Сечива
Сечивата, с които си е служило населението в миналото, не са се изменили много в по-ново време, с изключение на ралото, което се замести от желязна “тру́пица”. Разбира се, тук се изключват сечивата и механизацията и автоматизацията, които са ежедневие в днешно време.
В миналото хората са си служили с мотика, лопати ́ дървени и железни, обръща́чка лопата (бел-лизгар), “трънакоп”, ви́ли – дървени и железни, сърп, коса́, секи́ра, секирче́ (шума́рче), тесла́, свредел, бургия, чук, пила, гребло - дървено и желязно, трънорез, ра́лник (палешник), длето́, нож, ножици, тривонь (бичкия), ръчно тривонче и трупа́ч – за рязане и бичене на трупи, мотиче́, вари́я (голям чук), лос (лост), наковалня́ и чук за “ко́ване” на косата, мистрия, пробо́ец и др.
Манарка – има формата на секира. Цялата й остра част е по-тънка, петата и́ е удължена, накрая цепната и малко изкривена по дължина. Мана́рката е с къса дръжка и служи за дялане на дъги, наплати и други дървени изделия.
Про́сяк (просек) – има формата на умалена казма́, леко извита челно на полумесец. В единия край е с успоредно на дръжката острие, широко около 1,5 см, в другия с острие – перпендикулярно на първото, което е по-тясно – около 1 см. Служи за дълбане на дла́бове – дупки в гредите в строителството.
Обира́чка – представлява дълга около 30 см желязна лента, подострена от тънката страна, цялата извита леко на дъга. Краищата са изтънени и завити на прав ъгъл спрямо листа, навътре към острата страна, на които са прикрепени обли дървени дръжки. Служи за изглаждане, “обиране” грубата част на обло дялано дърво. С обирачката се изработват всички видове дръжки за сечива, прибори и др. обли дървени предмети.
Изнима́ло – тънко подострена, силно извита – закривена навътре, горният й край завършва с наврена дървена дръжка – дължината на това сечиво заедно с дръжката е до 10 см. Употребява се за правене на дървени лъжици, гаванки и др. С него се издълбава, изземва вътрешният материал при направа на лъжиците, гаванките и др.
Слез – представлява стоманена пръчка, дебела около 3 см, долният и́ край е сплеснато разширен, тънко наострен и извит цилиндрично в полукръг. Удря се с чук и прави отвесни полукръгли дупки.
Трънорез – желязна дебела лента, от едната страна изострена и завита в полукръг – сърпообразно, с дръжка с гривна, на която е забоден дълъг прът – дръжка. Служи специално за рязане на дървести тръни.
Ко́сер – извит на дъга (подобно на трънореза) ножер, източен от вътрешната страна, има къса дръжка като на сърп. С него, преди да се появят лозарските ножици, са рязани лозята.
Тривон за бичене на дъски (Ръчна бичкиджийница)
Построява се скеле от две издялани греди, заловени една за друга на разстояние около 1,5 м. На тях разкрачено са заковани четири дървени крака, два предни и два задни, по-къси. Върху гредите е заковано дюшеме от дялани дъски. Върху така скованото скеле се качва четвъртосан труп, затегнат, да не “лагосва”. Трупът се разбичва с тривонь – трупач, направен от широка, назъбена стоманена лента, дълга около 1,50 м, монтирана на дървена рамка. Биченето се осъществява от двама тривонджии. Единият се качва на скелето и тегли тривоньо нагоре, а другият отдолу – тегли надолу. Трупът се придвижва напред, докато се разбичи до края.
Този начин на получаване на дъски е много изморителен – отнема много сили и енергия, затова се казва “гладен като тривонджия”.
Тази ръчна бичкиджийница предшестваше така наречения “чарк”, задвижван от водна сила.
Занаятчийство
В стари времена, пък и по-късно, в селото не е било развито занаятчийството до степен занаятчийските произведения да са обект на търговия, а са служели само за задоволяване на нуждите на местното население.
Голяма част от облеклото, съдовете, инструментите и други занаятчийски произведения са изработвани собственоръчно от членовете на незанаятчийските семейства – самозадоволяване на нуждите.
Имало е по един – двама занаятчии от занаятите: терзии (шивачи), кацари, дърводелци, колари, ковачи, налбанти.
