На снимката: Откриването на памет...

Наследство


Кръсто Пишурка – една закъсняла епитафия


Категория : Моята история / нашата история
photo

Кръсто Пишурка – една закъсняла епитафия

На снимката: Откриването на паметника на Пишурка 1933 от Петър Величков
 
„Скръбта не го е напуснала и в неговия последен час. Преди да настъпи земната му кончина, той помолил да излязат всички от стаята, обърнал се към стената и привидно заспал. Когато са влезли след малко да видят какво прави, намерили вече безжизненият му труп. Две сълзени, още мокри, бразди, говорели за последната му скръб. Може би той е плакал за своята млада съпруга, за многото си малки деца, които са останали на произвола на съдбата! Може би е плакал за черната робия на своята нещастна Родина. Може би е плакал за своето недовършено дело! А може би е плакал от радост! Може би в своя последен час, той е прозрял близкия светъл ден на България, която той е обичал над всичко. Кой знае?“
Така са ни представени последните часове от живота на големия възрожденски учител, читалищен деец, театрал, поет и общественик Кръсто Стоянов Пишурка. Той е константа, която е споменавана винаги в културно-просветното дело на българския народ, но все така за него се знае твърде малко. И макар че в некролога му четем, че „три слова се казаха на това жалостно тържество – едно насред града, друго в църквата и третьо на гроба“, Кръсто Пишурка заслужава още една – последна епитафия.[1] Макар и 147 години по-късно. 
Кръсто Стоянов Пишурка е роден през 1823 година във Враца. Произхожда от стар род, чиито горени се губят още от времената, когато отец Паисий събирал материали за „История славянобългарска“. Макар и съвсем откъслечни, сведенията с които разполагаме са за тях са достатъчни, за да видим, че предците от рода Пишурка са високо образовани за времето си.
Още от малък Кръсто получава добро възпитание в семейството на Стоян Пишурка и съпругата му Първа. Те имали още три деца: Александър, Мария и Стефания. Информацията за останалите от семейството е съвсем оскъдна. Известно е, че последните трима са последвали брат си и се заселили в Лом.
Началното си образование Пишурка получава в родната Враца, но това не става при Константин Огнянович. Най-вероятно неговият пръв учител е хаджи Георги Софиянец. От Враца заминава за София, където продължава в софийското елино-българско училище, но и то не удовлетворява жадната му за знания душа. Кръсто Пишурка продължава своето образование във Великата школа в Куручешме, Цариград. Колко време е продължило обучението му там, какви дисциплини е изучавал, с кои български възрожденци се е срещал, е в кръга на предположенията. Единственото сигурно е, че Кръсто Пишурка се нарежда сред най-грамотните българи за своето време. Владеещ перфектно гръцки, френски, сръбски, турски и др. езици. Свирещ на цигулка, четящ Шилер и Волтер, Кръсто Пишурка се завръща във Враца, за да изпълни своя дълг към Отечеството. 
В началото на 40-те години на XIX век Пишурка вече е в родния си град, но този период от живота му е доста мъгляв. Ако можем да вярваме на клюките от врачанските скоцаки, младият даскал Кръсто Пишурка се влюбил в даскалицата Цвета Кръстенякова. Но в последната бил влюбен и владиката Агапий, който се възприемал като неин покровител. Любовните опити на Пишурка не спрели. Един ден той сложил листче в една нейна книга. На листчето пишело: „Не гледай, Цвето, гнездото, а гледай врабчето“. Ясно се разбира, че младото врабче е Пишурка, а богатото гнездо – владиката. Преписваният отговор на Цвета бил остър и категоричен: „Или да бъде уволнен Пишурката от мъжкото училище или тя ще напусне даскалуването в девическото училище“. Разбира се, това е само легенда, но може и да съдържа зрънце истина. Пишурка започнал да си навлича омразата на владиката, а от там и на влиятелните врачански първенци. Даскалуването във Враца не могло да продължи още дълго.
Все по това време в Лом се заемали със строежа на взаимно училище. Ломчани усърдно започнали да разпитват и за даскал, който да образова децата им. Ето в такъв момент станала срещата между Кръсто Пишурка и ломския търговец Младен Пунчов.
