Съобщение и превози. Мерки и теглилки. Пари. Данъци и тегоби. Търговия

 Съобщение и превози

Някога не е имало бързи съобщения. Хората се придвижвали пеша или в по-редки случаи и на по-далечни разстояния с коне – най-бързото за тогава съобщително средство. Товари се се пренасяли с магарета и коне. По-късно тук-таме, където мястото позволяваше, се прокарваха тесни планински пътища и по тях се превозваше сено, снопи, шума, дърва и други, първоначално с “влак”  – вид шейна, направена от две яки младици в долния, по-дебелия, край извити, а близо до горния край кръстосани, където се прикачва ярема. Този “влак” се замени впоследствие със скеле на колесник и с волската кола.

Единственият път, удобен за конски превози, който ни е свързвал с окръжния център и пазарен град Враца е минавал от село през Дърво́то, Бежа́нов дол, Гради́щето, Джури́лова пла́ва, Ко́шарец, Дору́това пади́на, покрай Я́мата, слиза из Чорапова ливада, минава през Погледе́ц и селата Чело́пек и Паво́лче. От него при Ко́шарен се отделя пеша пътека за Враца, която минава през Гарваньо, Еле́нчовец, Плато́, Бу́чавите поле́ни, Студе́нио трап, Йолковица, покрай Вола и слиза в с. Медковец, сега квартал на Враца. Друга пътека за Враца е минавала през Пради́лица, Изво́ци, Сла́тина, Жи́ла, мина “Плакалница” и през Згури́ град. Можеше да се ходи до Враца и по пътеката през Черепишкия манастир, с. Люти брод, Паволче и Челопек, но тя почти не се използваше, понеже разстоянието беше по-дълго. Планински коларски път ни свързваше с Ботевград - през селата Игна́тица, Ра́шково, Ра́дотина, Литако́во. По друг път са ходели през Искъра, в долния – източния край на селото, над Лагя́рището, покрай къщата на Стоян Велин, сега на Мито Ив. Клензов, където е имало удобно място – брод, през Лака́та, през сегашното ДЗС, Родина́та, въз Попо́в рът, Ръжа́на за София.

Първият описан път през планината, единственият най-удобен за пренасяне на конски товари, е използван по време на строежа на жп линията, минаваща през Зверино. По-дребната желязна конструкция, необходима за жп мостове е пренасяна с коне по този път от Враца.

Между кираджийте, които пренасяли с коне такъв товар, е било и едно около десетгодишно момче на име Стоянчо. Един натоварен с железа кон е бил плашлив и е трябвало да бъде под постоянен надзор. Когато конете с натоварената стока стигнали в Балкана близо до Ямата, кираджийте седнали да отпочинат, а и конете да попасат, без да ги разтоварят. Предали плашливия кон на Стоянчо да го държи, докато пасе. Момчето завързва повода на коня за ръката си. Пасейки, конете докосват товарите си, които издрънкват, конят се подплашва и повлича Стоянчо в луд бяг. Момчето загива. Това е било и единственото дете на единствения загинали в Сръбско-българската война човек от село – Илия Ив. Вутов.

През турско време, а и дълго време след това, не е имало мост над Искъра, който да свързва махалата “Ода́нат” и имотите отвъд Искъра. Превозът на хора, добитък, селскостопански произведения и други е ставал с така неречената “лагьа́” (ладия). “Лагьа́та” се е придвижвала с дълги прътове, наречени драгове, с които се си служели при по-малка вода, а когато водата е била по-голяма и буйна, са си служели с дървени лопати, като са гребели по 3 - 4 души. В по-ново време “лагьата” беше прикачена на опънато стоманено въже със скрипци, която се придвижваше по-лесно и нямаше опасност да бъде отнесена от течението. Запомнени са следните “лагьа́ри” - лодкари: Георги Димитров Хайтов, Йота Нацин, Илия Митов, Величко Ге́нков, Стоян Ве́лин, Никола Ценов, Недялко Величков, Драганчо Каменов. На лагьата със стоманено въже беше лагьар Илия Иванов Давидовски.

