Скотовъдство

Овцете също се отглеждаха на кошарите, а често зимно време ги изкарваха в селото. Пасяха се по планинските ливади. Те се отглеждаха за вълната, месото, кожите и млякото.

Наесен, по-рано от козите, те се “мърлят” – заплождат. За да се замърлят и обагнят по-късно, завързват на овена дъска, която виси на корема му и пречи на заплождането. Целта на по-късното заплождане е да се обагнят по-късно напролет, когато вече има трева за паша.

През зимата овцете се хранят със суха шума и сено. След като се обагнят, “яганцата” се “заби́рат”. Млякото на овцете не е много, но е гъсто и маслено. От него се бие масло, сири се сирене, прави се кисело мляко, смесва се с козето и също се сири.

На Гергьовден се хваща най-хубавото ягне и се коли курбан.

Ягнетата се скарват в селото, където се продават на касапницата или на търговци.

В началото на лятото овцете се стрижат. Вълната се употребява за собствени нужди - тъкане на вълнени платове, ваби за плетене на фанели, чорапи и др.

Наименования на овцете по външни белези

Кърмене (кърмилкьа) на овцете и козите

Стоката се нуждае от подхранване. За целта на около две седмици веднъж ставаше “кърмене” на дребния добитък. “Кърмилкьата” се приготовляваше от едросмлян кукуруз на ярма, а така също и от смлян овес, примесени с житна плява и необходимото количество сол. Тази смес наричат “трици”, които с цадилници се отнасят на кошарата при стоката. Наблизо, на равно място на десетина, двадесет места (според количеството на стоката) се изчистват малки кръгчета от земята, върху които се изсипват триците на малки купчинки, наречени “соли́ща”. Стоката се пуска и лакомо излапва триците.

Поради това, че някои нямаха възможност да кърмят с трици стоката редовно, то поставяха в кошарата на забодена в земята “расова” буца каменна сол, от която стоката лижеше.

Говеда

От стари времена населението ни е отглеждало едър рогат добитък - говеда и малко коне.

За да могат селяните през лятото да се освободят от грижата всеки поотделно да пасе едрия си рогат добитък, прибягват до цаняване на говедари, които да го пасат през летния сезон. За тази цел кметът свиква в определен неделен ден събрание със “саветниците”, селяните и тези, които ще се цаняват. Събранието се спира на тези, които се цаняват, и уговаря условията – колко ще се заплаща на говедо, прехраната на говедарите и др. Заплащането става една част в пари и друга в натура с продукти. Говедарите се цаняват за времето от Гергьовден до Димитровден.

Селските говеда се разделят на два болюка – работните волове и кравите с телетата остават в селото – тях наричат “долните говеда” или “се́лщина” с “до́лнио” или “се́лскио” говедар, който всяка сутрин причаква на края на селото стопаните да докарат там говедата. Като се съберат всичките, той ги откарва на паша. Вечер стопаните или причакват в края на селото говедата, или те сами се прибират по домовете. Наесен, пред Димитровден, чрез пъдара се съобщава на стопаните, че говедарят напуска говедата от другия ден.

Горните говеда – ялови крави, юници, юнци, бичета се изкарват по Гергьовден в планината при “го́рнио” говедар на уречения ден всеки стопанин изкарва добичетата си на определено място в планината, обикновено в местността Жи́ла и там ги предава на говедаро за паша.

Стопаните на говедата отиват в определен ден да ги накърмят. Кърменето става както при дребния добитък. Всеки “отла́ча”, отделя своите добичета, очиства място и там изсипва триците. След като говедата напущат “соли́щата”, хората са виждали сърни да лижат тези “соли́ща”.

На връщане кърмачите берат горски ягоди и малини, каквито там имаше в изобилие.

Горните говеда, изпратени в планината на свобода, при обилна паша, чиста и студена вода бързо се оправят и наесен се завръщат в село със загладен и лъскав косъм. Един ден преди Димитровден “говедаро праща аба́р” на собствениците да дойдат и да си приберат добитъка. На уречения ден всеки отива, “отлачва” и прибира добичетата си. Ако някой не си е платил “ако́” – “ак” – възнаграждението за говедара, кметът урежда случая.