Терзията си е служел с игла, напръстник, ножици, аршин. Шие от ваби мъжки горни дрехи – касачета, джамадани, ентерии, беневреци и женски сукмани и каса́ци.
Кацарите са си служели със секи́ра, мана́рка, тривонь, тесла́ - обикновена и дълбачка, обирачка. Те са израбатвали каци, бурета, бакли́ и други съдове, с дъги от бук, дъб и др. Съдовете отначало са стягани с дървени обръчи от леска́, а по-късно с железни обръчи.
Коларите при упражняване на занаята си служеха със секира, манарка, тесла, тривонь, бургии, свредли, голям свредел за провъртане на главините. Отначало коларите са изработвали само коле́та (колелета за кола от бук, дъб, осень. По-после, когато се въведе пътната повинност и се направиха пътища и след появата на шиносано колело, те почнаха да изработват цялостно кола́.
Волска кола.
Интересно е да се знае как в миналото е изработвана и какво представлява волската кола. Тя се състои от две главни части - “предница” и “задница”, свързани с “опашница”.
Предницата, наречена “колесник” се състои от “проца́п” – това е расова́то (чаталесто дърво, чийто чатал е заловен за предната ос, която е вдълбана посредством клинове, които минават през четвъртито издялано дърво – “боботец”, сложено върху оста, и през краищата на расовата.
Върху боботеца се поставя предният “стол” – четвъртито издялано дърво с дупка в средата и “длабки” в двата края, в които са пъхнати две плоско издялани, около 50-60 см дълги “клеми́и”. На средата през оста, боботеца и стола е провъртяна дупка, в която се слага главният клин (железен), който позволява на стола да се върти свободно. От двете страни на оста са наврени предните “коле́та” (колелета). Те са направени от “на́плати”, “спици” и “глави́на”. Наплатите са дъгообразни, дълги около 30 см, дебели 10-12 см и широки около 7-8 см. В краищата им са направени недълбоки дупки, в които се вкарват дървени клинове – “пишляци”, които свързват наплатите един за друг, като по този начин образуват окръжността на колелото. Във всеки наплат са забити по две спици, които са набити под ъгъл в главината. Тя представлява дървена дебела глава, провъртяна по дължина, която се навира на оста. От вътрешната и външната страна на дупката са набити железни гривни, наречени “ведри́ци”. Отначало колелетата не са обшивани с железни шини, както това ставаше по-късно. Долната част на оста – мястото, където се навира колелото, е облечена в желязно полуобло парче, наречено “блех”, което завършва с гривна, която е вкарана във външния край на оста. През гривната и оста е прекарана отвесна дупчица, в която се пъха желязна “клечка”, сплесната в горния край, за да не се провира през дупката. Тази клечка придържа колелото да не се изхлузва от оста. При въртенето му, набитите в него ведрици опират на “блео́” (блеха) и по този начин не изтриват дървената ос. Предните колелета са по-малки от задните ́ с по-малък диаметър.
На предния край на проце́па е заклинено с два клина извито дърво - “жа́бка”, което образува отвор между процепа и нея, в който отвор се пъха “яре́мо”, заловен с железен клин – “теглич”.
Яремът се състои от две дървени части ́ горна, добре изгладена в двата края, извита дъгообразно, така че да ляга удобно върху врата на добичето, наречена “вра́тник”, който е провъртян в средата за вкарване на “тегли́чо” и долна част, представляваща по-тънко от вратника дърво или дялана дъска, наречена “подбра́дник”. Вратникът е свързан с подбрадника посредством две вътрешни “же́гли”, които са заклинени в провъртяни дупки от вътрешната страна. На външния край на дъгата на вратника е провъртяна дупка, която съвпада с такава на подбрадника. Те служат за зажегляне на главата на добичето при впрягането – “спре́гано” с дървени или железни жегли. Малко по-навътре от ярема, отдолу на процепа е провъртяна дупка, в която е забит клин, малко по-висок от ширината на ярема, наречен “стоя́ло”, който държи процепа, да не опира на земята и тежестта му да не пада на ярема. На жабката и процепа се правят по две или три дупки за прикрепване на ярема по-напред или по-назад, съответно на дължината на добичетата. Процепът, прикрепен под ъгъл за оста и боботеца. Така, като се натовари колата, дава възможност цялата тежест да пада върху колелетата, а не да натиска чрез процепа вратовете на впрегнатите добичета.
