Зверино


Детство в планината


Категория : Моята история / нашата история
photo

Детство в планината

Родена съм на 7 април (Благовец по стар стил) 1942 година в многодетно семейство състоящо се от баба, дядо, майка, баща, три момичета и едно момче. Аз бях най-голямата. Спомням си, че още като съвсем малки с майка ми Пеша и сестра ми Ивана живеехме на една кошара извън селото. Там бяха овцете и всички домашни животни. Мама Янка и тато Илия си живееха в селото.
Баща ми беше железничар и пътуваше с влаковете. Идваше си от дъжд на вятър, разбира се като беше по-млад. Тогава сестра ми Руска и брат ми Илия не бяха още родени.
Немотия до шия. Бяхме слаби, болни, хванахме и въшки. Като пуснехме стоката, майка ми започваше да чисти, а па за хигиена да не говорим. Малко поотраснахме, тръгнах в първо отделение. В един клас бяхме над тридесет деца. Не зная дали по сметане или по четене учителката ми Стефка Николова ми писа двойка. Учехме заедно с Цено Христов (Попов), бяхме комшии и братовчеди. Той бързо изтичал до дома, наклеветил ме на майка:
 
“Лельо Пеше, Янчето днес изкара двойка.” Майка ме посрещна при Мито Велчовски до училището много ядосана, съблече ме чисто гола и до вкъщи ме и потупваше, а децата вървяха след нас.
Ходехме на училище и до обяд и след обяд. Тогава училището беше само с четири учебни стаи и една учителска, в мазето имаше и голям салон. Там посрещахме Нова година и другите празници. През свободното си време пасехме овцете. Домашните със сестра ми си пишехме с тях. Тогава се пишеше с мастило и перодръжка. Едната запладни овцете – каже на другата къде ги е оставила, когато не бяхме една смяна на училище и т.н. Обикновено ги запладвахме в овощната градина на Цеко Цанов, където сега  пустее Месокомбинатът на изток от Оранжерията. Станахме по-големи и ако бяхме втора смяна на училище се събирахме с децата на Мито Недялков, тъй като татко и той бяха приятели като ловджии. Ходехме за дърва по Битков дол, въпреки, че живеехме далеч едни от други – крайния Сивец и Слога. Носехме ги на гръб, заденати с цедила.
Спомням си, че кога се роди сестра ми Руска, сестра ми Ивана, на 5 години, се бе покачила на една стълба и не можеше да слезе, а в това време майка раждаше в тоалетната сама. Когато се роди брат ми Илия беше голяма радост, че е момченце.
Децата спяхме в голямата стая с мама Янка и тато Илия. В стаята имаше два кревата и мама Янка ни донесе от малката стая бебето да му се порадваме. Майка ни е раждала почти сама.
Сега на децата им се молят да ядат и ги залъгват по какъв ли не начин. Тогава ни се е яло, пък не са ни давали. Спомням си един случай – веднъж майка свари млякото и го закачи на една кука да направи каймак и да избие масло с буталкята. Аз свалих котлето и си хапнах от каймака, колко не помня, но няма да забравя как майка ме съблече гола и на гърдите ми закачи табела с надпис: “Аз съм крадук!” , за да ме видят всички хора, които
 
минаваха край нас. Когато живеехме на кошарата гледахме и много зайци, беше по времето, когато не ходехме още на училище. Татко им беше направил голям тунел и те там си живееха, но ходеха и на свобода из двора. Веднъж аз хванах едно зайче да му се порадвам, но без да искам го изпуснах и от падането то се повлече по земята. Изплаших се от сторената беля и се скрих в мазето зад вратата, където живееше прасето. Нашите цял ден ме търсиха, но напразно. Накрая, когато се показах (имах буйна коса, сплетена на дълги плитки), мама Янка много се ядоса, хвана ме за плитките и ме завъртя.
Бях в четвърто отделение, когато ме изпратиха на лагер в Миланово. Лагерът свърши и аз се върнах. Ивана ме чакаше на гарата, взема ми куфара и ме изпрати на Могилата, че нашите вършат снопето. Тя от малка беше по-отракана. Като ядошехме майка нещо и тя ни подгонеше, като стигнеше  нея я хванеше и се смееха, а аз бягах до последно, тя в яд ме настигаше и ме набиваше. По-малките Руска и Илия имаха друг живот, но ние с Ивана през ваканцията по цял ден – овчаре и говедаре.
Кравите, като се окосеше Рудината, ги прекарвахме през Искъра и там пасяха, докато ги напечеше жегата. В жегата пощръкляваха, вирнеха опашки, айде през Искъра и – дом. Колко пъти сме се страхували да не ги сгази някой влак. Аз бях с кравите, сестра ми с овцете. Обикновено където карахме на паша кравите, там и овцете. На обед обикаляхме черниците, назобехме се с дуди и това по някой път ни беше обеда. Много пъти сме заспивали и без вечеря. Майка след работа не успяваше да сготви навреме, а ние изморени заспивахме рано. Тя много държеше и на постите и на празниците. През Богородишкити пости, въпреки, че имаше и сирене и млеко, тя ни завиваше в тиквен лист няколко печени чушки и това си беше. Но понеже се събирахме с другите деца на обед, те носеха сирене и ние си похапвахме. Е, тук сме били в грях пред майка, но да ни прощава.
 
