За своята леля разказва Виолетка Цветкова Пенкова, р. 1933 г. в селото и тук живее. 10 май 2017 г., с. Долна Кремена, записала Калина Тодорова.
Моята леля Божанка Христова Векова – тя е 26-а година родена, до 44 –та – значи 17-18 годишна беше. Понеже те са четири сестри и двама братя – едната ми леля беше женена, и втората беше женена, а тя си беше в къщи. А моят дядо е участвал в Руско-турската война – и тука, малкия пръст, как е попаднал куршум ли е, какво е било… И седнахме вечерта да вечераме, а тогава събираха доброволци за фронта към Първа българска армия на генерал стойчев. И тя седна и вика: „Татко, аз ше са пиша доброволка!“. Той само заплака и вика: „Божанкооо, Божанко, ти не знаеш какво е това да си на война! Трябва да рискуваш, че може и да не се върнеш!“ – „Не, татко, отиват и аз ще ида!“. Имам и снимки – те са четири момичета – две от Бешовица и тя… Имам снимки… „Несей да ходиш!“ – „Не, татко, ше ида!“
И тука, като ги събраха, отидоха във Враца – там ги облекоха и на другия ден вечерта – беше по-късно така – ше заминават вече за фронта. И отидохме на гарата в Мездра – те беха ги натоварили в товарни вагони и вече като минават – ако са от Руска Бела, да кажем, дават право на тия, където са оттам да се сбогуват с родителите си. И ние – татко, лелите ми, даже и дядо ми отидохме на гарата, тука в Мездра. И тя са показа, довиждане си земахме – това-онова и само помна сълзите на дедо си. Ние, малките просто не знаехме, отде да знаеш какво е, що е – гледаш само и помниш!
Страшно! Тя е санитарка. Тя е събирала от бойната линия ранените войници и са ги товарили във влакове. Влак, в който дават първа помощ на некой, който е по-слабо ранен и може да се движи. Другите са били на носилки и са ги пренасяли във влаковете. Имаше една снимка, но тя се загуби, дали съм ги дала на децата, не мога да знам – във влака, легла напраени така и те лежат.
И като си дойде тя от войската, от фронта и нощно време – това помна- че много бълнуваше. На Драва, когато е било, когато минават да събират раненитеи моста се взривява, и те нямат път назад.След това руските войски, и българските, като напредват и ги прекарале с лодки от таа страна и тогава вече, като е била във влака – дето й е пронизано кепето с куршума. Те са били във влака. Помна, че майка, тя по-не спеше, само я успокояваше… „Божанко, нема нищо, ти си си в къщи!“ А тя викаше „Блратче, ше ти мине, ше те спасим!“ Значи това е вече в съня й – от нещата, които е преживела. И майка , знам, че я успокояваше…
През това време, тя като ги обслужи /войниците във влака/ и погледнала през прозореца – да надникне, да види – той, врака, минава през унгарската пуста… И тогава куршум пронизва кепето и точно до петолъчката тука… Това кепе тя го донесе, но просто го загубихме.
За хвалба ли? Аз никъде не съм изтъквала тия неща, но просто спомените излизат… Излизат спомените, така, като остарехме – нощно време не спиме и почваме да даваме една равносметка на живота си: това можеше да стане по-добре, тук сгрешихме, там сгрешихме… Човек сам пред себе си трябва да си прави равносметка – това, което е сгрешил, всичко минава пред очите… Аз помна часове, часове от училище помна и съм малко луда глава – аз не се страхувам от истината, когато съм вътре в нея и я знам. Не се страхувам, не се подмазвам, не се догаждам. Само истината!