Малки истории


Найден


Категория : Кратки истории
photo

Найден

Калина Тодорова

Найден

или за овчарската свирка и онази линия на хоризонта

Овчарската свирка е благословена – нея сам Господ я дал някога на онзи прост овчар, задето го нахранил и напоил, когато ходел по земята, предрешен като скитник, от всички прокуден. Дал му свирката, за да вика с нея стадото и колкото ѝ далече да е – звънчарката по песента да тръгне…

Пътища

Веднъж един търговец замръкнал в едно село. Почукал на вратата на малка къщурка – последната, най-бедната, но хората в нея били милостиви и го подслонили. Случило се в съдбовен час – невестата родила, бабата увила младенчето, благословила го, попели му и застлала край огнището върху слама старата черга за синчето и майката, а новата - за търговеца. Не заспал от страх да не го ограбят и тогава, докато стискал кесията, огънят блещукал в огнището, а звездите незнайни танцували над пътищата, видял трите жени от нищото да идват, на нищо нишка да предат, да я мотаят над новороденото и да наричат, докато всички спят. Когато пак се изгубили в нищото, а невизима зорницата събудила петлите, търговецът се опомнил. Трите орисници предрекли съдбата на детето и я написали на малкото му челце – парите в кесията на търговеца да брои, имотите да му наследи. Той, ни жив, ни умрял, всичко чул и видял.

В същия този час, някъде там, в планината, в някакво си друго незнайно село, през девет села в десето, в първата колиба газеничето още светело - мъжът на няколко пъти излизал със светилото и се губел към кошарата, а после пак се връщал с празни ръце, но сега в кожухчето си донесъл бяло козле. Жената, червенобуза и щастлива го замилвала до огнището, сирота – нямала си тя свои деца, затова пък заприказвала и запяла на Божията животинка. Когато се прибрал и овчарят, най-сетне газеничето примряло, двамата кротко заспали и тъй пребродили нощта с козлето, без изобщо и да подозират какво им носи денят. Невидима звездата както довела, тъй отвела сънят.

Овчарската свирка

Двайсти век разпарчетоса живота в нашите градчета и села, на кръст разпъна бащината земя, принизи Този свят и затвори всемогъщия дух на човека в стъклен буркан за компот. В началото всички обичаха земята, но се вкопчиха в нея и над любовта надделя неизменната жажда за имане дотам, че се затъкваха с нея и лягаха преждевременно в сигурната ѝ, хладна гръд. След това, децата им, подмамени или прокудени от червения флаг, я разлюбиха или никога не залюбиха – минаха през нея като през чужда и я оставиха да пустее. Стана така, че в самия му край зелените пасбища бяха презрени, а овчарят – низвергнат като прост селянин, неспособен нищо друго да прави, освен да става преди изгрева и да подкарва стадото, да дои, да стриже и обягва овцете, да вика кучетата, да върти тояга и да разказва чудновати истории. Подпрен на кривака да зяпа облаците и птиците, и от немане що да прави, да подхване свирката и безкрайните песни за пехливани, кушии и свекрово имане…

Чак отвечер ще спре, изправил се, да поблуждае към оная линия на хоризонта, която разделя земята и небето, когато е тихо и слънчево, и която ги събира, щом облаците доведат есенните дъждове.  Когато е пролет, там всичко цъфти, жужи и блести. И той, очарован и вечно млад, да тръгне натам. Няма кой знае какви дарби, освен да свири и пее, както казах, да сири и да дои, и да познава всяка овца, агне, че дори и овнетата по песента на звънците, по чановете… Тази песен да се притуря към другата и да се помайва над скритите полени и затулените вирове, дето лете перат жените, да грабне смехът им и да се скирие зад баирите… Вечер залезът да е меден и да се пълни луната, сладка и кръгла, млякото да тече от тежките вимета, щурците още да пеят някъде там, наскачали на оная линия, а тя да се стори на мост, въжен, от конски косъм – по него да прииждат и да си отиват сънищата. Да оставят дълги звездни дири много след утрото.

Тези неугледни селяни, които носят в очите си тайните на изгревите и залезите, в ръцете си – простотата, лекотата на живота, скрита в ябълка дивачка: да я захапеш, без да търсиш сложно изречение или крилата мисъл за нея, да го живееш: да го вдишаш и да го издишаш не през прахоляка с ноздри или в заскрежен мустак, а през заревото на онази линия, всеки ден, всеки час, а звънчетата да подрънкват някъде в теб… Тези недоучили селяни, за много от които е далечно писаното слово, останали с ритъма на думите от неписаните книги и старите истории, проточили се до нас като приказка без край…

…Тях Господ благослови с песента на звънците и миража на невидимата линя на дните и нощите.