Не след дълго Пишурка вече е в Лом, пял в църквата и бил условен за даскал. Планът на училищната сграда бил негово дело. Програмата и подредбата – също. При даскал Пишурка се изучавало както четене, писане и смятане, така и сериозна наука – граматика, свещена история, география, всеобща и българска история, гръцки и френски език, църковно пеене. Педагогическите му подходи били забележителни. Много скоро училищните стаи се напълнили с ученици, а даскала си изградил огромен авторитет сред ломското общество. В спомените на своите ученици даскал Пишурка е останал като справедлив и благ, а Тодор Йончев допълва, че „много рядко помня да е прибягвал до пръчката, която играеше толкова важна роля във възпитателното дело на тогавашните учители“. Прекарал около две десетилетия зад учителската катедра Пишурка успял да възпита бъдещото ломско гражданство. Разбира се, тези години не преминали без сътресения за даскала. Високата му култура, свободната комуникация с чужденци, които не липсвали на ломското пристанище и интригите на ломските чорбаджии го правели подозрителен за османската власт. Тя особено зорко следяла дейността на ломското читалище.
Идеята за читалище била позната на Пишурка много преди официалното му откриване през 1856 г. Според спомените на Димитър Маринов читалището съществувало още през 1848 г. Първоначално било разположена в малка училищна стая, където се помещавала и неголяма библиотека от книги и периодика на няколко езика. В стаята пристъпяли плахо ученици, но и граждани и чужденци. А последните като виждали читалището възкликвали: „То е добро начало на просвещението“. Стаята била малка, а читателите и слушателите много. Трябвало да се намисли за самостоятелна сграда. По различни причини, това не могло да стане до 1856 г., когато старото читалище било пренесено в нова сграда. Станало най-тържествено на 23 април 1856 г. Димитър Маринов е най-точен: „Читалището, което досега е съществувало невидено, било изведено на яве“. То било пренесено в просторната къща на чорбаджи Цеко.
Все по същото време в главата на Пишурка трябва да са се въртели идеите и за даване на театрално представление. Ето че моментът назрял и за първа пиеса е избрана „Многострадална Геновева“. През есента на 1856 г. в голямата училищната стая започнали репетиции, но пред бъдещия театрал се явил голям проблем – нямало ломчанка, която да изиграе главната роля. Разбира се, най-грамотните дами – Еленка Тодорова и Стефания – родната сестра на Пишурка изявили желание, но гласът на старите се разнесъл из града. „Дека се е чуло и видяло, казвал дядо Тодор, баща на Ценко, и дядо Стамен, баща на Косто, - жена с мъж, жена къщовница, да иде да става маскара. О, да не доживеем за видим нашите снахи маскари“. Тежката дума била вече казана. Пишурка сам се нагърбил с ролята на Геновева.
Представлението минало повече от успешно. Училищният салон бил препълнен, а публиката била възхитена. Започнала подготовката за второ представление – „Велизариева опера“. В него се включил и малък оркестър. Избора на пиеси съвсем не бил случаен. „Геновева“ трябвало да прикрие политическата острота на „Велизарий“. Второто театро било дадено на 12 декември 1856 г. Успехът бил още по-голям. Хора пътували чак от Видин, за да гледат родните театрали. Но най-важното е, че било отразено в периодичния печат. Целият български народ знаел, че в крайдунавския град се дават театрални представления.
Но големият успех на Пишурка му донесъл и големи проблеми. Още не приключили страданията на Геновева и започнали страданията на Пишурка. Даскала бил наклеветен, че с театралните представления учи българите на неподчинение към султана, учи ги на война. Османската власт настръхнала. Простоватите османци, никога не чули за театър, имащи само елементарно джамийско образование, не се забавили, а още на другия ден похлопали на даскалската врата. Сабите, мечовете, но най-вече картонената българска корона изключително ги смутили и били достатъчно доказателство. Пишурка, заедно с целия реквизит на читалището, са изпратени във Видинската крепост, където престоял затворен около три месеца.  
Престоят във видинския зандан оставил своя отпечатък върху здравето на Пишурка, но не сломил неговия дух. Още през 1857 г. под ръководството на Пишурка малък кръг от ломски дами основали първото българско женско дружество. Даскала знаел, че просветата е еднакво важна както за мъжете, така и за българските жени. Женското дружество развило трескава дейност, помагало на бедни девойки, а след основаването на девическото училище в града помагало и на него със средства или просто насърчавало българските девойки да се запишат на училище.
