Училище и учители
От Освобождението на България до 1920 година за училище служеше сградата, която е построена през турско време от населението за жилище на турчина Махмуд бей, управител на турските имоти в Зверино. Сградата се състоеше от три стаи, балкон и зимник. В най-голямата стая се помещаваха четири отделения (класове) – от I-во до IV-то, а най-малката служеше за квартира на учителя, който сам учеше и четирите отделения. Всяко отделение наброяваше по около 20 деца. В тази страда учих и аз и там завърших началното си образование (1904-1908 г.). След като сградата стана негодна за училище, се наемаха за такова къщите на Иван Величков Генков, на Скендер Метов, Иван Кр. Клендзов и др. За временно училище служеше също и общинската сграда, в която се помещаваха трите прогимназиални класове и кметството. След направата на първия етап на голямата училищна сграда през 1935/37 година там се преместиха началните и прогимназиалните класове. Откри се и осми клас.
През 1965/68 година под ръководството на директора на училището Йончо Петров се завършиха вторият и третият етапи на голямата училищна сграда на училището “Димитър Благоев” в село.
В първата училищна сграда през 1907/8 година заедно с мен учи и завърши четвърто отделение Лазар Станев от с. Торос, Луковитско. Поради антифашистката му дейност, борбата му против фашизма и капитализма, в която борба той загина, родното му село бе наречено Лазар Станево.
Първите учители в село след Освобождението са:
Стоян Велчов от Зверино
Цветко Алексиев от с. Радотина
Иван Недельов от с. Типченица
Кръстьо Торбанов от Зверино
Стоян Гьоргьов от Зверино
Тодор Анастасов неизвестно откъде. Починал е в с. Дупни връх (Дружево) – гробът му се намира в училищния двор.
Славейко Нечев от Велес, Македония
Васил Георгиев неизвестно откъде
Иван Петров Влахов от с. Врачеш
Никола Абанозов от Враца
Марин Тошев от с. Челопек
Първият театър
В ония времена, когато нямаше радио, телевизия и толкова театри, нашето население никога не беше удостоено с културното развлечение да гледа представление, да види театър. След Първата европейска война през 1919/20 година в село се оформи театрална група от младежи ученици – Иван Илиев, Стоян Митов и други по-будни момчета от селото, като Илия Ковачев, Цеко Цанов, Мито Ив. Клензов, Кръстьо Коцов, под ръководството на Иван Цанев. Понякога вземахме в помощ и няколко ученици, родом от с. Типченица – Георги Павлов, Марин Кузманов, Юрдан Юнчев, Тодор Дилов и от Елисейна – Петър Ганчев и Христо Димитров.
Театрален салон нямахме. За такъв стъкмявахме по-голяма стая в училището.
Сами се грижехме за приготовлението на сцената. Събирахме дъски, потоници, ритли за сцената, пейки и столове за публиката. Правехме завесата и устройството и́, приготовлявахме си сами декори, грим, набавяхме си облекла, билети, вдигахме и пускахме завесата, въобще вършехме всичко необходимо сами. Застъпвахме и изнасяхме повечето комедии, които най-допадаха на тогавашната публика. Това ги веселеше. Ние сме имали много слабости при изнасянето на пиесите, но нашата публика ни обичаше много и не ни връзваше кусур, тя беше много доволна от нашето “театро”, което наричаха представление.
Най-голям успех постигнахме с изнасянето по наша драматизация на епизода “Във воденицата”, откъс от “Под игото” на Иван Вазов. Това представление се хареса толкова много на хората, че на един Великден ни заставиха да го изнесем четири пъти, като едно от тях дневно. Този успех пренесохме и на елисейнската “сцена”.
Получената сума от представлението изпратихме на врачанското сиропиталище за сираци от войните. За този наш благотворителен жест получихме благодарствено писмо от управлението на сиропиталището. Този документ заедно с разписката за парите предадох в читалището в село.
В ролите участваха само мъже. Женските роли се изпълняваха от мъже, предрешени като жени. По това време никой родител не пускаше женската си челяд да взема участие в представленията.
Нашата група изнесе и представления в с. Елисейна, които бяха посетени масово от населението, а така също и от управата на фабриката.
Образование
До 1908 г. имаше само 5 души, завършили първи прогимназиален клас, някои от които са били учители в село. От 1908 до 1918/20 г. пръв и единствен завърших аз гимназия. След това средно образование завършиха: Иван Илиев, Стоян Митов, а по-късно след откриване на трети прогимназиален клас – голям брой завършиха прогимназиално образование, а някои и висше. Досега имаме завършили висше образование — инженери, лекари, агрономи, учители, прависти, икономисти.
Читалище
Бяхме и тримата учители – Анастас Костов Куцаров - Габровница, Иван Илиев и аз в прогимназията в Зверино.
Събрахме се тримата. Анастас предложи да се основе читалище. Уговорихме начина, като той се нагърби да уреди процедурата по зарегистриране на читалището. Стана малък спор около наименованието му. Анастас и Иван Илиев настояваха името да бъде “Факел”. Аз бях против, тъй като исках да бъде именувано с българско, а не с гръцко име. На другата сутрин заминах на изпит в София. В мое отсъствие се събрали няколко души и учредили читалището под името “Факел”.
И така читалище “Факел” беше основано през 1926 година, но без специално помещение, малък брой книги, слаба заинтересованост от страна на населението. Но все пак то съществуваше, проблясваше, докато след народната революция на 9-ти септември 1944 г. се заработи сериозно за издигането на читалището на подходяща висота. Изгради се читалищна сграда. За това голямо дело работиха Иван Илиев, като партиен секретар, и председателят на селсъвета Филип Петков, които вложиха много труд за построяване на сградата през 1958 - 1961 година. В нея са разположени библиотека, театрален салон за представления и кинопредставления, сцена с модерна завеса, друг по-малък салон и помещение за младежки клуб.
Религия
В миналото хората са намирали упование и утеха в религията и са били много набожни, но трябва да се отбележи, че сега религията няма дълбоки корени сред населението. Има само няколко семейства, които са силно вярващи.
Напоследък богомолците са малко и предимно стари хора.
В Зверино още през турско време е имало малка черквица, построена в земята. На същото това място през 1900 г., когато беше кмет Петър Цветков и свещеник Иван Тодоров от с. Люти брод, се започна строежът на днешната черква “Свети великомъченик Димитрий” и се завърши и зографиса през 1907/8 година по време на калугера йеромонах Митрофан от с. Торос, Луковитско (Лазар Станево), наименовано на братовия му син Лазар Станев, който беше издържан в училище от него и който загина в борбата против фашизма. Аз имам лична благодарност към йеромонах Митрофан, който внуши на баща ми да изпрати някой от синовете си да учи, и по-специално да изпрати мен, тъй като бяхме връстници и другарувахме с Лазар.