Магическата формула на прехода към двайсет и първи век: „Учи, че ще станеш овчар! Учи, за да не работиш!”. Въпреки ефикасната плашенка, която отвсякъде се чува (нямя кяк той да не я е чувал!) и въпреки общинската забрана (какви стада в града!), аз имам комшия овчар. Живея в предпоследната къща на крайната улица, която няма край, която не свършва никога никъде – просто продължава по прашен овчарски път в балкана. По кривите тръгва денят, по тях се завръща – с овчарската гега, кучетата и звънчетата…

Когато го гледам да повежда стадото към зелените борове във високото, виждам моя дядо, морякът, който за да остане и догледа своите (Или защото носел в себе си прашния селски път!), станал обущар, а сетне, след национализацията – коняр и овчар. Стои си кротко и мирно при родата зад онази линя на хоризонта, на която казват Край свет - гнездо на всичко невидимо или видимо само в оня час. Онази линия – косъм от златните ни детски коси, мислите под набръчканото чело, когато затворим очи. Същият косъм, по който към дядо Боже вървим, към светците, ангелите и орисниците, змейовете и самодивите, болестите и кривините, дяволите и тарторите им в спомените, думите, стъпките и мечтите…

Найден

Някога, в незнайни времена, овчарят повел на ранина по горскота пътека своята червенобуза жена. Вече пълно било цедилото на невестата със сухи клони и шишарки, когато чула живинка из павитака. Спуснал се мъжът сред непристъпните драки и що да види – дете, младенче! Щом го зърнала, жената начаса разпознала небесния дар, изтърсила клоняка от цедилото и не дала на слисания овчар дори и да си помисли да тръгне по следата, за да търси отде се е зела в павитака душата. „Божа раба – отсекла – Найден!” Така, изгубеният младенец, захвърлен в дерето от алчния купец, се сдобил с име, нов дом и живот, по-горен и от този на принц. Сокалче - побратим на козлето!

Най-разнолики пътища водят до самия безкрай на приказката: ей го някъде там се задава пак търговецът, все в люта зима покрай нашите села наминал. Не е за вярване, но срещнал точно Найден. Поискал да купи козата, да, точно нея - посестрима любима и нещеш ли чул история такава, в която някога се замесил сам. Бързо скроил хитър план. Пратил, уж за пари, младия овчар в своя дом при вярната си съпруга и написал бележка: „Да го убиеш, да го затриеш – на часа!”. Взел бележката Найден и нали не можел да чете – тръгнал доверчиво през девет села. И когато да влезе в десетото - насреща му три жени с три бохчи и старец белобрад. Найден дори не разбрал, как и кога сменили бележката: „Това е жених за нашата дъщеря – не ме чакайте, венчайте ги на часа!” И нали е от орисниците и от Господа – речено-сторено!

 

Първата Коледа без сина ми. След първия Никулден без Никола. Изгубена и сама. Сърцето ми е мъртво, а духът ми се скита из висините да го дири безспир. Хоризонтите на дните и нощи опъват до скъсване онзи побелял косъм от майчиния кичур и препускам ли, препускам тъмна сянка ту на едното, ту на другото овне, върху прозрачната небесна пътека на орела, докато вятърът ме хвърли в павитака. Няма смисъл! Всичките мъдри думи от книгите, всичките истини за Господа и изписаните молитви, които някога съм повтаряла и сега повтарям по-усърдно от всякога, са се разпилели без посока. Не могат да се намерят една друга, не могат да оживеят и да станат образ жив. Не мога да мисля. Не искам. Не мога да гледам. Не чувам. Няма съм. Защото думите са пусти, изгубени. Светът е ням. Като мен. Изгубен без диря. Сам.

Ако се беше случило с някой друг и този някой друг един ден ме срещне, и почне да ми го разказва, нямаше да му повярвам: „В онова коледно утро комшията подкарваше овцете и докато отварях машинално нашата врата, през улицата някой ме повика. По скоро усетих, отколкото чух гласа. Първо проблесна светещият прозорец на дядовата къща и прозвъня звънчето на звънчарката - отдалече, после ръцете му – познати, грапави и топли, поляните с гороцвет и невиждани птици, аз – с плетено палто с качулка, баба меси мекици, мама си идва, носи ме на ръце – аз съм ревливо дете, после ябълки пред моя прозорец – цъфтят, на широко легло – моето бебе със златни коси спи, а отвън шарен светът ехти – тихо, тихо, тихо… После обличам синя рокля – на сцената е зелена под прожектора с оранжев филтър, изморена съм, смея се – дядо ми носи киселици (виждам киселици за първи път!) – целият ми живот на кино лента, на приказка безкрай… С вкус на ябълки и липов чай. Мирише на зима и е хубаво! Боже, колко е хубаво! Топло и добро! Те идват оттам, от гората, отвъд студа и самотата, от другата страна, дирята им е златна и сребърна. По нея ме водят у дома. Обич е и тя е звънчето. И пътя. И те са тук, и аз съм там, и всички сме заедно и никога не сме се делили. Обич е и тя е дома.

С късното слънце зазвъняха звънците на овцете и снегът се прошара във всички цветове, заискря в звуци. Вдигнах глава за първи път от онзи ден и там, по пътеката, която се губи в боровете на хоризонта, зърнах овчерската гега да кръстосва изгрева и залеза. Мои са стъпките. В белия ден. В белия свят. Найден, ще рече намерен!"

…Същата нощ минах за трети път по белия косъм и прегърнах сина си в съня. Дългите звездни дири останаха много след утрото.

Ако се беше случило с някой друг и този някой друг един ден ме срещне и почне да ми го разказва, нямаше да му повярвам! Но неведоми са пътищата небесни. Случи се на мен. Разказвам тази история на тези изгубени, които са неми от болка, на тези, които затварят очи и линията изпъва белите им коси, на тези, които ще ми повярват, на тези, които ще извърнат глава, на тези които ще я разкажат на онези изгубени, които са неми от болка…

А небесният овчар се озърта – познава ни по звънчетата, благо се засмива и надува свирката…

Истории от Малки истории