Хората в нашето село село се обличаха изключително с вълнено и кълчищно облекло от лично обработвана вълна и коноп.
Пролетно време след остригване на овцете, вълната се изпира, изсушава се на слънце, изчесва се – “влачи” на малък уред със зъбци – “дарак”.
Даракът представлява двуреди, тънки колкото плетачни игли, заострени зъбци, наредени в два реда и прикрепени напряко на дъска, която е горната част на скована от дъски рамка във формата на трапец. Жената, която ще влачи (чепка) вълна, сяда на земята, нахлузва на краката си дарака, като по този начин го притиска да не шава. Вълната се развлача между зъбците, като се забожда малко снопче, което се дърпа от едната страна с едната ръка и от другата с другата ръка – едновременно с двете ръце. След издърпването снопчето вълна се събира на едно. Това се повтаря, докато се получи добре развлачено (сре́шено), чисто снопче, наречено “влас”.
Такива няколко снопчета се събират на едно място, увиват се на тръба, превързана между средата и долния край с друг влас, а на върха се насуква малко, за да не се разваля така направената “каделя́”. Къделята се завързва на “урката” (хурката), която е направена от дървена тояжка, като на разстояние около 20 см от върха са свити на кръг две саморасли клончета от тояжката, чиито върхове са събрани и заклинени в дупка по такъв начин, че образуват буквата “Ф”. По-късно се появиха изкусно направени от няколко пласта лескови тънки ленти, навити на концентрични плътни кръгове и закрепени отстрани на тояжката, образуващи също буква “Ф”. Цялата дръжка е украсена с вдълбани орнаменти. Друг вид урки се правеха от цяла дъска, като се изряват Ф-образно, украсени са с вдълбани орнаменти, представляващи ситни, симетрични триъгълничета и четириъгълничета. По-късно навлязоха в бита и урки, направени от струговано дърво с продълговати обли, притиснати форми на дължината на урката, като всяко коляно е боядисано в отделен цвят. Тези урки са прави (като върлина), без странични израстъци във формата “Ф”.
След завързване на каделята за урката се започва преденето, като с едната ръка от каделята се изтегля нишка, а с другата се усуква чрез въртене на вретеното, което усуква нишката и се навива на него.
Навитата на вретено прежда се размотава от него и се мотае (намотава) на “мотови́лка”. Това е права, раздвоена в единия си край тояжка, на другия край на която е закована напречна пръчка или дъсчица, образуваща буквата “Т”. От мотовилката преждата, намотана на чиле, се поставя на “въртележка”. Когато нишките (преждата) от вретеното се намотават на мотовилка, тогава те служат за тъкане на ваби.
“Въртележката” се състои от две кръстосани, тесни летви, продупчени в средата, където се съединяват посредством два жлеба, влизащи един в друг, които осигуряват кръстосаното им положение ˗ не позволяват да се движат самостоятелно и да застават успоредно. Всяка една от летвите е надупчена с по еднакъв брой дупки, започващи от края на летвата до към 1/4 от дължината й. Двете летви се навират на издялана ос на дървен крак, забит в тежък дървен кръгъл или четвъртит труп, който осигурява устойчивост на въртележката.
В дупките, извъртени симетрично, на равни разстояния се забождат прави заострени клечки ˗ (ши́лки), около които се слага преждата за размотаване. Тези дупки служат да може да се слагат различни по диаметър чилета прежда. От въртележката преждата се намотава на ца́ви (цеви) чрез сука́ле. То се състои от основна, дълга 40 - 50 см дебела дъска; на нея са забити два крака в горния край на които са провъртяни дупки, през които е прекарано дървено, цилиндрично вретенце, на което е наврено и застопорено дървено колело (маховик). Единият край на вретенцето е леко заострен. От едната страна на колелото се вкарва цав (цев). Въртенето на вретеното става с дланта на ръката в една посока от другата страна на колелото. Взема се краят на нишката от въртележката, завързва се на цевта, която се затяга за вретеното, при въртенето на което преждата от въртележката се насуква на цевта до определено количество. Тази цев се слага в совалката за тъкане. Сукалото е първобитно устройство за насукване на прежда.
