимно от мирния период на 20-те и 30-те години на ХХ в. Много по-малко са подобни паметници, изградени през Втората световна война, а такива от периода 1945 – 1989 г. са истинска рядкост. Като цяло след 1945 г. жертвите тънат в забрава чак до началото на демократичните промени, когато честванията се възобновяват. На отделни места се строят и паметници, но това е сравнително рядко явление, тъй като дейността по тяхната направа в десетилетията между двете световни войни е толкова масова, че селищата, останали без такива са наистина малко и повечето дейности са във връзка с посочените по-горе регистрация и поддръжка.
Споменът за войните и до днес се предава на поколенията от хилядите паметници из страната. Обикновено паметниците, посветени на падналите през войните 1912–1918 г., които могат да се причислят към официалните (особено в големите градове) се издигат в центъра на населеното място, където е средището на стопанския и обществения живот.
Конкретно за град Монтана така и не се построява подобен паметник, за разлика от множество населени места, принадлежащи към Община Монтана и въобще в Монтанска област. Необходимо е да се отбележи, че разглежданата в настоящата работа паметната плоча също не е включена в регистрите на войнишките паметници.[7] Една от причините е, че формално тя не е официален паметник, въпреки съгласуването с Военното министерство.
Историята на паметната плоча започва по инициатива на директора на Средищната прогимназия в град Фердинанд Нешо Тодоров. В свое писмо до директорите на училищата в околията с дата от 18 март 1940 г. той ясно обосновава инициативата за построяването ѝ, или както той се изразява: „Някога поверената ми прогимназия бе единствената в нашата околия и мнозина младежи от най-отдалечените села на Фердинандска и Берковска околия да я завършат… Мнозина от тях са между ония герои. Не желая да ги забравят поколенията, и съм принуден да търся имената им по всички пътища, защото те заслужават нашата признателност, и ще им я дадем.”
В случая трябва да се вземе предвид фактът, че през 20 и 30-те години, усилията за събиране на информация за загиналите по бойните полета, и съответно за съставяне на официални списъци е в начален етап. Поради тези причини, често не е могло при наличните по това време документи от Военното министерство да се намерят точни данни за конкретни лица. Това е една от причините за молбата на г-н Тодоров до своите колеги от околията.
Разбира се причините за толкова трудното събиране на информация за загиналите се коренят в практиката на образно казано на тогавашните „военни деловодства” и практиката за отчета на убитите и загиналите по време на войните.
Погребвало се е веднага. На място. Или на самата „позиция“, или в най-близкото до нея населено място. Тогава, когато изобщо е могло да се направи погребение. Когато е имало как да се погребе. И когато е имало какво да се погребе във формата на що-годе запазено човешко тяло. Офицерите са ги погребвали в отделни гробове, когато са могли да ги идентифицират. Често е било невъзможно. Случвало се е в отделни гробове да погребват и подофицери, и дори редници. В огромния брой от случаите „долните чинове“ са ги погребвали заедно – в т.нар. братски гробници. С „долни чинове“ на тогавашната военна лексика са обозначавали онези с чин по-нисък от офицерския – подофицерите и войниците.
На братските гробници са слагали предимно дървени кръстове и са отбелязвали колко са общо погребаните и от коя част. Имена нямало. Кандидат-офицерите са ги броели отделно. И също са ги погребвали предимно отделно, защото в повечето случаи посмъртно са им присвоявали офицерско звание. Пак да отбележим – когато е имало как да ги идентифицират. Войниците е трябвало да пришиват изписани чина, имената си и частта, към която се числели, на малки парчета плат от вътрешната страна на куртката, ризата или шинела си. От потта и кръвта тези надписи са ставали скоро нечетливи. Голямата част от загиналите български войници още тогава – през войните са нямали ясно идентифицирани гробове. Често пъти дори братските гробници не са оцелявали дълго.
През Първата световна вече близките на убитите получавали отделно известие от Министерството на войната. „Уведомяваме Ви, скъпа госпожо/господине, че Вашият син/съпруг/брат еди-кой си от еди-коя си част падна геройски на полето на честта еди-кога си еди-къде си“. Отдолу следвал подпис. Тези съобщения се пращали въз основа на смъртен акт, подписан от поне двама свидетели и длъжностното лице по гражданското състояние (обикновено полковият ковчежник). Онези, които били безследно изчезнали, също имали акт – за безследно изчезнал. Също се съставял от полковия ковчежник. Във формуляра накрая пишело: изчезнал на еди-коя си дата и „оттогава всички употребени средства за издирването му останаха безрезултатни“.[8]
Именно поради гореизложените причини, от днешна гледна точка, информацията на паметната плоча е непълна, и в някои отношения недостоверна. В случая това обаче няма особенно значение, най-малкото поради факта, че това е колективен паметник, а не индивидуален, и сам по себе си е исторически документ, които отразява определени представи и източници на информация, съобразно времето, в което е построен. Трябва да се има предвид, че съвсем не е необходимо един или друг мемориал или място на поклонение да е обвързано строго с конкретна информация, базирана, както сега бихме се изразили, на обективни „исторически факти”. Да си спомним многобройните паметници на „незнайния войн” по света.
За направата на плочата са събрани 4600 лв. от възпитаниците на гимназията. Съобразно указанията на Военното министерство тя е изработена от черен гранит. Използван е камък от с. Гинци и в крайна сметка размерът на плочата е 180 на 80 см.
Поставена е в коридора на училището, на втория етаж. Съобразно тогавашната традиция, паметта на загиналите се почита през месец октомври. Неслучайно паметникът е открит на 1 окт. 1940 г.
Подобен вид паметници, макар че са създадени (и се създават), за да не бъдат забравени „героите от миналото”, на практика по-скоро са насочени към настоящето и бъдещето. Неслучайно над паметната плоча стои надписът „Прахът на мъртвите е създал отечеството”. Мисълта на Алфонс дьо Ламартин, често използвана в онези години, е твърде показателна. Или ако трябва да поразсъждаваме върху тази мисъл: падналите герои на „полето на честта” в миналото са залог за съществуване на отечеството и в бъдеще.
 

[1] Сукарев В. „Голямата война” и местата на памет за жертвите на малките местни общности в Пловдив. Проблеми и перспективи на изследване”
[2] Стивънсън Д. 1914–1918. Историята на Първата световна война (D. Stevenson. 1914–1918. The History of the First World War). С., 2008, с. 747
[3] За работата на паметта вж. и: Грекова, М и др. Националната идентичност в ситуация на преход:    Исторически ресурси. С., 1997, с. 17, 19, 49.
[4] Winter, J., Sites of Memory, Sites of Mourning: The Great War in European Cultural History. New York, 2005.
[5] Държавен вестник, бр. 13, 8 февр. 2008.
[6] http://www.militarymuseum.bg/Pages/Military%20history/Voenni%20pametnici/Kniga.pdf
[7]http://www.militarymuseum.bg/Pages/Electronic%20records%20and%20catalogs/Military%20register/military_register.html
[8] http://terminalno.com/za-tjah-zhivite-vojnishkite-pametnici-sa-bili-grobove/

Информатори / Автори
Мариан Замфиров / В: "Памет и паметници", 2021

Истории от Наследство