Зверино


С ПЪЛНИ ШЕПИ ОТ ЗЕМНАТА ХУБОСТ - песните на баба Рада Бальова


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

С ПЪЛНИ ШЕПИ ОТ ЗЕМНАТА ХУБОСТ - песните на баба Рада Бальова

Все още не бях свалила записа от магнетофонната лента, когато чух за смъртта на баба Рада Бальова, самобитна певица от планинското село Зверино. Десетина дни преди това бях при нея, още звучаха у мен песните й, смеха й, мъдрите й думи.

   - Все ще са умира един ден, ама човек дотогава трябва да усети сичките благини, дето ги има на тоя свят. Доде може да им се радва, да не мисли какво го чака, а да ги живее.

    Удивих се на философията на тази 84-годишна жена, чийто свят е бил затворен между къщата и кошарата, от селото до нивата, сред овцете и сиромашката неволя.

    Пред очите ми е дребната, съсухрена фигура, наведена леко напред, сякаш да полети. Все забързана нанякъде, да успее всичко да свърши. “Майсторлъкът” според нея е човек да се научи да живее, да не се заседва много-много и доде го има на тоя свят, да гребе с пълни шепи от земната хубост. А тя, тази хубост, се оглежда в очите й – топли и живи, жадни за светлината, към хоризонта устремени. Два пъти го беше преминала този хоризонт – когато я поканиха на сватба в София и през 1976 г, когато тръгна за надпяването в Копривщица на Третия национален събор на народното творчество. “Там видех свет, ама и светът ме видя и ме чу” - спомня си баба Рада. После ми показа златния медал, увит като скъпа реликва в снежнобяла памучна кърпа. И едно благодарствено писмо от Радио София след неин запис на изворен фолклор.

    Земните пътища на човека са къси – докато се скрие зад завоя на зрелостта, идва и краят. Но за някои хора някак не може да приемеш, че са смъртни. Така покоряват със силния си дух, с житейската си мъдрост, с одухотвореното си излъчване, с отрицанието на смъртта! “Какво като съм навъртяла годините, да легна и да чакам умирачката ли? Не е познала. Така, като не спирам, може и да ме отмине. А и имам още работа да свърша тука.”

      Откакто се помни баба Рада, “клето сираче, майчин леб не вкусило”, все с овцете ходи – в детството и моминството, с тях децата си отгледала. С “една гола душа” тръгва да се задомява. Песните, останали от майка й, са зестрата, която донесла в новия си дом – “големото имане”, “самородно злато”, силата, дето я крепяла през всичките й теглила, лек за мъката в черни дни. И най-зле кога бивала, на песен я избивало. Пускала “из едно гърло два гласа” - единият за теглото, другият – за радостта. “Човек сам трябва да разрежда мъката си. И най-леко туй става с песен”,  мъдро нарежда баба Рада.

     Тя притежава онова чудно умение на българката от народа, да изкарва дори плача си на песен, а във веселата мелодия да вплете жалба и ридание. Нали те двете, мъката и радостта, се водят ръка за ръка.

“Море вода газа - жаден ода,

Маро ле, нане,

море леб си нося- гладен стоя,

Маро ле, нане,

зарад твойта убост...”

     Пее баба Рада за момковата залисия по жътва или на копан, по тлаки и по седенки. Като “гълъбица пролети” се чувствала, когато виждала как я слушат захласнати, каква драгост по лицата им се изписва. “Природата те е дарила с голяма дарба, Радо, жива да си!”, благославяли я хората.

     “Насъде има скрита убос за човека – като послание звучи гласът й -  Рано или късно тя му се открива. Ала и той не требе само да стои да я чека. Тая убос требва да се дири, затуй тръгни насреща й, та по-ранко и повечко време да й се порадват очите ти. С песен по-леко се живее, по-леко се върви по тоя шарен свят. А то, днешните, ни могат дете с песен да приспят, ни празника си да развеселят.”

    Баба Рада се измъчва, че младите не обичат народната песен, че се срамуват от нея. Чуят ли я по радиото, врътват копчето или изключват телевизора. И внучката й в София – като надуе тая машинка, думата си не можеш да чуеш. Радва се, че поне синът й потегли към народната музика – пее и свири на акордеон. И дъщеря й ходи на самодеен състав. Но те не са вече млади. Тези, “маленките”, те се отчуждиха от народната песен.

    И отново чувам гласа й: “Тая убос требва да се дири, да се пази. Затуй тръгни насреща й, та по-ранко и повечко време да й се порадват очите ти.”

      с. Зверино, 1985 г.

Автори/Информатори:

Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/Из "Шарената река на времето", 2011

Истории от Зверино