Слънцето и сянката

Калина Тодорова

Слънцето и сянката

или

Жълтите кутии, Правда и най-прекрасното място в света

На моя вуйчо Марин - Марио Фотото

Некосено сено са очите ми. Мента. Ситна детелина. Летоброене на дивите зайци. И щиглец, и мравка, и змия!

Кадънка! Винаги ще се намери някой, който да открие нещо невероятно в тази практика на вероятностите, нещо удивително в този цикличен водовъртеж. Да завърти историята, твоята, безцветната, мимолетнолетната, прозрачноневзрачната така, че да бъде огряна от сутринта. И да разкаже живота отначало – в цвят и ритъм. Денят по-дълъг е от век. Слънцето – прана.

Обеден сън

Снимката, черно-бяла, е избеляла по невероятен начин: най-долу, там където са стъпили нозете им, няма нищо – бяло е. Сиво-черните ивици на плетените чорапи се виждат през бяла мъглица, през нея се долавят и смътните очертания на лицата, някои съвсем бели. Бели са и ръкавите на ризите по вдигнатите ръце и в първия момент виждаш не друго, а ангелско хоро в небесата. Само щръкналите калпаци и размятаните шарки по поли напомнят за онези мъже и жени, стъпвали някога по земята…

***

Не е фотографирано. Не е документирано. Най-прекрасното място под слънцето. Самодива град градила. Амброзия. Нирвана.

Неказани думи сред шумен пазар. Чешма. Сянка на стара върба или любимо ъгълче от сумрачен таван. Игра на сенки. Познава те. Вика те по име. Не ти трябват обувки. Боса си като тогава. Шепот в просъница. И прозорец. Отваря го вятър. Или мъж. И тръгваш направо през лятото, през несадена от десетилетия узряла ръж…

Село като село – едно от онези незабележими места между балкана и плодната равнина, които се крият в долчини и от асфалтовия път ще зърнеш само стари дървета да стърчат по облите баири.

А то е едно село – никакво. В една низина като дупка така. Ако не е родното село – да го запалиш от четирите страни – как има една дума.

Огън да го гори! Бащина земя…

Там се зареждам. Вчера сме отишли с брат ми за два часа – сме седели. И не ми тежи – като почнах, събрах крушите, къде са паднали и отвънка, в една кофа – ние сме на края, имаше един клон… И тогава пометох пътеката – къде са нападали листата, сичко и земах, та полех цветята, че по стълбите съм си наредила цветя… А брат ми – тук го боли, там го боли и по едно време след обед легна малко, а аз се си намирам работа, обичам да се движа там и да дишам въздуха… Брат ми стана: „Сестра ми, що са чуда до обед се съм болен, след обед – не съм?” От бащиния дом…

И веднага си го представих.  Едно от многото запустени селца,  стъпило с единия крак в небеса, а с другия едва се крепи на тая земя. Тук реалните събития от младостта и всички сетнешни бягства от живота в града се събират в целебната сила на спомена мечта. На мечтата спомен. Болест. Онази, половинката, нелечимата, за която цял живот половин билка дириш. Мухите, пчелите, петлите. После неясни лица, излинялото перде. По варосания таван спомените се скъсяват, сянката бавно се смалява под юлското слънце, докато се прилепи към човека и станат едно. И тръгваш направо през лятото, през несадената от десетилетия узряла ръж…

 …Златните плитки на Правда.

Пиши ма Буба, никой ма не знае Правда! Обръща се със затворени очи и цъфналата паяжина на бръчките улавя еднодневките. Най-красивата гледка е под клепачите, там върху миглите, в ъгълчето, където гледецът като ястреб се спуска в утрото, в облаци от светлина – долу по безбродните ловни поля. Капчица, паднала в съня, преди душата да се заскита по безбродните вечни поля. Морна, тиха и сита да се домъкне. Да се пробуди Правда, да наплиска очи и да сложи алено червило.