Задницата е свързана с предницата посредством “опашни́ца”, която представлява дълга, права “млади́ца” - дърво. Предният и́ по-дебел край е провъртян или е заковано във вид на халка обло желязо, през което минава главният клин. Предната ос е изсечена под ъгъл на мястото на свързването, което позволява движение на опашницата хоризонтално на двете страни.
На опашницата са направени няколко дупки, които позволяват “разто́чване” – свиване и разпускане дължината на колата.
Задницата, както предницата, се състои от ос с две колелета, по-големи от предните, стол ́ неподвижен. Между оста и стола е направена елипсовидна дупка, в която се пъха краят на опашницата. Оста е свързана с “леси́ци” – расовато дърво, чиито краища са захванати с оста посредством клинове, а в предния им край, където се събират в едно, е пробита дупка, където чрез свободен железен клин – разточник се заклинва за опашницата.
Поради планинския терен и лошите пътища колелетата се правеха с неголям диаметър, което осигурява по-голяма здравина, а и ако колите са високи, то биха се преобръщали лесно.
Колелетата се смазваха с катран.
Постоянен спътник на колата са “катреник” и “сапо́нка”.
Катреникът е направен от волски рог, виси завързан обикновено за стоялото, което стърчи над процепа. В него е налят катран и пъхната малка “ки́шка”, с която се смазват колелетата. За кишка се използва перо от опашката на петел.
Сапо́нката, наричана още кучка, представлява парче желязо, дълго около 30-35 см с подвити отстрани краища, широко колкото шината на колелото, отпред е извито нагоре и завършва с халка. Сапонката се завързва със синджир за халката, а другата страна на синджира се завързва за скелето, задната ос или лесиците. Колелото стъпва върху сапонката, която го “сапи́ня” (спъва), последното почва да се влачи и служи като спирачка при стръмнини.
Волската кола служи за прекарване на различни товари и според товара се нагласяват изработени за тази цел принадлежности.
За прекарване на дърва се прави специално “скеле”. То е сковано от четири недебели младици, които са свързани с напречни пречки, а отпред е задънено с дялани дъски. На долните младици, в предния край, зад предния стол са забити във всяка по един клин, който опира в стола и държи скелето в едно положение – перпендикулярно на стола. Навътре около 50 см от задния край на младиците са пробити по две дупки, една след друга, на разстояние колкото широчината на задния стол, в които са пъхнати клинове, които задържат скелето да не се движи напред и назад. Превозват се дърва с различна дебелина и дължина, но по-дълги от скелето или ако са тънки – пръти, притки и др., могат да стърчат извън скелето. Товарът се завързва със синджир или “сежи́м” (въже). Отпред и отзад на товара синджирът се затяга с “претега́ч” (дървен лост), като по този начин се стяга товарът.
Друг вид скеле, което се използва за прекарване на дърва, сено, шума, леснико́вици по стръмни и лоши пътища, се прави от две по-дебели младици, предният край на които е закачен посредством дървени клинове на стола на колесника, а задният им край се влачи по земята. В средата две млади́ци са съединени посредством напречно недебело дърво, което е заклинено за младиците с два клина, които са високи около 50 - 60 см, представляващи клеми́и (кюсте́к). Товарът се наслагва по дължина на скелето между предните клемии и тези на скелето и се завързва със сиджим или синджир, като се притяга с притегач.
В по-равните места сено, слама и кукурузище ́ леки и обемисти товари, се превозват с “ли́три” (ритли). направени са от по две младици, провъртяни на равни разстояния и напречно сглобени с подострени на горния край тояжки (пречки), които заедно с младиците образуват нещо като стълба – “катара́ги”. Ритлите са дълги и колата се разточва, за да хване повече товар. Поставят се по една от двете страни между клемиите, захващат се за предния и задния стол с клинове. На пода на колата се поставят две дъски – “пото́ници”.
Кукуру́з – масу́ре, пле́ва, тор, цадилници се превозват със “санда́к”. Той се сглобява върху колата от две пото́ници на пода, отстрани от две дъсчени ритли, широки около 50 ˗ 60 см, отпред и отзад задънени (зада́нени) със “заданки” - “предни́вка” и “задни́вка”, завързани за ритлите с въже или тънък синджир.