“Чекръ́к” ˗ това е по-ново устройство за насукване на прежда. Състои се от четири крака, два по-дълги, забити през обща дъска и стърчащи над нея, между които е закрепено на ос колело, чийто ръб е вдлъбнат между малките крака, които също излизат над дъската, и е прокарана желязна пръчка, на която е затегната макара, свързваща се с колелото с кръстосана добре притегната връв. На желязната пръчка се навира цевта, на която се завързва краят на нишката, която при въртенето, чрез дръжка на ръчното колело се отмотава от въртележката и се намотава върху цавта до определен размер.
На чекръ́к се намотават и по-големи цави, изработени от дърво, наречени “масуре”, които се слагат в “снова́телкьа”. При сноването 3 нишки образуват една “че́теница”, а 20 четеници ˗ една “гла́ва”.
Вълнена, кълчищна, ленена и памучна прежда, предена за основа, се “скорбя́ва” с царевично и чисто брашно, което се вари до сгъстяване. След изстиване на брашното, преждата се сваля от мотовилката и се потапя в “скробта́”, изстисква се, обтяга се с тежест, за да не се набръчква, докато изсъхне, след което се суче на масури и се слага в снователкьата за сно́ване.
Снова́телкьата представлява четириъгълна дървена рамка. През страничните дървета на рамката успоредно, на еднакво разстояние са прокарани няколко телени (железни) пръчки, на които се навират масурите с навитата върху им прежда. Хващат се краищата на нишките от масурите, завързват се в началото на плет, тараба, зид и на подпрени дървени вили по цялото протежение на плета, зида и тарабите. След това наснованата прежда се навива на кросно пак навън, като единият край се завързва за “са́ня” (шейна) , направена от расо́вато (чаталесто) дърво, на което в предния край е забит клин, за който именно е вързана наснованата прежда. Или пък се завързва на обикновена детска шейна. И в двата случая шейните се натоварват с камъни, за да тежат, и се опъва преждата при навиването на кросното. В единия край кросното има четвъртита глава, на която се провъртяни две перпендикулярни дупки. Навиването става с помощта на тояжка, пъхаща се последователно в дупките, служеща за лост и въртене на кросното.
Когато преждата ще служи за плетене на чора́пе, фане́ли и др., тя от две или три вретена се намотава (спрега) на клабе (кълбо). От “клабето” се размотава и пресуква с “пресук” или вретено.
Пресу́кът е вретено ˗ пръчка, на която е наврено в единия край на голямо дървено колело (маховик). Върхът на вретеното завършва със забита кукичка, която закачва нишката, минаваща през прорез на колелото и е завързана за вретеното. “Клабе́то” се поставя “ко́шник”, с лявата ръка се хваща нишката, издига се нагоре, а с дясната се завърта силно на бедрото на крака, пуска се и се държи на увисналата нишка. Пресукът от дадената му инерция се върти дълго, насуква нишката, която след това се намотава на долния му край под колелото до определен размер, оттам се навива пак на кълбо, готово за плетиво.
Конопеното семе у нас се казва “гръ́стено” семе. Посява се напролет на малки площи, наречени гръсте́лници. Израстват високи стъбла на върха със семе. Когато семето узрее, стъблата се изскубват, връзват се на снопчета, наречени “гръ́сти”, които се натопяват в обградени издълбани плитки, колкото водата да покрие гръстите, локви, напълнени с вода, а гръстите са затиснати с камъни. Тези места се наричат “топи́лки”. В топилките гръстите престояват около две седмици, докато се размекнат влакната на стъблата. После ги изваждат от топилките, изпират ги с чиста вода, изсушават ги на слънце, след което ги “ма́нат” на просто приспособление, наречено “мелица”. Последната е направена от две заострени по дължината на едната страна дъски, дълги около 1 м, и една също заострена по дължината, зъвършваща с дръжка, наречена “но́жер”. Мелицата е заловена с дървен клин за “сте́жер” (стожер) в единия край, а в другия за расовато дърво, също забито в земята. Гръ́стата се слага напряко на долните дъски под но́жера. С него удря отгоре, но́жерът влиза между двете дъски, където се счупват на ситно стъблата, наречени “пазде́рки”. Удря се, докато се отделят влакната и паздерът изпадне. Когато манат гръстите, тракането на мелицата се чува на далечно разстояние.