Имах едно момче, ходих с него пет години – такава любов! И играехме двамата! И пеехме двамата! И какво ли не! Ама не е ни било писано. Така се случи, че моят мъж ме открадна… Открадна ма с мотор! И така свърши всичко…

Той, любимият, са разболе, почина от сърце преди седем години. И мен така ми е мъка и там като ида, имам спомени, весели спомени…

И като легна и си мечтая – какво е било, що е било…

Тогава, по същото време една жена ми каза, че е спряла да снима, снимката вече не побира мига, колкото и да е широкоъгален обектива. По същото време, когато седемдесет и пет-годишната Правда, с яркото червило, нов копринен шал и прическа, донесе десетина черно-бели снимки от стар албум. На първата – шарено хоро и тя в средата, а до ней той - мечтата. Беше се преселила от десетилетия в града, но носеше детството и младостта на село. В очите й – неказани думи сред шумен пазар. Високото дълбоко бездънно ъгълче. За нашите архиви. И нейно село да го има. Остави ги и си тръгна. Бързаше за среща. 

А то едно село…

Жълтите кутии

Няма как да не прокараш пръст по жълтия капак на кутията с фотохартия и да не напишеш буквата на своето име. Има си нещо, дето те кара… Купих първия си фотоапарат, когато се роди първият ми син – да снимам него и племенника, вторият – вече цифров, когато се роди вторият ми син и този, с който снимам сега, когато се роди племенницата.  След като вуйчо Марин си отиде, макар между много наследници да се подели, и до мен достигна малка частичка от наследството. Без да се замислям, купих с тези пари обективи. От тъмната стаичка с накачените фотоапарати, в която влязох цяла година подир онзи красив ден, когато неговата душа се зарея в безкрайните поля на вечността, а аз снимах люляци и пеперуди в негова чест, откачих кожена каишка от единия негов фотоапарат – удивително добре пасва на моето „Сони”.

***

Бел ден, Бела Бога, Бялата лястовица. Отдавна е известно, че няма цветове. Не съществуват. Продукт на съзнанието са. Всичко е светлина и сянка. Танц между окото и електромагнитното лъчение. Светът около нас е черно-бял, ние само го възприемаме като цветен. След окото, в кортекса на главния мозък става физиката, биологията, химията и алхимията. Тук става оцветяването. Хората притежават две очи и трихромно зрение – имат  три вида рецептори за цветно възприемане и един за черно-бяло, които са разположени в ретината на окото.

Няма цветове.

Спомням си, макар и не съвсем ясно, навярно съм била малка, а сестра ми – още по-малка, как се пременихме и натъкмихме, погледнахме се в огледалото, харесахме се, после погледнахме през прозореца и видяхме на спирката отсреща да се събират хора. Грабнахме пари от касичката, прекосихме шосето и тутакси се озовахме в автобуса за Оряхово. Това пътешествие предприехме тайно, с риск от наказание, ако се узнае, но красотата иска жертви. Отивахме да се фотографираме! Вуйчо ни Марин, фотографа, като ни видя и като разбра, че сме сами, едва не изпусна фотоапарата, задържа го  само тънката кожена каишка, здраво закачена за врата му. След като се чудеше засмян известно време какво да ни прави и как най-бързо да обади на майка, че сме невредими при него, той се зае да ни фотографира. Гледам как се отваря и затваря окото на фотоапарата, от прожектора на два-пъти примижавам, но в крайна сметка успяваме – магията е станала. Нищо чудно, че американските индианци смятали фотографите за някакви магове, които крадели души. Или пък ги затваряли в кутията. Забравила съм. От много малка рисувам и фотографията, кадрите, багрите, светлината са все неща близки и търсени, привличат окото както цветен прашец, подмамил пчелата. От много малка обичам да надничам и от другата страна на обектива, и в тъмната стаичка.

