На трудна жена дават да яде всичко, каквото види, и и́ се прииска. Има вярване, че по време на бременността си, ако някоя жена откъсне плод от чуждо дърво, то там, където се пипне най-напред с ръката по тялото, на това място на детето ще се отбележи тъмно петно по подобие на откъснатия плод. Тогава казват, че това е белег на кражба.
Навремето, когато някоя жена “навреми” да ражда, повикват бабата, която ще “бабува” (изражда детето). Тогава по селата нямаше акушерки. Бабата манипулира без всякаква хигиена – понякога е и с големи и мръсни нокти. След появата на детето тя с жетварски сърп отрязва пъпната връв, завързва я на “ва́зель” (възел) близо до коремчето на детето и го окъпва в топла вода, повива го в пелени и го дава на майката,
която лежи на земята върху слама до огнището. Тя лежи там, докато излезе и “после́дако”.
Това беше в ония времена, когато населението беше много бедно, без удобни сгради, без акушерска помощ и каквито и да са предпазни мерки. Не бяха редки и случаите, когато детето се раждаше на нивата и майката само го донасяше в престилката си у дома. Даваха на детето да забозае най-напред от друга жена с малко дете. за нея казваха, че е “задо́ила” детето.
40 дни след раждането родилката ходи на черква да си “отчита”.
Кръщаване – кръщанье́
Кръстницата, която ще кръщава, “задева с цадило” добре повитото дете и го отнася в църква. След церемонията по същия начин тя го отнася у дома му, предава го в ръцете на майката с думите: “Занесох го циганче, носа ти го ристиянче”. След това се събират роднински и комшийски жени. Всяка жена носи подаръци и торба с ту́рта (питка), вдига я нависоко и вика: “Честито ви ма́ненко, голе́мо да порасте́”. На трапезата се разчупва питата, раздава се по парче на всички жени и едно се оставя на детето за сън. На трапезата върху “меса́ль” се слага “ту́рта” (питка) със сол и върху нея се нареждат подаръците с пожелание какво да стане детето. Слагат на трапезата различни продукти, та да му се раждат и на него, пари – да е богато, ориз – да са му ситни и бели зъбите. Ако детето е момиче, слагат и яйце, та да му се пере ризата. Майката дарява всяка жена с “поши́вано огъ́рлье”, а в по-ново време със забрадка и престилка. Тя дарява и бабата, която е бабу́вала, и кръстницата с по-големи дарове. Угощението продължава дълго.
Простапа́лник и отбиване на дете “бо́заниче”
Когато детето проходи, определя се ден, в който се прави простапалник. Обикновено от този ден се отбива детето да не бозае. Майката меси турта от чисто брашно и събира комшийки и роднини и пред тях показва туртата на детето и я търкулва, като му казва: “Тръч, ма́ле, тръч, земи́ туртата”. Детето се затичва колкото може подир туртата. Като отбие детето, майката слага четката за чесане на кълчища в пазвата си и когато детето посега и иска да бозае, тя му показва четката и казва: “Тука, ма́ле, нема цици, тука има мечка”.
Разводи
В старо време нямаше разводи, тъй като хората вярваха, че това е грешно и срамно дело. Семейното огнище беше тихо и спокойно – изневери почти нямаше. Чак в по-ново време се появиха разводи, но в редки случаи.
Погребения
Някога, поради внушението на поповете, черпено от свещените книги, че съществува и друг свят на небето, когато човек свършва своя земен път, близките трябва да го приготвят.
Преди да настъпи смъртта, викат свещеника да причести умиращия, та душата му леко да напусне тялото. Според тогавашните вярвания той трябва да отиде на “оня свят” чист и пременен, затова първо го окъпват и преобличат в нови чисти дрехи. В погребалния ковчег, скован от груби дебели дъски, постилат нова черга, та на “оня свят” да има с какво да се завива. Около него слагат цветя, а върху ръцете, между пръстите слагат монети, та на “оня свят” да има с какво да си купува потребности. За “Бог да прости” посетителите се кръстят и палят свещи, които поставят в паница с жито, сложена до главата на умрелия. Ако е мъж, му слагат капата на главата или до главата. Преди да изнесат умрелия от къщи за погребение, идва свещеникът прекажда и пее молитви и тръгва начело на шествието, след него изнасят умрелия с краката напред, носят го или на ръце с подхванати под ковчега дървета, или го прекарват с кола до черквата за опело – попът да му чете и да го опее, та душата му леко да се възнесе на “оня свят” и да не вампиряса – “да са овепи́ри”, т. е. душата му да не остане на земята и след четиридесетия ден от смъртта.
След опелото попът завива ковчега с бяло платно, което държат близките от всички страни опънато; на него свещеникът рисува с въглен кръст и чете молитви. След опелото полагат мъртвия в гроба и всеки от присъстващите хвърля пръст върху ковчега с думите “лека му пръст”, а попът изсипва кадилницата в гроба.
След това всички присъстващи се събират у дома на умрелия и правят трапаза. До четиридесетия ден след смъртта близките жени носят бели забрадки, вързани отпред, а най-близките жени носят черни забрадки до 1 година, не пеят, не играят. Мъжете в знак на траур носят черни лентички.
Жените - близки и роднини, “носят” третини, деветини, 20 дни, на “чети́ресе” отиват на “равне́ние” на гроба и след това се събират на възпоменателно угощение, както при погребението. Носят също половин година и година. При тези помени свещеникът прекажда житото и другите неща, които се носят за “Бог да прости”, след което жените поливат (прели́ват) гроба с вино, оставят жито, хляб, плодове и др., палят свещи.
Вярваше се, че след четиридесетия ден душата на умрелия се възнася и отива на “оня свят”. Там има рай и ад (па́къл). Който е вършил хубави дела през живота се и е спазвал десетте божи заповеди, той е праведен и отива в рая, а който е вършил лоши дела и не е спазвал десетте божи заповеди, той е грешен и него го прибират в ада – място на вечни мъки и изтезания.