Полученият сноп кълчища след маненето се изчесва на малък гребен, наречен “гребене́ц”, състоящ се от дебеличка дъска, дълга около 1 метър, накрая забити в един ред тънки, железни зъбци. Сяда се на дъската и се изчесват кълчищата, докато се получат чисти дълги влакна, наречени пове́смо. Пове́смата се свиват на къделя, която се изприда по същия начин, както вълнената къделя. С тази особеност, че при предене на кълчищата, при изтегляне на нишката се плюнчи или мокри последната.
От кълчищата се изтъкава кълчищно платно. От него се кроят и шият ризи ˗ мъжки, женски, детски.
Разбой (стан)
Разбоят се състои от две дебели четвъртити греди, дълги около два и половина метра, наречени “смоко́ве”. През тях се прокарани по два крака ˗ предни и задни. Предните са по-високи, минават през смоковете и стърчат високо над тях със заострени върхове. По средата им е направена по една “дла́бка” (дупка), за да задържат предното кросно. Задните крака са по-ниски – минават през смоковете и се показват над тях само колкото да държат в длабките си задното кросно. Предните крака държат смоко́вете на височина около 50 см, а задните до около 30 см. Така смоко́вете стоят в наклонено положение. Те са съединени помежду си с две дебели дъски, дълги по един метър. Едната е поставена в горния край и е вкарана във вдлъбнатини – тя служи и за седалка на тъкачката, а другата е прикрепена по същия начин в долния край. Дължината на двете дъски представлява широчината на разбоя, те го държат стоящ и стабилен.
На един метър разстояние навътре от предните крака са забити в смоко́вете по една дебела тояга, на върха заострени. На острата им част, както и на острата част на върховете на предните крака е наврена четвъртита рамка, за която са завързани с върви хоризонтално поставени тояжки. За тези тояжки са завързани “набръ́делките” и “нищелки́те”.
Набръ́делките се състоят от две части – долна и горна челюст, между които се затяга бърдото. Долната челюст представлява четвъртито обработено дърво, дълго до 1 метър и дебело 4 - 5 см. В двата му края е направена по една дупка и между тях, по дължина на челюстта е издълбан “длаб”, в който влиза долната част на бърдото. Горната челюст има същите размери и устройство, но с длаб отдолу за бърдото. В средата отгоре на горната челюст има малка гърбица (издатина), която служи за ръкохватка. В края на двете челюсти през направените дупки са прокарани тояжките, в долния край заклинени. В средата между челюстите в длабовете стои бърдото, затегнато от горната челюст.
Бърдото представлява две обработени тояжки, между които се наредени нагъсто успоредни, завързани здраво с конци за тояжките, множество тънки дървени пластинки на разстояние една от друга, колкото да може да мине нишка. Тези пластинки се наричат зъбци.
Двете челюсти и бърдото образуват “набръ́делките”. За да стоят прави и висящи набръделките, то тояжките, на които се държат, са завързани с върви за една от тояжките, лежащи върху четвъртита рамка, също завързана с връв. Това дава възможност на набръделките свободно и без изместване да се люшкат напред и назад.
Нищелките са двойни, когато се тъче “лите́но” (тънко) и четворни, когато се тъче “четво́рно” (дебело). Всяка една от тях се състои от по две обли успоредни тояжки ˗ горна и долна, дълги около един метър. За тях са навързани множество нишки от здрави конци, съответстващи на зъбците на бърдото, наредени на разстояние една от друга, както зъбците на бърдото. Нишките са завързани водоравно по средата – веригообразно една за друга. Двата горни края на ни́щелките са завързани с връви, прехвърлени на дървени скрипци́ ́ единични малки при тъкане на платно и двойни големи при тъкане на шаяк, черги и др. Скрипци́те са завързани с върви за тояжките, поставени на рамката. Долните краища на нищелките са завързани с върви за “по́дножете”. Те са два или четири, според това какво платно ще се тъче – литено или четворно. Имат форма на налъми, предната част на които, завързана на нищелките, стои повдигната от земята. През задната им част чрез провъртяни дупки е прокарана желязна пръчка, която е завързана с върви в двата края за тояжка, затегната зад предните крака на разбоя. това се прави, за да не се местят подножете напред или назад при работа.