Вуйчо Марин пък обичаше да ни снима. Не си спомням някой от родата да се е раждал, кръщавал, прохождал, балувал, сборувал, момувал и ергенувал, сватба правил без Марио Фотото и фотоапарата. Оказа се после – сменил бе няколко. Това са некосените поляни на очите ми. Ситна детелина и роса. Кадънка! Снимката е черно-бяла, аз - малко по-голяма и си спомням много ясно утринта. Някаква дълбока истина в смеха на бащите, майките, бабите, дядовците, вуйчовците, вуйните, каките и батковците, насядали под бялата череша на леля Йошка. И неподправената, нереална даже красота на вейките-сенки от млади цъфнали клони. Да, не съм най-фотогенична, а снимките са магични! Този „тънък усет”, за който говорят изследователите на фотографското майсторство, явно му бе присъщ, а ние до такава степен бяхме привикнали с него, приели го като даденост, че едва след години, едва днес, разлиствайки старите албуми си даваме сметка за изкуството. За окото и това, което преминава през него. Когато снимането вече далеч не е фотографиране.

Дисперсия – разлагане на бялата светлина на многоцветна дъга. Нютон. Практическото ръководство в тъмната стаичка, страница 17. Всички цветове и всички обедни сънища в черно-белите снимки на вуйчо ми, фотографа, спящи в жълти кутии от фотохартия.

История за първата жена фотограф, която идва отнякъде с лачени обувки, докато ровя в жълтите кутии

Правех снимки по поръчка, но снимах и красиви природни обекти, обществени и частни сгради, които имат естетическа стойност. Какво впечатление правех на населението в тези години като жена фотограф, говори следният случай: в с. Добролево, като минавах по улицата, една жена се развика: „Ма, жени, я излезте да видите жена фотографка!”. За кратко време улицата се изпълни с хора… Обикалях селата и снимах хора от народа и всичко, което ми се виждаше интересно. Пролет и лято фотографирах, а зиме се занимавах с бродерия.

Тя се появила със своя статив из калните улици на Северозапада преди повече от век. Историята й е трън в пета – няма как да я отминеш. И не защото е първата, а заради онова, другото, дето безмълвно я изпълвало. Повик някакъв, някакъв несъзнателен обет. Дълг. Може и напълно да е съзнавала, че няма как да отминава погледите им, ръцете и улиците. Ей, жени… И почти половин век – докато вижда, обикаля из Белослатинско и снима. Фотограф. Занаят, прохождащ в Нова България, несвойствен за жена. Затова я нарекли по- сетне „бялата лястовица на фотографията у нас”. Заминала за столицата уж на курс по бродерия, женски занаят да изучи, по-малките братя и сестри сираци да храни, а се върнала с фотоапарат. Едва прибрала се в Бяла Слатина, започва да обикаля селата в цялата околия. Прашни улици. Жени. Лепкави улици. Кал. И отражението на красива сграда в нея. Локва.

Стотици снимки предава на комисията за изучаване на историческото минало.

Първо препрочитам тази история в главата си. И картинката с фотографиращата жена се нарежда пред смътен спомен за полусляпа жена. Зеница. Две очи. Перде. Научен проект и операция и стъклена леща. Днес. Тогава още не са го знаели. Две думи – Дълг. Достойнство. Откъде дойде тук и сега. Жълтите кутии, вуйчо Марин, моят фотоапарат и думите на полусляпа жена. Когато снимането не е фотографиране. Лачени обувки. Не мога да заспя.

„Изпълних своя дълг достойно” – пише в автобиографията си.  Молбата й за помощ – за дърва, написана от почти сляпата самотна Елена Йотова. Пенсията й – мизерна – какво работила – снимала!!! – цял живот. Влязло е в мен това изречение. Имало си е нещо, та си я е карало… Чувам жените от портретите, след нея по улиците на времето.

Времето не съществува. Фикция е. Паралелни светове, паралелни животи и разни други паралелни зависимости, такива неща. Душата, казват е една, но дали е така. И дали се дели на множество частици със същата безконечна големина. Пред обектива не тела, а времена. Които не съществуват. Фикция.