Зимно време добитъкът се гледа в яхъри и земници, като се изхранва със сено, слама и кукурузище.

Наименования по външни белези на говедата.  Имена

По цвят на козината: бели́, сиви, мургави, чръни́, жалти́, ша́рени.

По форма на тялото: дългопа́и, герда́нести, кю́толести, ро́глести, кърни́. Най-често срещаните имена на говедата се поставят според това в кой ден е отелено телето  Неделя, Пондела, Торньо, Среда, Петкана, Петкан, Са́ба, Саботи́н; според цвета на козината - Белчо, Сивчо, Мурджо.

Конье (коне)

Конете в селото бяха товарни и ездитни. Товарните коне се връзват и водят с юлар, а на гърба им се слага самар или “та́рница” за по-леки и меки товари. На ездитните коне се слага юзда и седло. Тях не ги изкарваха на паша в планината. Такива коне имаше само 3 - 4 в селото.

Когато се съберяха повече товарни коне за паша в планината цаняваха коняр. Когато някому стане нужда, отива в планината, взема коня или конете си и си върши работа, а след това пак ги изкарва горе. Повечето от конете се изкарват от планината по време на вършитба, след което се закарват пак в планината, където при по-меки зими престояват там през цялата зима. Трева има в изобилие.

Имало е случай, зимно време конете да бъдат нападнати от вълци. Тогава хайгърите (айга́рете) събират в куп конете, които образуват кръг, обърнати с главите навътре и със задниците навън, в средата на които остават “турме́тата” – малките кончета. При опит за нападение вълците биват отблъсквани със силни ритници, от които е имало случаи вълците да напускат “сражението” с разбити челюсти. Когато на вълците не се удаде да разкъсат някой кон, то прибягвали до хитрост. Един от тях отдалече започвал да се търкаля и да приближава към някой от конете, който любопитен приближава до вълка и последният се нахвърля изведнъж и хваща за носа коня и не го пуска, докато той се задуши и падне, след което прегризват гърлото му и го разкъсват.

Вълците се стремят да нападнат конете, преди да се успели да организират защитата си. Подгонват някой отделил се кон, настигат го, по същия начин го захапват за муцуната, задушават го и го разкъсват.

Наименования по външни белези. Имена.

Вран, червен, алест (със светлочервена грива), бял, сив, сур, бу́лес, чора́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́́пенест (с бели чорапки), до́рест. Имена – Белчо, Вра́нчо, А́лчо, Гривчо, Дорчо, Сивчо, Брезчо, Събчо.

Свиневъдство

Преди и наскоро след Освобождението в селото всеки стопанин е притежавал по 2 - 3 свини ˗ свиня-майка, по 1 ˗ 2 женски прасета и някое мъжко. Поради слабото зърнопроизводство селяните са прибягвали до събиране на свинете в стадо и изкарването им на паша. Сутрин са събирали свинете на определено място и свинар ги е изкарвал на паша. Есенно време са изкарвани в местността Слатина да ядат буков “жа́лад”, а отвъд Искъра в местността Свински рът и Свини дол да ядат дъбов жълъд. От това тези местности носят наименованието си.

По-после броят не свинете се ограничи до 1 - 2 броя – майка и едно прасе. Те се пускаха свободно из селото. За да не правят пакост по градините, на свинете правеха специален ярем. Той представлява обърната с широкото надолу расова, която се нахлузва на врата на прасето и отдолу се заклинва с тънка дъска. Това приспособление пречи на свинете да се провират през оградите на градините и да прескачат “за́гради”.

По-късно, за да не бъдат прегазвани от влака, а най-вече от забраната на държавните органи по хигиената, те бяха прибрани и непрекъснато държани в кочините.