Друг вид е “санда́к”, плътно скован от дъски с широчина около 30 см и дължина на колата. С него се прекарва пясък, вар, цимент и други насипни товари. Този санда́к не се разглобява, а се поставя цял върху колата.
Употребяваше се рядко и сандък, тарга, качващ се само на колесника, скован от цели дъски, дълбок около 70 см, почти квадратен. Закрепва се посредством главния клин, пъхнат в направена на средата на сандъка дупка. С такава двуколка се превозваше зее́ре, тор и др.
Съществува и скеле за превозване на камъни. То е направено от няколко младици, свързани отпред и отзад с напречни дървета, посредством дървени клинове. Представлява скара, която се слага на колата за под, а отстрани се поставят пото́ници.
Описаната волска кола просъществува дълго време, та и днес се среща още. С нея през войната 1912/13 г. стигнахме Люле Бургаз и Чаталджа. Тя служеше за подвоз на храни и боеприпаси на българската войска.
Дървено рало
Дървеното рало се състои от “вои́ще” – издялано обло дърво, на което на единия край е прикрепена саморасла дървена част – дръжка, отдолу под известен ъгъл успоредно на воището продължава около един метър – това е “петата”, която освен при дръжката е прикрепена за воището, като е заклинена чрез дърво ́ “крак”. Петата отпред е изострена и на нея е наврян железен триъгълен ралник. На воището е закрепено чрез расовата си тънко дърво ́ “соа́” (може и желязно – “ноже́р”), която се спуска отвесно и малко напред към ралника. Върхът и́ опира на него и се мести наляво и надясно, като “разрезва” разораната земя и регулира отхвърлянето и́ настрана, което извършват “ушите”, които представляват двойно дърво, представляващо остър ъгъл, прикрепено за “крако́”. На предния край на воището се прикрепва яремът чрез клин и синджир или специален дебел кожен каиш.
Дървеното рало изчезна около 1930 година и се замести от желязна “тру́пица”. Тя представлява желязно рало с два успоредни железни ралници, заловени на горния и долния край на желязна дъгообразна (вдлъбната) глава, приспособена да се обръща и застава ту от едната, ту от другата страна на воището (което дава възможност и след обръщане на края на нивата да се отхвърля земята все на една страна), прикрепва се с желязна дръжка, която затяга трупицата за воището чрез “плази́ци” - две успоредни плоски, широки около два пръста железа, прикрепени отгоре и отдолу на задния край на главата, зад ралниците. Всичко това е прикрепено на дървено воище и както при дървеното рало, на воището отзад е прикрепена извита дръжка, а отпред се прикрепва яремът.
Такова рало – тру́пица, се оказва много подходящо за планинския терен и напълно измести дървеното рало. По това време се появи и плугът, но като по-тежък и неудобен за стръмния терен не си проби път в село.
Понастоящем нивите се орат с трактори.
Дърводелство
Дърводелството се появи по-късно. В миналото, когато хората са имали само една “ка́ща” без “соба”, с по една врата и едно прозорче, затваряно с капак, не са имали нужда от дърводелец, тъй като вратата и прозорчето са изработвани от самия стопанин от издялани дебели дъски, които свързвали с дървени клинове “куша́ци”, набити в пробити със свредел дупки. По-късно се употребявали железни пирони с големи глави, грубо изработени в ковачницата.
След появата на къщи от втория и особено от третия вид се налага по-фина изработка на вратите и прозорците, които вече се остъкляват. Това налага и появата на дърводелци – майстори, които са си служели вече с рендета, триони, длета и др.
Ковачница
“Ви́дня” – ковачница. Тя разполага със следните съоръжения и инструменти: огнище, мех (духало), на́ковня (наковалня), клещи с дълги дръжки, чукове, секач, пробоец (пробой), груби железарски ножици, ки́шка и топи́ло. Обработката на сечивата става, като се заравя във въглищата на огнището метално парче, след нагорещяването на метала до червено, той се изважда с клещите, слага се върху наковалнята и с чукове се удря, докато се изработи сечивото.
Наковалнята представлява голям тежък железен къс с плоска ромбовидна заоблена форма, като върховете са заострени, единият четвъртит, другият объл. Забита е здраво в голям дънер.
