Жива вяра - Врачански край


Цедилото


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Цедилото

 Цедилото е жизнено необходим елемет от бита на планинците с многофункционално предназначение. То е и магическа вещ, според нашите баби и пабаби. Тръгваме от разказа на леля Верка от Паволче, която ни уверява, че като част от сватбения чеиз на младоженката е и част от майчинината благословия, наричане и благопожелание за рожби: "И обръщат колата, слагат скрина (на младоженката) и върху скрина редат, броят: толкова черги калчищени, толкова вълнени черги, толкова чаршафи, толкова юргани, толкова карета, толкова миля... Сичко се реди, отгор се завива с едно огромно нещо плетено – най-хубавото е отгоре. Задължително цедило и торба. Превръзва се отгоре колата и потеглят. Цедилото е за бебето, а торбата е за хлеба – да ходи булката на нивата...".

   Снимката е от съседното село Челопек и на нея се вижда как млада булка, "задената" с цедилото с бебето и кобилицата с торбата, тръгва на полска работа.

   Ивана Захариева от село Зверино ни разказказва подробно за предназначененито на цедилото, за неговите многобройни "превъплъщения" в бита на зверинчани, за изработката му - въобще представя ни този оригинален, задължителен някога за всяка жена атрибут от различни гледни точки чрез своите детски и младежки спомени.

   Върнах се в мислите си години назад, когато земята в планината се обработваше, когато кошарите бяха пълни с животни, когато в селцето дворовете не бяха оградени, а зеленчуковите градини се намираха само покрай реките, когато всяко домакинство имаше лозе в Калугерово.

    Тогава, когато хората живееха друг живот.

    Преди близо петдесет-шестдесет години и много преди това, жените от старото Зверино имаха безброй задължения и нито едно от тях не можеше да бъде изпълнено без цедилото. Цедилото, както го наричахме. Огромна, незаменима роля има то в бита на жената от планината. Оказва се, че без него животът й би бил невъзможен.

   Когато се роди дете, майката няма отпуск по майчинство. Още на третия ден тя задява бебето на гърба си и тръгва по работа – да пасе животните, да копае кукуруза, да засажда и полива градината, да жъне, да пласти, да помага при правенето на шума за животните есен и каква ли не друга горска и земеделска работа, а когато вечер уморена се прибере в къщи, и да се справи и с домакинските си задължения. Тя окъпва бебето, повива го с пелени от домашно тъкан плат или стари ризи със задължителната вълнена пелена и го слага в люлката да спи.

  А тя, „ люлкьята” е цедило, вързано от двата края за куките на тавана, които са поставени още със строенето на къщата. Намира се над леглото. Майката връзва нещо – колан, дебела връв или друго за нея, а краят му е в ръката й, и когато малкото се „обади” тя почва да го люлее.

  Люлка се прави навсякъде, където родилката има работа. Връзва се за дървета, за храсти, за волската кола, там където е удобно. Имам спомен от майка ми, че точно в такъв момент когато съм нямала и седмица, ме взели със себе си да правят шума по Николковото.  Много съм плакала в люлката, прабаба ми Петра  не разрешила на никой да дойде при мен с думите: „Я го оставете да си пореве, та да му отвори гласо”. Целта е да не се губи време, да се върши работа.

   Или друг пример. В дъждовната есен на 1944 година съм била на един-два месеца. Тогава баща ми е на фронта, а майка заедно с бебето пасе овцете и живее на кошарата.

  Много по-късно, когато бях ученичка в началните класове и започнах да се грижа за себе си,  забелязах че на вътрешната страна на бедрата ми има големи белези, като от изгорено. Попитах, а майка ми се разплака и започна да разказва: „Какво да ти кажа, мале. Бех сама на кошарата и требваше да се грижа за всичко. Сутрин рано те изкъпя, уповия та убаво, слагам в цедилото пелени за смяна, задевам те и понеже все валеше, мятах върху раменете си железничарската куртка на баща ти, та белким те опазя от дъжда. Паса овцете по Нови ниви, Котленьето, Затворо, Нивища, Влах и все търся място, някаква сушинка да се подслоня и да се раздена, та да те подсуша. Такава почти не намирах, а присядах под някой камик да ти дам да бозаеш и те развивах привечер на кошарата. Това продължи дълго. Крачетата се разраниха и така се стигна до тия белези. Няма да си го простя, но нямаше какво да направя.”