Майка вече ходеше на държавна работа, мама Янка и тато Илия вършеха полската и горската работа, а тя беше много. Братята на тато Илия се изселиха по Добруджа (четирима човека), всичките им ниви и ливади той ги купи – в Сипеьо, на Могилата, в Полето. Сега се сещам как така не сме попитали дядо си защо и той не е тръгнал със семейството си. Още от преди години, когато се връщаха изселниците в Зверино по някакъв повод или пък на събор, всички плачехме и се прегръщахме. Те не можеха да простят на техните родители, че са ги завели там, а родителите им са мислили, че тук ще умрат от глад. Сега в Цанегинчево, в селото в което се заселиха, останаха само гробовете на моите чичовци и роднини. По-младите заминаха за Шумен, Царев брод, Нови пазар. Доколкото имам сведение от познати в Цанегинчево има само 5 български семейства, всичко останало е копанари. Много ми е мъчно, но поддържам връзка редовно по телефона с братовчедите Димитричка, Петко, Петрана и много ги обичам.
Веднъж, като копаехме царевицата в Сипеьо, аз изкопах един голям смок. Веднага го пребих, закопахме го и му поплакахме, защото бяхме чули, че да изкопаеш смок не е на хубаво. Където имаше кърска работа, там карахме на паша и кравите и овците. По това време мама Янка и тато Илия косеха на ливадата. Учеха ни да косим. Баба хващаше мен, а дядо – Ивана.
Бях в седми клас. Имахме две крави – Величка и Тренка. Сутрин ги спрегах в колата със сандъка и пътувах до местността Влах. Оставях колата в някоя отока, за да не се разсъхнат колелетата, през деня събирах дърва и вечерта се прибирах у дома хем дърва си караме, хем и кравите напасени. През лятото се събирахме много деца пастирчета по Лиската и киснехме до късно след обяд в Искъра. Качехме се на някое дърво и пътувахме по реката… Майките ни дали са ни мислили не знам, а сега какво е, нямам думи.
 
 
Имала съм едно прекрасно детство, за мен поне е било така. И дъжд ни валеше до кости, гръмотевици заглушаваха ушите ни, а когато духаше силен вятър се ловехме за опашките на кравите за да не ни отнесе. Карахме ли с кравите на паша, докато вървяхме към пасището плетяхме, а когато седнехме – бродирахме. Още от тогава свикнахме на всякакво работа. Още бяхме в отделенията и сутрин преди да отидем на училището, родителите ни пращаха за хляб, а той се продаваше на гарата, фурната беше една за селото и се намираше на километър от дома ни. Спомням си, че квартала на гарата имаше тринадесет къщи – три под линията и десет над нея. Сутрин в пет часа минаваше пътническия влак от Варна, това бе часовникът – нашите родители ни събуждаха и след малко ние вече пасяхме стоката в току-що ожънатите ниви. През лятото родителите ни имаха такова доверие, че ни изпращаха сами да пътуваме с влак до Делиорман на Добруджа, до гара Каспичан – бяхме отговорни деца – аз бях в VІ клас, Ивана в ІV, а Руска още не учеше. От детството имам много спомени, които често идват в съзнанието ми и тъжни и весели, но не всичко може да се опише.

Автори/Информатори:

Янка Захариева/ Из "Спомени на една жена от Балкана", 2017

Истории от Зверино