По-късно, когато Никола Ненчов от с. Игнатица беше окръжен съветник, издейства от Врачанската постоянна комисия да отпусне строителни материали и работна ръка за направа на мост на р. Искър в местността Зале́вица, който да свързва с. Игнатица със спирка Зверино. За целта беше докарана 400-килограмова четвъртита желязна “чу́чка” (набивачка), с която набиваха големи дебели чамови пилони. Набити бяха много такива пилони за направа на временен мост и за изследване на терена. Обаче след големи дъждове, водите на Искъра придойдоха, отвлякоха пилоните и затлачиха “чучката”. Така не можа да се построи мост. След 1930 г. там се направи въжен мост. И днес в Зале́вица има такъв мост.

През 1914 г. пак по инициатива на Никола Ненчов, който сега беше вече народен представител, се отпусна кредит от 100 000 лева за построяване на солиден мост на р. Искър. Мостът започна да се прави малко на запад от устието на р. Чръ́жовница, срещу махалата “Ода́нат” - удобно място, тъй като мостът ще свързва Зверино с махалата “Ода́нат”, Рашково, с. Игнатица, Радотина, Литаково, Ботевград и с. Оселна. Бяха направени двата крайни каменни устои – отвори се Първата световна война и мостът остана недовършен.

Заслугата за завършване на моста през 1921 г. е на младия тогава водач на Земеделската дружба в село (през управлението на Земеделския народен съюз) Цеко Цанов. Той беше от железни конструкции, а след години се замени с циментова конструкция, като се направи и още един устой. В този строеж участва също и Цеко Цанов.

Пак Никола Ненчов след 1900 г. заработи за направа на шосе, което да свързва Зверино със селата Игнатица, Рашково, Радотина, Литако, Ботевград. Шосето беше направено близо до с. Рашково, но поради спор на рашковските махали откъде да мине шосето, пътят остана недовършен на около 2 км от шосето Мездра – Ботевград.

През 1897 г. се е строила отсечката на жп линия, минаваща през Зверинското землище. Тази линия е строена от чужденци работници, повечето италианци. По време на строежа са настъпили известни промени в еднообразния живот на селото. Някои са съумели да получат облаги, като са доставяли храна и напитки за работниците, други са участвали в техните веселби, даже е имало и сватби.

След като жп линията е пусната в експлоатация, животът в селото се е променил доста.

На линията се построи кантон-спирка Зверино́. И отново по инициатива на Никола Ненчов се построи втора – глуха линия за товаро-разтоварване на вагони.

През 1923 г. започна преустройството на спирка Зверино́ в гара Зверино́ с четири коловоза. През 1930 г. стана откриването на жп гарата и моста на Искъра. За целта беше образуван комитет с председател Илия Ненчов (син на Никола Ненчов), адвокат от с. Игнатица и секретар Иван Цанев за организиране тържественото откриване и отпразнуване на тези събития.

Поща, телефон

В миналото в пощенско отношение Зверино́ беше под Мездренски район. Пощата се донасяше и отнасяше от пощенски куриер. Той я получаваше от Мездра и я разнасяше пешком в определени дни по селата в Искъра до Зверино́. Когато куриерът пристигнеше в общинското управление, известяваше пристигането си на населението с пощенски рог (бури́я). По-късно, когато спирка Зверино́ стана гара, пощата се получава направо от пощенския жп. вагон всеки ден, разпределя се и се разнася веднага.

За известно време имаше междуселски куриер, който след разпределянето на пощата я отнасяше в селата Игнатица и Оселна в определени дни, като тръбеше с пощенския рог и известяваше за пристигането си.

Откритият по-късно пощенски клон в село бе свързан с телефон с Мездра, Враца и оттам с цяла България. Сега имаме автоматична телефонна връзка и със София.

