В Основния фонд на Исторически музей - гр. Оряхово под инв. № 1248 се съхранява фрагмент от ръкопис, който по палеографски особености може да бъде отнесен към самото начало на ХІХ в. Съдържа 22 листа хартия с размер 152 х 211 мм. Липсват началото и краят, както и отделни листове на няколко места в книгата. Ръкописът е изписан с черно мастило, от един писач, с едър неравен полууставен почерк. Има украса от червени инициали, а на няколко страници е нарисувана рамка от червени триъгълници, която имитира оформлението в руски старопечатни книги от същия период. Подвързията е от кожа, в лошо състояние, явно не оригиналната.

л.1а-20а Митарства на блажена Теодора, без начало;

л.20б-22б молитва за запазване от смърт;

л. 22б рецепта за лекарство;

л. 22б математически изчисления, неясни.

Настоящата разработка е посветена на рецептата за лекарство. Подобни приписки се появяват в редица ръкописи през ХVІІ-ХVІІІ в. От ХVІІ до ХІХ в. се разпространяват цели сборници с медицински рецепти, наричани лековници, тоест лекарственици.

Текстът на приписката е следният (на съвременен български език):

Хилачо за каква яра да е – от червена върба корени и от клен шума и от почерни метли дивите с корените да ги изкъртиш и да ги вари в ново гърне и да пие една чаша колкото ГSS драма, па да легне да спи и като стане от сън, пак да пие една чаша

Какво разбираме от кратката рецепта? Тя е озаглавена „хилачо” – тоест „илач”, „лекарство”. Лекът е предназначен за всякаква „яра”. С тази дума в лековниците от ХVІІ-ХVІІІ в. се обозначават рани[1]. В речника на Найден Геров думата е обяснена като „рана, язва, скулъ”[2]. В цитирания текст се препоръчва приемане на отвара, а не мазане с мехлем или поставяне на пластир, както е обичайно да се лекуват рани според лековниците. Вероятно в случая думата „яра” е употребена в най-общ смисъл като „болка, болест”. Засвидетелствано е използването й и със значение на „мъка, тегоба”.

В рецептата се препоръчва смесването на три билки – червена върба, клен и „почерна метла”.  

Дървото клен е добре познато в народната медицина. Използването му за лечение на болести се обуславя от етимологията на името му – клен, тоест клин. Знае се, че отварата от кора на клен има болкоуспокояващ ефект[3].

В народната медицина върбата е не само лекарство, но и своеобразен посредник между света на живите и на мъртвите. Тя има и магически свойства, осигурява здраве, дълголетие и плодородие. Споменава се в лековници още от ХVІІ в.[4].

Червената върба е растението ракита, което расте по мучурливи места около реки и блата. Отварата от нея има обезболяващо и успокояващо действие[5]. В старите лековници има само едно споменаване на това растение в рецепта против главоболие:

„И друго за глава: от червена върба пръчки – да ги сториш на пепел, че да си намажеш главата с кравешко масло веднъж, а със зехтин утре, че да я насипеш с пепела - оздравя.”[6]

Рецептата е запазена в лековника на Иванчо Килифар от Габрово, съставен през 1835 г. въз основа на по-стари рецепти, записвани още от неговия баща.

Названието „почерна метла” не е съвсем ясно. Найден Геров споменава няколко растения, назовавани „метла”[7]:

1. Arthemisia annua – сладък пелин
2. Adonis autumnalis – гороцвет
3. Centaurea Cyanus – синя метличина; засвидетелствана е употребата й като противовъзпалително средство
4. Xeranthemum – червена метла, сухоцветник; растението е наричано още „черна метла” заради приписваните му магически свойства.

С името „черна метла” е познат и ракитникът. Той ускорява заздравяването на рани, освен това има противовъзпалително действие.

Доколкото можем да съдим по споменаването на „гръсти”, загадъчната „почерна метла” трябва да е растение с високи стебла, подобно на конопа. От изброените единствено сладкият пелин изглежда по подобен начин.

В старобългарските лековници е засвидетелствана само една рецепта, включваща растение, наречено „метла”:

„Кога миришат зъбите, трева има лия – на български метла я викат, вземи й върховете, счукай ги, вари ги с оцет и мед и вода, да си плакне устата.”[8]

Тревата лия се споменава в още една рецепта, свързана със заболявания на отделителната система. В нея е уточнено, че семената й са като „спаранги”, тоест аспержи[9]. Действително листата на аспержите напомнят растението сорго, от което се правят метли. И двете споменавания на билката лия са в един и същ ръкопис. Евтим Спространов, който пръв обнародва текста му, го нарича Лековник № 3. Ръкописът се съхранява в Националния археологически музей, датиран е към края на ХVІІІ в.

Най-вероятно тревата лия и загадъчната метла от приписката са едно и също растение, сходно или идентично с добре познатото сорго.

Интересна е и дозировката на лекарството. В рецептата е написано, че се пие чаша колкото драма. Драм е стара османска мерна единица, равна на 3,1 грама. Буквата  обозначава цифрата 3, а   е 6. Тоест, дозата трябва да е 366 драма или малко повече от килограм. Такава дозировка едва ли е възможна. По-вероятно при преписването книжовникът се е объркал и е изписал буквата за цифра 6 два пъти. Следователно дозата е 36 драма – около 110 грама. 

Кленът, червената върба, а вероятно и „черната” метла са билки, на които се приписват и магически свойства. Може би затова те са част от рецептата за всякаква яра.

Варенето на отварата в ново гърне вероятно трябва да засили тяхното мистично въздействие върху организма. В лековниците освен рецепти са записвани също молитви и магически заклинания, които да осигурят излекуване на болните. Преди текста на рецептата са запазени две неясни, явно недовършени фрази, които най-вероятно са начало на молитва:

Не може да се установи дали краткият текст има връзка с лекарството, но записването на рецептата непосредствено след молитвата за запазване от смърт подсказва логическа свързаност. В илача за каква да е яра се използват билки, които стават популярни в народната медицина през ХVІІІ в., доколкото можем да съдим по споменаването им в лековниците. Подобно съчетание на съставки не се среща в запазените лековници. Това, което прави рецептата универсална, са не толкова лечебните качества, колкото  магическите свойства на растенията. Най-вероятно рецептата, запазена в приписката, засвидетелства местна практика, която не е била широко разпространена.