Наименование на животните по полов признак и развитие

Животно     Преди заплождане       След заплождане          бременност     Раждане

овца              размъ́рлила се                               замърли́ла се                   ся́гнена                обя́гнила се

коза                               разпръ́чила се                 запръ́чила се                    ско́зна                  око́зила се

крава            разво́дила се,                  заво́дила се                       сте́лна                  оте́лила се

кобила         разпа́сла се                      запа́сла се                          жре́бна                ождре́била се

магари́ца    разпа́сла се                      запа́сла се                          жре́бна                ождре́била се (опулила се)

свиня            разви́цала се                    зави́цала се                       спрасна                               опрасила се

кучка             разбесу́вала се                                забесу́вала се                   ску́чна                  оку́чила се

котка             размъ́чкала се                                замръчкала се                 ско́тна                  око́тила се

кокошка                      я́ри се                  

би́ба (патица)           я́ри се

Наименование на малките животни

я́ганце, я́ренце, теле́нце, конче́ или турме́, мага́ренце или пуле́нце, прасенце, кученце, котенце, пиленце, бибе́та или бибе́нца

Храна на добитъка

Храната за зимата на козите и овцете се състоеше изключително от шума. В края на лятото или началото на есента всяко семейство, притежаващо дребна стока, отиваше в гората. Мъжете секат клонки с шума от дърветата, а жените и момичетата “ки́тат” – правят клонките на “вла́ки” (купчинки), като обръщат всяка клонка с лицевата страна на шумата към земята. Тези купчини се пренасят до някое расовато удобно дърво и там жените подават на качил се на дървото мъж купчините с “на́бодия”. Това представлява дълъг прът, на върха с два подострени дървени рога, с която набождат клоните. Като се напълни расовата, отгоре се заплитат на нея няколко тънки пръти, които пристягат и придържат да не падне “надръ́вняко”.

През зимата пастирите се качват на надръ́вняко и свалят шума, която “изхранват” на място до него или я превозват до кошарата или до селото. Пръчките - клоните, които остават след изхранването на шумата се казват “лесниковици”.

За да предпазят краката си от дълбокия сняг и при качване на надръ́вняко, пастирите носеха “нога́вци”. Те са направени от козя нещавена кожа, навън с козината и покриват бедрата, колената и стигат до стъпалото. Завързват се отзад с връзки.

Едрият добитък – говеда, коне и магарета се изхранват през зимата с ливадено сено, кукуру́зище, слама, шу́шляк.

От пролетта, когато излезе тревата, до късна есен добитъкът пасе на воля.

Болести по добитъка – предпазване и лекуване

Най-лошата болест по добитъка, особено по говедата, е шапът. За да се предпази добитъкът от това заболяване, се прилагаше така нареченото “прокарване”. Това е предпазна мярка от рода на баянията. Избира се тясно, издигнато място, под което се прокопава тунел, колкото да мине добичето. През този тунел прокарват всичките говеда от селото. Предварително е уловена жива змия със “цапе́ц” – усойница или пепелянка. Събличат едно 5 – 6 годишно дете голо, удрят го 3 пъти със змията и го поставят от едната страна на тунела. От другата страна на тунела стои мъж, който държи в ръка “ки́шка” от “лога́чка”, натопена в катран. Логачка е рядко срещана трева, която на върха си образува топка колкото юмрук.

При излизането от тунела всяко животно бива удряно от детето по гърба със змията, а от мъжа с кишката с катрана.

При изпасана трева, която образува много газове, говедата се подуват силно – до спукване. При такова състояние хората прибягваха до разтриване на корема с липова върлина, като предизвикват изпускане на газовете, или пък бъркат в ануса на животното със сол. Ако и това не помогне, то на определено място животното се намушква с нож и от дупката излизат газовете.

Шу́гата (краста) напада предимно овцете, конете и магаретата. Лекуват я с тютюн или чемерика, които след като се сварят, с отварата мажат нападнатото място.

Въртогла́вщина – “ша́нта” хваща овца или коза. Тя се проявява в това, че заболялото животно се завърта на известни интервали около себе си. Цяр за нея нямаше.

“Зашле́кнала” овца или по-рядко коза е също подуване от изпасване на определена трева. Прибягват до пускане на кръв от подочните вдлъбнатинки на животното или го карат да ходи дълго.

“Ве́калец” е болест по козите. Животното силно изврещява - “ве́е”. Смъртта настъпва моментално. Лек за тази болест нямаше.