Ра́боши

Преди и дълго време след Освобождението поради това, че населението и търговците били неграмотни, при покупко-продажба на кредит са си служели с рабоши. Те са най-различни, но обикновено рабошът представлява изгладена плоско-четвъртита клечка на върха с дупка, а от другата страна изрез на част от рабоша. По-голямата част остава у търговеца, а изрезът у селянина, който получава кредит от търговеца. При манипулация отрезът се вмъква в специалния жлеб на рабоша, изрязват се и на двете части едновременно чертички – знаци, с които се отбелязва количеството на стоката или дългът в пари вместо да се записват на тефтер.

Мерки и теглилки

В миналото населението си е служило с турски мерки:

˗ за дължина ˗ ла́кокь (лакът), равен на 0, 652 м, аршин, равен на 0,750 м.

˗ за тежина – ока́, равна на 1, 2825 кг; юз ˗ равен на 100 драма или на 320,625 г; драм, равен на 3,20625 г.

За вместимост са си служели със същите мерки, както за тежина, както и с шиник и кофа ˗ около 15 кг.

Тежестите са измервани с теглилки и кантари.

Теглилката представлява две блюда, свързани с уравновесен лост по средата със стрелка. От едната страна са слагали стоката, а от другата тежестта.

Служели са си и с кантари топузлии.

Пари

През турско време като разменно средство са служели следните пари във вид на монети:

алтъ́н – турска жълтица, златна, равна на 100 гроша, наречена още лира, която при търговия е достигала и до 120 гроша (равна на 24 български лева);

меджиди́я – равна на 20 гроша;

бешлик или петак, равен на 5 гроша;

икили́к – 2 гроша;

един грош – равен на 40 пари́, една пара́ е равна на 1/40 от турския грош или 1/2 стотинка, наричана още а́спра.

На 10 гроша са казвали онлу́к, а на 100 гроша – юзлу́к.

След Освобождението ни от турците населението си е служело известно време с руски пари:

руска жълтица – равна на 100 гроша или 20 лева български;

руска рубла – равна на 1 лев;

копейка — 1/100 от рублата.

Около 1880 г. се пуснати вече в обращение български пари: монети от 5 лв. сребърни, 1 лев – сребърен, равен на 100 стотинки, 50 стотинки, наричани 100 пари́, 20 стотинки - 40 пари́ или 1 грош и 2 1/2 стотинки – пет пари́. Монетите от 20 ст. и 2 1/2 ст. са направени от никелова сплав.

Монетите от 10 стотинки, наричани галага́н, и 5 стотинки – 10 пари*, са били изработвани от медна сплав.

Вървели са и турската лира и наполеон.

Към 1900 г. държавата е пуснала в обращение и книжни пари – банкноти от 5,10 и 20 лв. Отначало хората гледали с недоверие на книжните пари и избягвали да ги приемат, обаче след 1 - 2 години се убедили, че и те са равностойни на златните монети и започнали да си служат с тях.

Всички сечени монети и печатани банкноти, които са служели като платежно средство в България, емисии от 1881 до 1973 година са описани в “Каталог на българските монети и банкноти”, издание на БНБ.

Поради това, че навремето не са съществували банки, още през римско време, а и по-късно, както и през турското робство, са заравяли парите в земята, за да ги запазват от кражби и грабежи, особено от кърджалиите и черкезите, които са се занимавали изключително с грабежи и убийства. Някои от така укритите пари са останали в земята поради внезапната смърт на укрилия ги или на такива без наследници. Знае се, че в Зверино са открити заровени пари́ в местността Бигора, Оданат, в нивата на Вунчовци и в падината при нивата на Мито Драганчов. Намерени са сребърни и златни монети.

Иманярство

Иманярството в село не е имало дълбоки корени – няколко души понякога са излизали и са правили разкопки, но не са откривали никакви “съкровища”.

