Дунавско хоро закичено с алено мушкато / Цветана Маркова

   "Дунавско хоро закичено с алено мушкато" е художествено-документална повест за самобитния музикант и композитор Дико Илиев на журналиста Цветана Маркова. (Враца : Полипринт АД, 2003 . - 128 с. : с ил. : портр., сн., ноти ; 20 см) Откъсът Гарнизонната музика свири „Дунавско хоро” е популярен и е публикуван в редица периодични издания и сборници.

Гарнизонната музика свири „Дунавско хоро”

    Тиха пролетна привечер на хиляда деветстотин тридесет и пета година. Кайсийте са отрупани с цвят. Подухва лек ветрец и сейва белота от дърветата по калдаръмената пътечка. Бели цветове падат и върху ръцете на музиканта. Дико е седнал под кайсиите на трикрако столче и си тананика мелодия. Вдига той очи към дърветата, към небето. А то е чисто като огледало. Погледът му се рейва надолу към Дунава. Заглажда Дико косата с дясната си ръка назад и бавно, бавно се отмества настрана от дърветата. Белотата продължава да вали. Дико тръсва глава, за да я отпъди от косите си, навежда се над нотните листове, тананика, а с дясната ръка бързо нанася нотите по петолинията – пише това, което си тананика. Анастасия минава покрай него, но като вижда, че пише, не го задява за нищо – оставя го да стои до късно навън – докато се стъмни съвсем и не вижда да пише в нотната тетрадка. Чак тогава Дико влиза в собата, запалва газената лампа и продължава. Анастасия приспива децата в другата соба. По едно време чува, че я вика Дико:
    - Насте, Насте, ела! Ела да чуеш какво излиза от свирката? Ела да чуеш какво написах!
    Наста присяда до Дико и с изненада го чака да засвири. Свири Дико с хармониката. Тя слуша, а сърцето й ще изхвръкне от гърдите. Разбира Наста от музика – години наред тя е първият човек, който слуша изпълнение на ново хоро. Но досега тя не е слушала такова хоро.
    Много рано тръгва за казармата тази заран Дико. Върви и стиска под мишницата си здраво листовете, изпъстрени с ноти – игриви, неповторими. Върви Дико и си мисли: „Ще се престраша и ще покажа написаното хоро на капелмайстора Александър Вейнер. Добър диригент е той и ще ми каже без да ме лъже дали ми струва хорото...” ...Върви Дико и си тананика хорото. И сам възкликва: „Е, хубаво е, дявол да го вземе!” Как да не е хубаво, като в него Дико се е постарал и втъкал полъха на Дунавеца, и радостта на хората от настъпващата пролет, и тихия ромол на реката и онази неповторима гонитба на вълните – играта на белите чайки с вълните на синия Дунав. Има я широтата на стародавната река, мирише на пролет, на цъфтеж...
    Подава Дико листовете на капелмайстора. Стои Дико прав, не сяда. Може ли подчинен да седне в присъствието на началника си. Александър Вейнер прочита един, два, три, че и четири пъти написаното, отпуска ръка, в която държи нотните листове и пристъпва до Дико, прегръща го и с просълзени очи, като го потупва по рамото, казва:
    - Браво, Дико! Неповторимо хоро си сътворил! Браво! Браво! Откъде се е взела толкова фантазия, толкова творческа сила?!? Това е хоро, което може да подлуди човек от радост. Завиждам ти, Дико! Ти си неизчерпаем извор на творчество, на музика! Ще разучим хорото с нашия оркестър! Я повикай момчетата!...
    И докато дойдат музикантите, Александър Вейнер, развълнуван, не слушал друг път такова хоро, пак пита:
    - Е, как така ти хрумна, как така се роди това хоро? Повярвай ми – за първи път ми се случва мой ученик да композира такова хубаво хоро... Как мислиш да го наименуваш?
    Дико слуша с наведена глава. Притеснен от хвалбите, с накъсан от вълнение глас отвръща:
    - Отдавна нося в сърцето си това хоро. Отдавна ме вълнува красотата на реката, на Дунава. Седна ли на двора и очите ми отправят поглед надолу към реката, нещо ме хваща за гърлото – не мога да определя точно какво е – хем ми е драго, хем ми е мъчно. Обичам тази бяла река. Обичам нейната кроткост в тихите летни дни и бурните й води през късна есен и през зимата. Пленителна е реката през пролетните дни, когато наоколо всичко е в белота, в пролетен цъфтеж. Тази обич превърнах в музика, в едно хоро. Какво ще кажете, ако го нарека „Дунавско”?...
    - Чудно име си избрал за това хубаво хоро, Дико! Хайде сега да го разучим!
    И гръмва гарнизонната музика! Музикантите са изумени. Всеки поздравява Дико, стиска му ръка, потупва го дружески по рамото... И свирят момчетатат. Свирят един, два, три и четири пъти това хоро...
    Имало традиция, която се пастри и до ден днешен, в неделен ден на площада в Оряхово да свири духовата музика. С вълнение пристъпил на площада не само Дико, но и неговите колеги от оркестъра. Вълнувал се и капелмайсторът Александър Вейнер. В присъствието на много млади хора, на мало и голямо, в един неделен ден за пръв път те свирят хорото на Дико Илиев, което и той, и всички от музиката нарекли „Дунавско”... Гръмват звуците на музиката. Свири гарнизонната музика! Децата препускат към площада, а тези, които са вече тук, обръщат глави – гарнизонната музика свири ново хоро. Чуват се възгласи:
    - Брей, че хубаво хоро!?
    - Ама, че хубаво хоро!
    И се трупват хората бързо до гарнизонната музика. И питат и разпитват откъде са научили хорото, кой му е автор. И за миг новината обикаля площада. Хората научават, че Дико Илиев е композирал новото хоро. Научават, че хорото е наречено „Дунавско”. Ей там група млади хора скандират без прекъсване: „Браво, Дико! Браво! Браво!” А гарнизонната музика свири – повтаря, потретва и за десети път изсвирва хорото. Играят млади булки. Играят ергени и не се уморяват. Ама че е хубаво – играеш и ти се струва, че се носиш по вълните на реката, и бели чайки докосват с криле вълните на реката и побягват, за да настигнат друга вълна. И мирише на пролет. Чуе се звън на хлопки. Радост изпълва площада...
    И се понесла славата на „Дунавско хоро” от единия до другия край на България. Не минава голям български празник, без да се свири „Дунавско хоро”...
    В много от срещите, които съм имала с бай Дико, той винаги напомняше:
    - Най-обичам да свири гарнизонната музика на голям мегдан, да се извие голямо пъстро хоро. Да играят момците и момичетата, закичени с алено мушкато. Много му приляга на „Дунавско хоро” да го закичат с алено мушкато! И ми се струва, че няма да е толкова хубаво хорото, ако не са закичени младите с алено мушкато. Обичам си това хоро, така, както обичам този мой градец Оряхово. Че къде другаде има такава красота – очите на човек не могат да се наситят на широтата, на тишината, която идва от долу, от Дунава, от стародавната река и нейния бряг, обрасъл с върби и тополи...