До 1864 г. Кръсто Пишурка се подвизавал в училището за много кратко време. По време на неговите отсъствия то станало свърталище на слабограмотни даскали, които не се интересували от учениците, а в читалището влизали само „с приятели за мохабети и черпня“.
От тази година започва и търговският период на Пишурка. Даскалското семейство растяло, а Пишурка нямал работа. Това го принудило да се занимава с търговия. Свободното владеене на няколко езика, познаването на двойното счетоводство, изграденият авторитет и познанства с хората му позволяват бързо да навлезе в новото си занимание. В началото на 70-те години на XIX век Пишурка отворил и книжарница в Лом. В запазените му търговски тефтери се вижда с какво старание е водил своята документация, с какво, и с кого е търгувал.   
Вече се спомена за даскалското семейство. Около нач. на 50-те години Пишурка се жени за Ангелина Първанова – негова спътница в живота и майка на шестте му деца: Александър, Митко, Виктория, Милка, Стефан и Гроздана. Александър Пишурка оставил геройски костите си на Шипка, а Митко и Милка починали още като деца. Освобождението дочакали само Виктория, която се омъжила за Димитър Маринов и имали шест деца, Стефан, който се оженил в Германия и останал там до края на живота си, и Гроздана, която се омъжила за пол. Сиромах, но били нещастни, защото не можели да имат деца. Гроздана е последния жив наследник на Пишурка, които присъствал на откриването на бюст-паметника на нейния баща през 1936 г. Още се помнят думите и: „Изпитвам постоянна любов, нежност и преданост към моя баща, които ще умрат заедно с мен…“
Най-голямото наследство, което оставил Пишурка били неговите книги. Из под неговото перо излезли множество стихотворения и преводи, отпечатани в периодичния печат от онова време. Самостоятелните му книжни издания са осем. Това са „Аделаида, алпийската пастирка, /1857/, „Сбор от български песни“ /1864/, „Опело на Iисуса Христа“ /1869/, „Момина китка или книга за секого“ /1870/,  Изпаднал търговец –или смъртна жъртва“ /1870/, „Куткудачка или разни морални стихове и приказки“ /1871/, „Буквар за изувание на български язик на детцата“ /1871/ и „Рахилин плач“ /1872/.  Пишурка не бил много изкусен поет, но книгите му били четени от стотици читатели. За това говорят предългите списъци на спомоществователи, поместени в края на почти всички книги.
В края на 1874 г. Пишурка вече бил тежко болен. Затварян седем пъти във видинската тъмница Кръсто Пишурка бил прикован за леглото. Търговските тефтери дълго не били отваряни, книгите в книжарницата застоявали, ръката все по-рядко прибягвала до перото. Но болестта на тялото не била най-страшното, не. Пишурка бил духовно сломен. Звездата на най-големия просветител на Северозапада гаснела. „Преди да настъпи земната му кончина, той помолил да излязат всички от стаята, обърнал се към стената и привидно заспал…“  Пишурка починал на 6 януари 1875 г., като хвърлил в траур целия град.
Повече от интересен е животът на нашите възрожденци, на онези, които подготвиха възраждането на България. Те дадоха всичко от себе си – време, сили, средства, отдадоха животите си. Не бива да забравяме, че ние сме длъжни да продължаваме делото им. Те няма да се върна. Никога не се завръщат. Но остават светлия пример за поколения, които трябва да ги почитат.
 
 
Използвани литература:
Александров, Ал. Кръсто Пишурка – книжовно наследство. – В: XVI  Национални студентски научни четения.  Европейско културно-историческо наследство. Пловдив, 2021.
Дамянов, С. Ломският край през Възраждането. София, 1967.
Jончев, Т. Принос към историята на град Лом. Чорлево, 1930.
Маринов, Д. Спомени из моя живо или моята биография. София, 2003.
Маринов, Д. История на град Лом и ломска околия. София, 2013.
Радкова, Р. Посмъртни материали за българските възрожденски дейци. Т.1. София, 2003.
Читалище „Постоянство“. Юбилеен сборник 1856-1926. Лом, 1927.
100 години културен живот в гр. Лом. София, 1961.
 

[1] Епитафия – кратко слово, което преразказва живота на починалия.

Информатори / Автори
Александър Александров / В: "Памет и паметници", 2021

Истории от Наследство