Никога няма да забравя нейната приведена фигура. И една усмивка на устните й. Беше 1968 г., влезе в кметството на Бяла Слатина, където по онова време бях нещо като началник на просветата и културата. Искаше да й бъде оказана помощ – да й бъде отпуснато отопление, дърва. Пенсията й едва стигала за храна. А какво е работила? 42 години е снимала.

Бъдещият журналист и заклет колекционер на минало, ще се срещне с нея в малката канцелария на отговорника по културно-масовата работа. Да, той като истински познавач и събирач се вкопчва в нейната история и тя стига до мен от пожълтелите страници на „Отечествен зов” от 60-те. Препрочитам я. Винаги се намира някой, който да открие нещо невероятно в тази практика на вероятностите, нещо удивително в този цикличен водовъртеж. Да завърти историята, твоята, безцветната, мимолетнолетната, прозрачноневзрачната така, че да бъде огряна още от сутринта. И да я пусне с нови лачени обувки да обикаля света.

Да разкаже животът отначало – в цвят и ритъм. В бяла светлина.

***

Влизам отново в тъмната стаичка цяла година след онзи ден, в който той си отиде. Ретро фотоапарати, закачени до вратата, календари и плакати, няколко учебника по фотография. Дифракция. Дисперсия. Зеница. Диафрагма. Десетките кутии с плаки и филми, стотиците снимки – черно-белите шарени сватби, кръщенета и сборове. Манифестациите, празниците в центъра на Мизия до часовника, непознати засмени абитуриенти – от 70-те, от –90-те! Кутии с истории. Кутии с надежди. Вуйчо Марин бе снимал в завода, фоторепортажи във вестника – достоен наследник на фото Жоро. Та тук са десетилетията на малкото градче в мигове, въздишки, дъждовни паради и абитуриентски усмивки – бебетата му и бабите му, кметовете и работниците в завода, учителите и учениците, площадите, баирите, новите сгради, и старите, музикантите, булките със спуснати воали, булките с вдигнати воали… Кутията с родата. Братовчедите Васко и Людмил с баба Симеона, майка и татко млади, много млади, вуйчо с три млади жени, много млади, самият той - фотографът с фотоапарата, някой го бе щракнал и… Некосените поляни на очите ми, в черно-белия портрет от  преди десетилетия. Мента. Мохито. Млада, много млада. Колко си приличам, колко съм аз, колко съм аз! Колко съм истинска. Сто и третата кутия е с бяла фото хартия. Трия със сухи пръсти, направо пиша своето име в прахоляка по жълтия капак. Наследство сега, когато снимането далеч не е фотографиране. Многото животи на хората от снимката  - историите, новите, с лачени обувки , пуснати да се разхождат надолу-нагоре, когато им скимне, където им скимне през света. Отвързани езици и люспи от митични крила.

***

Дълг. Достойнство. Такива неща. Препрочитам историята на вуйчо ми в главата си и я срещам с написаното от мен за пореден път. Така е и с книгите. Когато я прочетеш на двайсет, виждаш в нея едно, на четирийсет може въобще да не ти хареса, а след още 20 години да я преоткриеш. Някой беше споделил, че всичко, което вижда, върши и преживява човек, докато остарява, оставя все по-малко следи в духа. Единствено на младини живеем с пълно съзнание, на старини – полусъзнателно. Колкото повече се устремяваме към пълна безсъзнателност, толкова по-бързо лети животът. Шопенхауер.

Всъщност това, което виждаш в книгите – различните истории, когато ги препрочиташ, няма нищо общо с възрастта, а с глада и повика на душата в мига, заставил те да ги разлистиш. С разказвачите е същото.

Разказвачи на истории

Третото око е невидимо за двете очи на човека. Божието око или божието огледало, с което той ни вижда. Или ние го гледаме, без да знаем. Един Господ знае! Баба Ивана. Или без да го виждаме. Египтяните май нещо са поназнайвали. И Гърците. И турците. Озирис, Назар, Касандра. Касандра. Баба Ванга. Въобще Балканите от памтивека. Във века на изкуствения интелект с наука нещо разгадаваме. Виж индийците си знаят откъде ги гледа и си го бележат. Китайците вибрират с честотата на Вселената. Епифизата. Блаватска. Медитация. Просветление.