     Дърва за огрев в селото се осигуряват главно от мъжете, но съчките за подпалка са друго нещо. Те се събират само от жените. Няма такава, независимо от възрастта й, която да не е носела дърва на гръб. При задеването в тези случаи има различни „технологии”. Ако дървата са по-малко, цедилото се разполага на земята напреко, т.е. пращите приличат на разперени ръце. Дървата се нареждат върху цедилото, а откъм гърба се слага дебела дреха, та да не „обива”. Сядаш и се задеваш, като стягаш двете пращи пред гърдите си. Ставането става с помощта на друг човек, тояга, храст или друго. Но ако дървата са повече и ще се прави по-голямо „бреме”, то тогава цедилото се поставя „надълго” – посока „глава – крака”. Съчките се зареждат внимателно по-нашироко върху плата и извън него  - по пращите. Трябва да излизат еднакво от двете страни на цедилото, та да се пази равновесие, да не увиснат или да не те бутат. Постепенно товарът се разширява и се трупа нависоко, докато се подреди цялото количество. Пак се слага дебела дреха. Особеното е, че краищата на цедилото откъм главата се връзват на възел, за да държи добре при напън. Сядаш, задеваш се като премяташ пращите при възела пред главата си, за да бъде под брадата. Прехвърляш първо дясната праща, която минава под краката ти и я провираш под възела. Дърпаш, за да притегнеш дървата към гърба си и я придръпваш към горния й край. Връзваш, усукваш я под дясната гръд. Следва същото с лявата част. Като се увериш, че си притегнал всичко както трябва, се изправяш по някакъв начин. Разтръсваш леко товара за да го наместиш и да не ти жили силното стягане, пъхаш палците си под пращите в областта под мисците. Привеждаш се леко напред та да не те дърпа товара и тръгваш към къщи по тесните стръмни пътеки. Много често в дървата се пъхат кратуги – изсъхнали коренища на храсти, които могат да изпаднат защото са по-къси. Затова трябва да се забождат добре. Трудно е, но го правят жените, девойките, децата.

Няма да забравя лятото на 1968 година. Всички в селото работеха по изграждането на втория водопровод от Бигора. Полагаха се тръбите покрай реката някъде около Больов сълп. Имахме своите десетина метра канал за почистване, полагане на тръбите  и заравяне. На мен нещо не ми вървеше. Аз изривам, копая, а пясъкът по брега се рони и засипва. Тъкмо бях излязла от изкопа и се срути пръст около два-три кубика. Кметът Драганчев все казваше, че в тоя случай е имал късмет, не е допуснал жертва. В това време татко ми беше натоварил бреме със съчки, набутах лопатата в дървата, заденах се и тръгнахме заедно с Калин, на леля Мария /сестра на дядо ми/ и Ванчето на чичо Иван /брат на татко/ - мои братовчеди. Вървя аз и внимавам къде и как стъпвам, защото ми тежи, а те си говорят. По едно време уплашено извикаха: „ Како спри, смок!” Какъв смок, оглеждам се встрани от пътя – няма нищо, а те казват, че той е в моите дърва, заденатите. Избрах удобно място за сядане. Разденах се. Взех лопатата и издърпах смока, дълъг повече от метър. Насякох го на парчета и го изринах от пътя. Заденах се отново и продължихме. Тогава не се уплаших, но все си мисля , че късмета ми е бил в братовчедите.

     Една от основните храни за животните през зимата е сухата шума. Листниците се правят през есента, а през зимата когато влаките са изсъхнали, се пренасят на гръб до селото, защото там където са правени няма пътища за волски кола. Носенето на шумата е по-трудно от дървата, защото товарът е по-бурен /голям/. Носи се само през зимата, когато освен сняг има и поледица. Трябва на един път да се вдигне целия „надръвняк” /листник/, за да не се съсипе шумата, а понякога разстоянието е пет-шест километра. Тук трябва да отбележим, че жените се задеват с цедилата, а мъжете с въже, което свиват на две, правят възела в средата, опъват го по дължина и е товари само напреко, като влаките се обръщат наляво и надясно със застъпване.

      Всички хора носеха шумата си на гръб, така правеше и нашето семейство. Но ние бяхме четири деца и помагахме спрямо силите си. Татко знаеше, че не обичаме тази работа и за да ни залъже да не мрънкаме, обявяваше че ще имаме състезание  по стрелба. Той и дядо ми бяха ловджии. Тогава тръгвахме с по-голямо желание. Мама ни нагласяваше шумата по цедилата.  Татко слагаше цигарена кутия на някое дърво, зареждаше пушката с истински патрони, даваше ни някакви указания, главно за ритането на приклада, заставаше до този , който ще стреля и започвахме. Стреляхме по три пъти. Излъчвахме първенеца. Задевахме се и тръгвахме. Връщахме се някакси по-леко, може би защото движейки се един след друг шест-седем души, правехме доста дълга редица и се провиквахме един през друг, обсъждахме състезанието.

