Почвата в землището на селото е бедна и разнородна. В подножията на могилите и рътлините има по някоя малка равнина, както и покрай Искъра, които са с глинесто-песъчлива почва. Такива са нивите в Лаката, Горна лака, Польето, Калугерово, Равнища, Плоски дел, Кошаре, Родина́та. Също тук-таме и около кошарите се разработваха стръмни нивички. Останалото около 70 % землище е с камениста почва, обрасла с гори и храсти, а по билото на планината обрасла с планинска трева.
Поради планинския терен селяните притежаваха в малки размери работна земя от един до най-много 8-10 декара. Те засяваха и засаждаха кукуруз, жито, ръж, ечемик, овес, коноп (гръсти), малко лен, тикви, червен лук (кромид), бел лук (чесън), праз лук, пипер (чушки), бял боб, ко́мпир боб (картофи), краставици, зеле, патлиджа́н (червени домати), мерудия (магданоз), джоджен, копрец (копър), чубрица, сминдул (сминдух). За по-бързо обработване на тези култури хората си служеха с така наречените “заемници” – работят един на друг, като след това си връщат.
Кукуруз (царевица). Засаждането на кукуруза става на онези места, които са били засети с житни растения. Тези места престояват през лятото и зимата, а напролет се изорават (уга́рат), набраздяват се с успоредни бразди на разстояние една от друга около 60 см. Жена с кошничка с кукуруз и отделно торбичка с боб хвърля в браздата царевица и на равни разстояния по няколко бобени зърна и тиквени семки, като зарива царевицата, боба и семките с крак. След това започнаха да садят “под рало”, като хвърляха в браздата царевица, боб и тиквено семе, след което с ралото се изкарва бразда със земята, от която се зарива.
След като поникне и израсте около 15 - 20 см, кукурузът се прекопава, което се прави, за да се изчистят поникналите плевели и се направи земята рохка, та кукурузът да расте. След като израсте и стигне около 50 - 60 см, се “заре́ва”, като се окопава, а стъблата се “обре́ват” със земя; това се прави, за да се даде възможност на стъблото да пусне горните си допълнителни корени за усилване на растежа и завързване на плод. През лятото стъблата пускат “масури” – по един, два и рядко три. Наесен, когато кукурузът узрее, масурите се берат, като се кършат от стъблото и се хвърлят на купчини между редовете. Купчините се изнасят с коше или цадилник и се изсипват – товарят в колата. Пълната кола се откарва в селото, кукурузът се насипва в ка́щи, в собата или на друго приспособено място. Вечерта или най-късно до третата вечер (за да не се “запали” и мухляса кукурузът) се свиква тлака – “беленкьа” за обелване на кукуруза. Обелките, наречени “шушляк”, се събират в кошета и се разстилат да изсъхнат, след което се прибират за храна на едрия преживен добитък, а обеленият кукуруз се качва на тавана, за да изсъхне. Наслагва се в “кошове”, направени специално за целта.
След като кукурузът изсъхне, масурите се ронят с “динкя”, а по-късно се викаха тлаки, на които се ронеше ръчно. Ороненият кукуруз се насипва в цадилници и се носи на воденица за смилане, като една част се оставя за храна на кокошките, прасето и друг добитък.
Стъблата на кукуруза се изрязват със сърп и се връзват с по-зелен и жилав стрък на снопчета – “гушки”, които се правят на “гугли” из нивата. Гушките се качват на расовато, близкостоящо до нивата дърво, откъдето през зимата се прекарват за храна на добитъка. Или пък още веднага след изрязването се откарват в сламеника или се правят на купа в двора.
Жито. След прибирането на царевицата и “кукурузището” нивата се изорава, засява се с жито и се “завла́ча”, като по този начин се зариват зърната или се зарива с ралото. Житото пониква през есента – то издържа на студа през зимата, особено ако е завито със сняг. Към Гергьовден пуска клас – “вретенява” и в началото на месец юли става готово за “жа́тва” (жътва). За да се ожънат бързо нивите, се събират повече “жатва́ре”. Те се нареждат и започват жътвата със сърпове от определен край на нивата. Жените и девойките жънат, като захващат със сърпа толкова стръкове, колкото могат да се обхванат с ръка, хващат снопчето, отрязват го със сърпа е го оставят настрана. Тези снопчета се казват “ръкойкьа” (ръкойки). Ръкойките се съберат от връзвачите - мъже и момци (на 4 - 5 жътвари се пада 1 връзвач) на купчини и се връзват на снопове с “въжета”, направени от изскубани стръкове.
След като се ожъне нивата и извържат снопите, те се пренасят по един-два в ръце или на рамо на определено място в нивата, където се прави “купе́н” (купа). Когато няма време да се прави снопето на купен, то се струпва на “кръ́стци”, като най-напред се слага на земята един сноп, около него във вид на кръст, навътре с класовете се слагат още 4 снопа, върху тях по същия начин се слагат и други общо на брой 16, 21 или 26 бр.
Привечер, връщайки се от жътва, момите с песни огласят околността. Щом пристигнат в село, грабват стомните и отиват на кладенеца за вода. Там се събират с ергените, разказват къде са били, как са работили, къде ще отидат утре, задяват се, смеят се и ако има кой да им посвири, захващат хоро, след което се прибират за вечеря. Весело беше по жътва.
Вършитба
Вършитбата се извършва на “ток” - това е “оте́сано” - изчистено от тревата, изравнено и трамбовано място, представляващо кръг с диаметър 8 - 10 метра. В центъра е забит дебел “ко́лец” - “сте́жер” (стожер). Преди започване на вършитбата, на стожера се забива сноп.
Вършитбата става с коне и волове.
Вършитба с коне. На “токо” се нареждат плътно един до друг развързаните снопи (сно́пето), след което в “токо” се вкарват обикновено два или три коня, завързани един за друг за вратовете с въжен “кюстек”, който се завързва за въже, чийто край е вързан за “сте́жеро”, след като те се подкарват и в тръс газят “снопето” равномерно, като въжето се навива и отвива. Сламата се “претра́ша” няколко пъти с дървени вили, за да се изкарат неовършаните класове отгоре и да падне зърното на овършаните под сламата. След като се оронят зърната, сламата се изхвърля от “токо” с вилите, а житото се събира на куп около стожера с дървени лопати, прилични на фурнджийските. При полъх на вятър житото се “отве́ва” с дървените лопати, с които се загребва от купа, хвърля се нагоре, вятърът отвява плявата, а житото пада пак върху купа и така, докато се отвее всичкото жито.
В по-ново време се появиха машини “вея́чки” с ръчно задвижване, които замениха дървените лопати и вятъра.
Вършитба с волове (или крави). Процедурите са същите като при вършитбата с коне, само че “газенето” - оронването на зърната става с волове, впрегнати в колесник, за който е вързана със синджир груба дъска или ле́са, които се влачат върху разхвърляното на токо сно́пе, на лесата или дъската са се накачили по две-три деца за тежест.
По-късно след електрифицирането на селото влезе в употреба и вършачката.