Знамето

Конашката порта се полуотвори бавно, безшумно, колкото да се провре едва предателската, робска душица, усетила, че във Враца става нещо. Рано беше – кепенците на дюкяните бяха спуснати. Калдаръмените улички безлюдни.
Вторият път, този ден, портата на конака се отвори широко, дорназад. Водеха дъщерите на хаджи Кръстьо х. Василов – Мица и Калица. Преведоха ги през чаршията около пладне. Еснафлийте зяпнаха от удивление.
- Атлаз сте купили днес от праматарина. Много сте взели, че и различен по цвят. За какво?
- Елечета на моми и невести от селата шием, каймакам ефенди. Хора разни – различно ги искат: бели, зелени, сини!

* * *
Един град се готвеше за бунт. Имот и добитък се залагаха за една пушка. От първите плахи съзаклятници, понесли в душите си пламтящ въглен от жар-словото на Апостола през онази тъмна августовска вечер на 1872, под сянката на Балкана, сега беше израсла цяла революционна организация. В потайна стаичка в къщата на Йота Савова се лееха куршуми, свиваха се фишеци. Революционното опиянение беше обхванало всички тъй, че решителността бе станала вече дързост, а вярата в успеха на народната работа – дело на утрешния ден.
Трябваше и знаме. И комитетът реши: ще го ушият сестрите Мица и Калица. Бял, зелен и син атлазен плат, извезан разярен лъв и „СВОБОДА”.
В потулена стаичка на бащиния си дом, от сутрин рано до късна нощ шили и везали двете сестри. Знаели за това само най-доверените и често се отбивали. Лъвът вече се е „изправил”. Оставала заветната дума „СВОБОДА”. Един пролетен ден на 1876 от иглата се изнизала последната сърмена нишка, изписала със ситен бод напряко в долния край на знамето: „Калица и Мица К. Х. Василови. 1876. 12 апр. Враца.”
Късно през нощта на 18 срещу 19 май 1876 година улиците на града огласял непознат до тогава шум, екнали пушечни изстрели. Пожарът пръснал нощния мрак и осветил развятото знаме. Отвсякъде към възнесенската църква се стичали въстаници. В препълнения храм станало тясно и душно. Гологлави, настръхнали, всички целували хладната стомана на камата и пищова, позлатения кръст в треперещата ръка на свещеник Коста Буюклийски и скъпия пряпорец, с онзи трепет, с който изричали думата СВОБОДА.
А в Средногорието догаряли пожарите на априлския бунт. Кървавите усмирители на въстанието поели на север, към Дунава, за да посрещнат закъснялата помощ – четата на Ботев. Пред многобройната редовна турска войска врачанските въстаници отстъпили. Тридесет и трима В тревожните за града дни Мица и Калица прибрали знамето и го потулили между плочите на покрива в бащината си къща.
Останала в жадните души на българите надеждата за свободата, а у турците – подозрението, че дъщерите на хаджи Кръстьо се занимават с комитски работи. И те не закъснели да споходят дома им. Влезли в двора двама неканени заптии. Единият останал долу, а другият се качил на тавана. И затаршували. Изтръпнали сестрите – проклетият турчин наближавал скритото знаме. Само за миг се спогледали и споразумели: слязла едната долу, завъртяла се около заптието из двора, продумала му и той току извикал другия. В това време знамето било преместено в претърсената вече част на покрива.
Надхитрили и този път сестрите турчина.
Уплашил се хаджи Кръстьо. Не е на добро щом турци се навъртат около дома му и надничат по мазетата и таваните. Ще пламне къщата му някоя нощ, родът му ще затрият. Повикал той дъщерите си и наредил: да се изгори знамето! А бащината дума на две не се кърши!
„Послушали” Мица и Калица повелята на баща си: взели стара копринена дреха, хвърлили я в огнището и когато се разгоряла, извикали го.
- Ето, изгоря!
А знамето, зашито в стара непотребна пелена, висяло преметнато на дълга върлина под навеса в двора.

* * *
Късно след пладне на 28 октомври 1877 година в току що освободения град влязъл с щаба си командващият  отряда, освободил Враца, генерал-майор Николай Степанович Леонов І. Посрещнало го ликуващото българско население. Опиянението било неописуемо. Свобода след петстотин години робия! Всеки дом приел като скъпи гости братушки. Руски офицери гостували и на семейството на хаджи Кръстьо х.Василов. Празничната трапеза била богата и шумна, но тежко било на душата на хаджията: проклет робски страх! Да накара дъщерите си да изгорят знамето!
 А умните сестри се сетили: накарали ратайчето да извади знамето от пелената, да го прикове на дълъг прът, да го издигне и да им обади. Когато всичко било готово те поканили домашните си и гостите да излязат.
Насред двора, високо над всички, се развявало знамето на врачанските съзаклятници. Руските офицери помолили да се свали скъпата реликва. Всички го целували, прегръщали и плакали от радост.

Информатори / Автори
Николай Дойнов / Из "От Дунав до Балкана", 2005