Осъзнат сън.

Тази невидима връзка между художника и неговия обект прави от обикновения миг вечност. Става някаква химия, алхимия и симбиоза, непонятна за учебника по химия и биология. И невидимото става видимо, и най-баналната история за двама млади - приказка.

Веднъж трябваше да снимам гергьовски курбан по Ржана. Пристигам и виждам планините как диплят синьото – връх след връх -  полегнали Тодори – една до друга, една до друга като да са гонили стадата цяла заран. Небето – митология! Море от светлина и сенки: облаци - бели коне и слънце, змейове, с коне хранени, змеици в златни кочии,  змейчета в кола писани…

 Долу, на земята срещат свети Георги, змееборецът. Мирише на самодивско мляко и змейови треви, отъпкани рано по роса от селските жени. Курбаните врат, светът се е струпал около дългата трапеза между изумрудените дървета. Пъплят като мравки и през визьора се взирам в тази празнична шетня. Кадрирам. Фокусирам масата. Отде се зе баш сега с тая торба пред обектива. От небето до земята. От митологичното и епичното до една бабичка с торба. Че се и връща – пак пред обектива. Светът в една торба се скрива. Винаги ще се намери някой… Само какъв кадър! Обръща мига.

Е що я снимаш коги е още празна, снимай кога са напълни! За трапезата. И тогава ще снимам, и тогава.

Янкин брат Янки думаше… Кончето ми е хранено… Баба Ивана. Тук в Игнатица ли си родена? Тук съм са родила, тук съм живяла, тук съм пасла овци, тук съм са оженила, тук съм пела, тук искам да умра. Въздишам. А тя потегля към гъмжилото.

Аз съм вдъхновена и обичам всички. Не знам точно какво правя, някакви неща си стават. Племенницата преди двайсетина дни се е родила, купила съм си нов апарат, за да я снимам и сега тук увековечавам света. В торбата на баба Ивана, около трапезите – със и без змейове.

Когато отново се връщам на трапезите, виждам как светът се е подредил направо за снимка, пълно и пълновато е и ме чакат – попът ръси със светена роса под небесните лазури. Снимам. Златни пръски – змейови люспи. От всички познати на човека елементарни частици, които се разпространяват в космическото пространство, фотоните са най-много. Айнщайн.

Георги, светият, пуска изворите и тръгва да обикаля земята. Слънцето, окъпано се вдига тихо и остава под краката на жените лек – росно биле – за всякакви болести. Денят по-дълъг е от век.

***

Работата на съзнанието, подсъзнанието и свръхсазнанието са неясни за съвременника от няколко века насам. И самосъзнанието. Общо за Съзнанието казваме със-знание.Учителят.

Един Господ знае! Баба Ивана. Янкин брат Янки думаше… Кончето ми е хранено, ама не ми е поено…

Снимката е прегоряла. И баба Ивана – ама пее, ли пеее… Простено ми е – разучавам още апарата. Вдъхновение. И стотици кадри. Вече няма тъмни стаички. А аз нямам търпение. На доизживяване са. Някои са останали верни на фотографирането, на среброто и химията. Но все по-малко са кутиите със снимки. Гледаме вечността от екрани. И направо така им крадем душите – в дигитална рамка. На десктопа – за по-лесно. Поредната жълта папка. Гергьовден. Няма нужда от дата.

Развръзката е направо кулминация. Екзалтация. Фокус и център. Преден план – без да знам – заема кадъра. Пред празните първо и после пълни маси, където светът курбан разнася  – кой ти го забелязва – момче и момиче. В няколко кадъра – любов и светлина. Езикът на тялото. На слънцето. На облаците. На старците по масите. Торбата на баба Ивана. Змейове в кочии…

 Роса по билката, половинката.

Не ние разказваме истории, не ние…

***

Янкин брат, Янки думаше… Кончето ми е хранено, ама не ми е поено… Хайде да го, сестро, напоим…