Кредити, кредитна кооперация

Основаната след Освобождението Земеделска банка отпускаше краткосрочни заеми на земеделските стопани.

През 1912 г. по предложение и организацията на кооперативните инспектори Доно Иванов от с. Люти дол, Врачанско и Йончев от с. Мирково, Пирдопско (последният е основател на първата кооперация в България) се тури началото на кредитната кооперация “Напредък” в Зверино. Кооперацията имаше кооперативен магазин и отпускаше краткосрочни парични кредити на селяните.

От 1948 г. се разрасна и се откриха отдели: бояджийски, шивашки, обущарски, кооперативна фурна, няколко магазина и др. Тези успехи кооперацията постигна под ръководството на председателя  и́ Никола Митев, който се насочи от младежките си години към кооперативното дело, прие го като свое и издигна кооперацията в село на завидна висота.

Данъци и тегоби

Поради липсата на пътища до по-големите центрове и планинския характер селото ни е било мъчнодостъпно, земята камениста и неплодородна, селяните сиромаси, които едвам се изхранвали със скотовъдството и дребното земеделие, затова и турците не проявявали интерес към него. Но по-късно то е потърсено от турците за данъци и ангария. Зверино и още 12 села и Враца са регистрирани в турския тимарски регистър като “зиаме́т” – голямо ленно владение с доход 100 000 а́кчета (а́кче е турска монета, равна на 3 пари́). Населението на селото (регистрирани 10 семейства и едно вдовишко) са плащали заедно с данъка зиаме́т и данък испа́ч (християнски данък) общо 1074 акчета, равни на 80, 5 гроша и 2 пари. (По данни, взети от Ориенталския отдел на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София.)

Основния данък на населението е така наречения десятък – натурален данък: на десет бройки една се взема за държавата – на десет – една овца, една коза, една кокошка, на десет оки́ сено – една ока, на десет снопа – един и т. н.

Друг данък е бил бегликът, който е бил паричен данък на глава дребен добитък – овце и кози. За да не плащат напълно този данък, хората са криели стоката от бегликчиите по закрити непристъпни места и пещери, като по този начин бегликчиите не се могли да открият и преброят всичката стока и да я обложат с данъка. За да предразположат бегликчиите да не търсят много укритата стока и да не правят золуми, селяните богато са угощавали турските чиновници с печени агнета, вино и ракия, като им устройвали веселия със свирни и песни.

Този данък, наследство от турците, остана да се събира и след Освобождението и бе премахнат чак след 9.IХ.1944 година. Процедурата по събирането му беше почти същата. Кметът и секретар-бирникът обявяват времето, през което стопаните трябва да регистрират броя на овцете и козите, които притежават (без младищата), за да бъдат обложени с данък беглик. Всеки, който притежава стока, записва по-малко, особено тези, които притежават повече, пишат само по 10 - 20 бройки глави. Стоката се е укривала, като кошарджиите чрез съгледвачи научават и следят пътя на бегликчиите, които тръгват да броят стоката. Остават на кошарата толкова стока, колкото са писали в общината, а другата част укриват, като преминават на друга страна със стоката, противоположна на тази, от която ще дойдат бегликчиите, или пък я укриват в някоя пещера, както в така наречената Шугава дупка. Бегликчиите по цял ден се катерят по стръмнините да търсят укрита стока. Ако открият някое укрито кюме стока, то те го преброяват и налагат укривателят да плати за това стадо двоен данък.

За да не са много стриктни в търсенето на укрита стока, селяните, също както през турско, устройвали големи угощения на бегликчиите.

При събиране на този данък е имало и куриозни случки. Бегликчиите прибягвали до хитрост, за да могат да хванат и преброят укритата стока. Така например бегликчията Белмустаков от Враца се преобличал с женски дрехи, слагал забрадка, затъквал хурка с бяла къделя, изкачвал се на видно място и давал знаци накъде да подкарат стоката за укриване. Пастирите, без да подозират каква е работата, откарват стоката там, където им е посочено от “жената”. Тогава Белмустаков отива и преброява стоката.