     Аз има един по-особен случай при носенето на шума. Бях бременна с второто си дете в петия месец. Живеехме на квартира в Зверино, а аз вече работех във Враца и пътувах всеки ден. Татко дойде в петък вечер и ни съобщи, че утре рано сме на шума. Аз отказах, като мислех че ще остана на сготвя на шумарите, защото баба беше много болна, а мама отсъстваше от селото. Но още по тъмно рано сутринта татко нареди да се обличам като за шума, защото баба ще сготви – втасала се е. Спогледахме се с мъжа ми, замълчахме си и след половин час бяхме с групата пред Чуклата за Гьошовото. Вървяхме по първия водопроводен канал, сняг дебел до колената, а където имаше избила вода, поледицата беше голяма. Право нагоре към Бабиното Минино место, Миковото, Дражичов преслон. Добре че си бях вързала някакви върви на галошите и имах дебела тояга в ръцете си та стигнах без произшествия.  Замествах мама да подреждам по цедилата и въжетата влаките, които татко хвърляше от листника, а мъжете носеха до носилата. Уж всичко беше добре, товара подреден, но татко обяви че има още около двадесетина влаки и е по-добре да вземе всеки още по две.  За да не идва татко още веднъж. Проявихме разбиране и натоварихме целия листник. Заденахме се и тръгнахме надолу, приведени под тежкия товар. Аз бях по средата на колоната. Шумата непрекъснато се закачаше по храстите около канала. Дърпахме се и повече вървяхме „наорес”, ребром. Рушехме снега, плъзгахме се, много от хората падаха, но аз не. Слязохме. Седнах да се раздена, а краката ми подскачаха от напрежението.

    И така – задеването е или напреко или надълго според товара, който ще се носи. Трябва да направим поклон пред жените, живели в ерата на цедилото, защото те накъдето и да са отивали, откъдето и да са се връщали, цедилото е било винаги на гърба им с необходимия товар, а в ръцете е плетката, хурката, вретеното. На гърба си те са носели всичко – торби, кошници, тенекии, инструментите за работа – мотики, сърпове, търнокопчета. Вървели са по стръмните пътища с работа, която нямат друго време да свършат. Женската работа трябва да се свърши, вкъщи да сготвят и омесят, да изперат, да погледнат децата, да закърпят дрехите и платнените съдове, да подготвят нещата за утрешния ден и да влязат в разбоя. Денонощна е тая, пуста женска работа!

     Забелязала съм, че в равнината жените носят мотиките си на рамо или ги карат в каруците. В планината мотиката се задева като се увива в някаква дреха. Около нея се подрежда другия багаж. Едната от пращите се премята през рамо, притиска дръжката на мотиката към гърба и се прехвърля през другото рамо, като се подбожда при вързаните пращи. Няма нещо, което жената да не може да пренесе в цедилото.

    Какво представлява то?

     Това е специално изтъкано парче домашен плат и пращи. То е дълго приблизително 60 см и е широко около 40 см. Обшит е с дебели, четирикатни пращи около  6 метра. Те са разположени равномерно от двете страни по около два лакти, като краищата им са вшити в ръбовете.

     През няколко години в дома се слага „тканье” за торби и цедила.  Характерно е ,че основата е изпредена по-усукана и е боядисана в черно и червено. Същият цвят има и вътъка. Те са от вълна или кълчища. При сноването на основата се зареждат определен брой нишки от единия цвят, а след това – същия брой от другия цвят. Фигурите се оформят при тъкането с вътъка, като по желание се пресова от единия цвят, а след това от другия – получават се големи или малки квадрати и правоъгълници. Не са задължителни само тези цветове. Използва се жълтото, синьото, зеленото или други разцветки в различни комбинации. Платът е широк около три педи и се тъче до свършване на основата. Когато жената реши да си шие цедило отрязва пак около три педи, за да има за поръбване и зашиване на пращите.

      Пращите се правят като гайтан от четири „гушки” с два цвята – два черни и две червени. Плетенето на гайтани е трудно и вече забравено занимание. С помощта на жените в Зверино намерихме майсторка да ги заплете, като това изделие дадохме на Калина Тодорова – да  се запази в отдел Краезнание.

    Дължината на пращите за едно цедило е около шест метра. Два лакти, което е метър и тридесет за една страна на половината т.е. два метра и половина за едната половина. Толкова е необходимо и за другата половина. Добавя се и разстоянието по дължината на плата /рязаната част/ и от двете страни на плата. Пращите се завършват и зашиват така, че да не личи къде са зашити. За по-лесно плата се сгъва на две по дължина, пращите също. От сгънката започва зашиването на пращите от едната страна на плата, а след това и на другата. Платът се увива леко около пращите и с дебела игла и конци от основата се захваща за тях, като с конците се правят малки триъгълничета. За здравината, която е изключително важна, шевовете са двойни.

       Цедилото има и своето правило за сгъване. Хваща са центъра на плата с лявата ръка, а с дясната се опъва към пращите. Една педя над плата пращите се хващат с лява ръка, а краят им се изтегля пред прихванатото с дясната ръка. Издърпва се хубаво и се закачва точно на определено място, което се знае от всички – зад вратата, под скалите, под навеса на стената.

      Кога, как и кой ни учи да се задеваме - при нас има една приказка, че това става „още преди да се родиш”!

Автори/Информатори:

Ивана Захариева - Регионално краеведско дружество - Враца

Истории от Жива вяра - Врачански край