Навитото с прежда задно кросно се поставя в дла́бките на задните крака на разбоя. Краищата на преждата се отмотават от кросното и нишките една до друга се “наво́ждат” (вдеват) между конците на нищелките ˗ едната отгоре, а другата – отдолу на веригообразно вързаните “клюпове” - възли, след което се вдяват между зъбците на бърдото и се завързват за горното кросно чрез права пръчка, влизаща по дължината на кросното в жлеб, наречена “превърза́телкьа”.
Нишките, навити на задното кросно, са “основата”, а тези, навити на цеви, които се поставят в совалката, са “вата́к”. Основата и вътъ́ко могат да бъдат кълчища по кълчища, памук по памук, лен по лен, вълна по вълна и смесено. Когато основата и вътъ́ко са от два различни вида прежда, платното се казва “мелезно”.
Манипулация с разбоя. При настъпването на единия поднож едната нищелка слиза посредством скрипеца надолу и натиска долните нишки, а другата нищелка се вдига нагоре и вдига нишките нагоре, при което двата реда нишки отварят “уста”. Совалката с вътъчната нишка се промушва с тласък през “устата”. След това се натиска другият поднож и “устата” затваря (пристиска) вътъчната нишка, която се претупва с набръделките, като по този начин се затяга. Когато се натъче известно парче от платното, чрез повръщача се отпуска задното кросно, отвива се от нишките, а изтъканото платно се навива на предното кросно и се затяга чрез предния притегач. За да стои платното опънато на широчина, напряко в края му се забожда плоска желязна пръчка от две парчета със ситни зъбци на краищата, а в средата в дупки за отпущане и свиване според ширината на платното. Това са “напру́хци”.
Те́павица
Тепавиците служеха за сбиване на вълнен плат и козяци, а самото сбиване се казва “те́пане”, откъдето се е получило името “те́павица”.
Те́павицата е еднокатна сграда с площ около 25 кв. м. През едната до другата противоположна стена на сградата е прокарано дебело четвъртито дъбово дърво, наречено “вретено”. Извън постройката на стърчащата навън част на гредата е закрепено голямо, пернато дървено надливно водно колело. Отвътре по продължението на вретеното на известно разстояние са набити дебели здрави дървени клинове, които се разминават по начин да не бъдат успоредно разположени. Близо до тавана е прикрепена подвижно въртяща се греда, на която са прикрепени отвесни върлини, завършващи с големи четвъртити тежки трупове – “чу́кове”, достигащи до долната греда. Клиновете на долната греда съвпадат с чуковете. Под чуковете е направено здраво закрепено дървено корито, в което се слага вълненият плат или козякът. При въртене на вретеното клиновете закачват последователно висящите чукове, отместват ги назад и след превъртане те се откачват от клиновете и със сила бият върху плата. От продължителното удряне на чуковете се получава степване на плата, който става със загладен косъм, така се дообработват ваби́те.
досега е запазена тепавицата на Тома Вълков Митов ˗ тепавичаро, която вече се руши. Ако не се вземат мерки за нейното опазване, тя ще се разруши и ще изчезне.
Вале́вица
Вале́вицата представлява един улей, изправен и закрепен отвесно над дървено ведро, вкопано в земята, широко около метър и половина, два метра в диаметър и около толкова дълбоко, наоколо назъбено, за да може да се оттича водата. Улеят в долния край е стеснен и отворът му е около 6 см в диаметър. Този отвор спомага водната струя да бие силно в единия край във ведрото и да раздвижва водата по начин, че тя да премята – да “валя” поставените там одеала, черги, козяци, килими и др. Поради това, че водната струя многократно ги върти (ва́ля) е получила името си “вале́вица”.
Вале́вицата изпира всички видове постилки, а новите одеала, козяци и черги освен това им изкарва и косъма навън, та стават по-рунтави и меки.