По някое време завоевателите раздали най-хубавите парчета земя и ливади на турци – големци, живеещи във Враца, които ползвали доходите от този имот. Населението било задължено да работи ангария този имот, и то да обработва най-напред него, а след това собствения си.

Ангария се е работело и за прокарване на пътища и др. Този данък остана и след Освобождението под наименование “Пътна повинност” и с него бяха задължени всички граждани – мъже от 21 до 50 годишна възраст, който можеше да бъде плащан и с пари, а не само отработван.

Населението на селото от основаването му до днес е чисто българско. До Освобождението ни от руските войски в селото е имало първоначално само двама турци, единият като управител и разпоределител на турските имоти, на име Махму́д (Мааму́д) бей, а другият изпълнител по събиране на десятъка и други тегоби – Михта́р, който е живял в дома на Иванка Донина Данчовска. След това е останал в село само Махмуд бей, който отначало живеел в дома на Величко Генков, докато селяните му строили жилище и воденица близо до устието на р. Златица. Жилищната сграда се намираше на мястото, на което е къщата и градината на д-р Лукан Цанов.

Този турчин не е малтретирал хората, защото е бил заплашван и се е страхувал от Георги Кръстев (баща на Илия Васелийн).

Търговия

Отначало търговията в село се вършела с посредници. С отпуснати пари на търговци от града, те закупували животински селскостопански произведения от селяните и ги предавали на търговците от града срещу известно възнаграждение. Посредниците са закупували масло, сирене, кожи, жив едър и дребен добитък. Впоследствие посредниците започват да работят със собствени пари и стават търговци. Когато ставаше пазар между двама, това се извършваше пред трето лице и пазарът влизаше в сила, след като пият “кръчма́”. След покупко-продажбата, по време на почерпката двамата и присъстващите благославят в зависимост от предмета на покупко-продажбата с думите “Хаир от имот, хаир от стока, хаир от пари!”.

След Освобождението местни търговци събираха по 200 - 300 овце и по толкова кози и пръчове и ги препродаваха на търговци от Тракия, които ги откарваха и ги продаваха в Турция. Или пък лятно време ги угояваха, а през есента правеха от тях създърма, пастърма и др. Така събраната стока от търговците се наричаше “ку́пеница”.

Трампа – така се казва размяната на нива за нива, за ливада, гора и др. След “трампата” също се пие “кръчма́”.

Ка́паро – това е сума в по-малък размер от опазарената цена при покупко-продажби, която купувачът дава на продавача, с което ангажира стоката. Ако купувачът направи “пишманлъ́к”, т. е. се отметне, то той губи капарото, ако ли се повърне продавачът, то той връща двойно капарото.

Първите търговци

За търговците през турско време нямаме сведения освен за един на име Георги Пе́тров, който е търгувал преди и малко след Осво-бождението. Той е давал и пари под лихва.

Първите търговци, които знаем в село, са: Цано Михов, който е имал кръчма и по време на строежа на жп линията София – Роман е доставял храна за работниците, той е бил и търговец на дребен добитък. Кръчмари са били Коца Начов, Стоян Велчов, който е държал и единственото кафене в селото; други кръчмари са били Кръстьо Ненов, Ангел Давидов, Петър Пе́тков, Ненчо Николов, Мито Пиронков. Търговци, които търгуваха само с дърва бяха: Павел Цанов, Георги Бу́ковски, Мито П. Белята, Кръстьо Белята, Христо Цанов, Пешо Цанов, Цеко Кр. Дави́довски, Ангел Ив. Давидовски, Цеко Христов, Ганчо Пе́тров и др.; търговци на добитък – Ненчо Илиев, Герги Ненчов и др.