***    
    Свири гарнизонната музика на оряховския площад. Свири „Дунавско хоро”. Събрало се е пъстроцветие от млади и стари и всеки сочи:
    - Ето го бай Дико! Той е написал това хубаво хоро! Ей, бай Дико, браво!...
    А бай Дико надува флигорната. Свири човека, не се шегува. Децата го заобикалят и оглеждат флигорната му. А щом свърши хорото, бай Дико вика децата при себе си, дава им флигорната и им показва как се свири на нея. Разрешава на децата да надуят по два-три пъти тази медна свирка. Знае той какъв мерак е имал като дете да му даде някой да свири на такава флигорна...
    Тиха пролетна вечер е слязла над оряховския площад. Гарнизонната музика свири „Дунавско хоро”. Чува се чак долу на Дунава, прехвърля реката и се чува в румънското село Бекет. И там името на бай Дико Илиев е станало известно – и не само името му, а и хората му. Наши приятели от Бекет ни казаха, че се събирали и слушали, когато в неделните дни в Оряхово на площада свирела гарнизонната музика. Особено хубаво се чува, когато времето е тихо... Никой не може да изброи по колко пъти се свири „Дунавско хоро” на площада. Уж музикантите решат да изсвирят нещо друго и току ще дойде някой при капелмайстора и ще рече:
    - Маестро, молим, свирете „Дунавско хоро”! Много е хубаво – не ни лишавайте от тази красота!
    И свирят музикантите. Свирят до насита. И всички играят до насита. Свирят музикантите докато се мръкне и тогава прегръщат свирките и си тръгват за дома – изморени, но доволни, че са доставили на хората радост... И така България познава „Дунавско хоро”, но никой дълго време не знаеше кой е авторът му, кога и къде е създадено хорото...

Информатори / Автори
Цветана Маркова