За да се получи по-висока температура, въглищата се раздухват посредством духало, наречено “мех”. Той е направен от две големи дървени плоскости с яйцевидна форма, захванати една за друга с яка кожа. Задният край е завързан за лост, а предният завършва с желязна тръба, стигаща до огнището. Долната плоскост е неподвижна. На нея има отвор с подвижна кожена клапа, която при повдигане чрез лоста на горната част (плоскост) се отваря и през отвора нахлува въздух. При отпускане на лоста горната плоскост, на която е закрепена тежест, натиска надолу, клапата се затваря и въздухът със сила минава през тръбата и раздухва огъня.
“Кишката” представлява малък уред с дълга желязна дръжка, завършваща със защипана стиска слама. От време на време кишката се топи във вода и с нея се напръскват въглищата в огнището. Това се прави, за да не избуява навън пламък, а да се даде възможност въглищата, които са във вътрешността да развият по-висока температура.
Във виднята се изработват и поправят най-разновидни домашни сечива и инструменти – секири, мотики, тесли, ралници, търнокопи, ръжени, маши́, са́джаци, обира́чки, свре́дли, ножове, подкови и др. Във всяка видня има “точило”. То представлява кръгъл камък – пясъчник, пробит в средата, наврян на вретено, завършващо с дръжка, посредством която камъкът се върти ръчно. Вретеното е закрепвено за две забити в земята дървета на височина около 60 см. Точилото служи за точене (източване) на всички видове остри сечива.
Налбантница
Обикновено подковаването на говедата ставаше под пригоден за тази работа навес. Конете се подковаваха, без да се “завалят” (повалят) на земята. Говедата не мируват и затова се налага да бъдат заваляни с помощта на въже, което завързват за преден и заден крак от едната страна на добичето, дръпват силно краката навътре и то пада. Натискат веднага муцуната и рога, лежащ на земята. В това време вкарват между краката на добичето успоредно на тялото му греда, наречена “бондру́к” с дупки на краищата, през които е прокарано въжето, с което завързват два по два предните и задните крака за бондрука, който окачват след това по средата за стояща тринога, която държи бондрука и краката на животното, което лежи почти на гръб, с копитата нагоре.
Налбантинът най-напред изважда останалите, изтрити вече, “плочи” (подкови) от копитата. Със специална “обирачка” с една дръжка изравнява отдолу копитата, слага плочата, която има от 4 до 6 дупки в зависимост от големината на копитото и я заковава със специално чукче за копитото. Като подпора при коването използва налбантски клещи, които от едната страна на щипците имат специално “ухо”, след което изрязва с тях стърчащите навън краища на клинците, подгъва ги леко и ги “перчими” – зачуква, за да не се изваждат. Подковите и клинците за едно коване (комплект) се казва “кересте” или “ко́ванье”.
В селото са работили като занаятчии: шивачи, терзии – Мито Вутов, Петко Марикин, Давид Панев, Мико Майсторски, Мино Цве́тков от с. Зверино, Никола Станев, Станю Николов от Торос – Луковитско, Мишо Маринов и Стамен Милов от с. Рашково и в по-ново време – Стоян Петров Велчовски и Цветко Ангелов Цве́тков от с. Зверино.
˗ колари – Никола Ценов, Величко Генков, Кръскьо Дави́довски, Камен Стоюв, Ристо Вълков, Нецо Каменов;
˗ дърводелци – Фило Гецин, Мито Драганчов, Георги Кр. Пе́нов;
˗ кацари-бъчвари – Ристо Якимов;
˗ обущари – до Освобождението ни от турците населението не е носело обуща. След Освобождението обущар е бил така нареченият Тодор Убаве́цо от Видин. Той е правел нови обуща и поправял стари. Като кърпач, по-късно се явяваше от време на време Тодор, наречен “гладен гера́к” от Враца. Той живееше във Враца накрая, в махала “Кеме́ра” и идваше няколко дни преди големи празници с магаре през Балкана;
˗ налбанти – Стефан (Скендер) Метов, Цеко Стефанов (Скендеров), Иван Бовски;
˗ каменоделец – Мито Кьо́кин – правеше каменни надгробни кръстове – паметници;
˗ ковачи – Стефан (Скендер) Метов, Пешо Драганчов, Цеко Стефанов (Скендеров).