Реките Златица, ляв приток и Чържовница, десен приток на р. Искър, са служели едновременно за пиене, миене, за напояване на градинките, накацали по бреговете на реката, и за задвижване на воденичките – малки караджейки с един улей и един воденичен камък. Тези воденици служеха за смилане на зеере́то – жито, царевица, ръж, ечемик и др., които носеха до воденицата на гръб или с магаре. Водениците по поречието на тези реки бяха собственост на един човек или няколко души – ортаци.
Такива воденици по поречието на р. Златица са запомнени:
Ца́новата, Торба́новската, Дави́довската, Кьо́совската в селото и извън него: Кле́ндзовската, на Георги Пе́тров, Петър Цеков, То́мовската, Да́новската, на Павел Каменов Милов, Георги Йотов, Ива́новската, На́нкинската, Тепавича́рската, Коня́рската, на Камен Милов, Петър Стоянов, Драганчовата и в Слатина на Ми́цовци-На́нкинци.
Воденици по поречието на р. Чържовница:
На Неделкьо Томов, Давид Томов, Цве́тинската, на Георги Вунчов, Манастирската – Ца́новска, на Никола Не́нчов, Марин Димитров, Велика Милов, Иван Симеонов.
Сега, в по-ново време тези воденици почти изчезнаха. Съществува по поречието на р. Златица само на Кьо́совци, поддържана от Йордан Филов Гецин и на Павел Каменов Милов, а по р. Чръжовница тази на Неделко Томов, Давид Томов, Георги Вунчов и Мито Цанов. На тези воденици сега мелят само за трици и кукурузно брашно за качамак.
Устройство на водениците
Водениците се състоят от три главни части – постройка, улей и работен механизъм.
Постройката е еднокатна с едно помещение от 12 ˗ 16 кв. м с подзидан изкоп в земята. Над изкопа са наслагани дебели дъбови греди, на които е поставено дюшеме от също така дебели дъбови талпи. В горната си част постройката е направена от греди и плет, измазани с кал, и е покрита със слама, каменни плочи или старовремски турски керемиди.
Улеят е направен от дебело, кухо дърво, което е положено стръмно и с широкия си край нагоре. Водата се влива в него, като преминава през дървена решетка – грезгье, която спира по-едрите клечки и други боклуци, влачени от водата да не затлачват ведрото и белето.
В дупката на долния край на улея е сложено издълбано, цилиндрично дърво като тръба ведро́, в което е пъхнато друго с по-тясна дупка, наречено “бе́ле”.
Воденичните камъни са два ˗ горен подвижен и долен неподвижен. Долният камък е леко издут нагоре, а горният – леко вдлъбнат. И в двата са пробити дупки в средата с диаметър около 13 - 15 см. Долният камък е поставен на скеле, издигнато около метър от пода, обшито с дялани дъски.
Вретеното е обработена греда, на чийто долен край е прикрепено дървено колело с дървени перки, завършва с остър железен клин - “пета́”, която влиза в дупка, пробита донякъде в четириъгълно парче желязо - “по́длог”, който е поставен в легло, издълбано по формата на подлога в дебела напречна греда, която служи за опора на вретеното, наричаща се “коби́лица”. Подлогът играе роля на лагер. За да не се изважда (сменява) често, на него са продупчени няколко дупки, та като се разяде едната, вретеното се повдига и петата са намества в другата близкостояща дупка. Гредата с подлога лежи под водата.
Горният край на вретеното завършва също с железен клин – “маа́ль”, който е пъхнат в дупка и стегнат с железни гривни ˗ ведри́ци. Маа́льо се притяга към долния воденичен камък посредством цилиндрично дърво, играещо роля на лагер с външен диаметър, равен на дупката на камъка и с провъртяна дупка в средата с диаметър на маа́льо. Този примитивен лагер наричат “ка́жель”. Прикрепването на вретеното към ка́жельо става, като последният, след като е провъртяна дупка в средата му, се разцепва на две равни половини, които се забиват в дупката на долния камък около маальо. За затягане се набиват дървени заглавки в предварително направени тесни дупки посредством специално длето. Смазването става с лой.
Маа́льо стърчи над ка́жельо със сплеснатата си част, което дава възможност да се прикрепи на него четвъртито, дебело около 1 см желязно парче, наречено “пръпри́ца”, което влиза в специален симетричен жлеб, направен от долната страна на горния воденичен камък. Това желязо поддържа и посредством вретеното върти горния камък.
Над воденичните камъни, обикновено на таванските греди, е окачен дървен кош от дялани дъски във форма на четириъгълна пирамида, обърната надолу с върха. Отгоре е големият отвор, откъдето се сипва зеерето, а понякога сипват и сухи червени чушки за мелене на червен пипер. В долната страна кошът има отвор, през който минава зеерето и пада в прикрепен за коша, издълбан пишообразен, дървен съд, наречен “ку́тел”. Напреки през предната страна на кутела е прекарана тояжка, на която от едната страна е прикрепена издялана дъсчица ˗ по-тясна в горния край, която опира върху камъка, наречена “кречеталка”.
Воденичните камъни са оградени с дървена шина, широка до височината на камъните. Между шината и камъните се посипва пласт от отпадъчно брашно, наречен “око́лиш”, който пречи на брашното да се разпилява и го направлява да пада в “пода”. “Подът” представлява скован от дъски сандък, поставен на пода на воденицата, прикрепен плътно към скелето под камъните, където пада брашното.
Воденичните камъни се “кова́т” със специални стоманени чукчета, от едната страна островърхи, а от другата плоскоостровърхи. Коването започва от отвора на камъка и около една педя в диаметър се кове на радиални бразди ˗ по-дълбоко, а надолу ситно, нагъсто, за да се наръби камъка. Това дава възможност да се смила зърното. При оглаждане на камъните, след дълго мелене, зърното се замазва (подмазва), отворът на камъка се напълва със зърно и се казва, че воденицата се е “задавила”, върти на празни обороти и спира.
Задвижването на воденицата става, като водата напълва улея, под налягане преминава през белето, от което силната водна струя се блъска в перките на водното колело, което се завърта и заедно с него се върти и вретеното, което задвижва горния воденичен камък. Насипаното в коша зеере преминава през дупката на коша, попада в кутело. Последният се тръска от опиращата и леко подскачаща върху въртящия се камък кречеталка и пуска зърната равномерно в отвора на камъка.
Ку́тело може да се регулира да пуска повече или по-малко зърна чрез връв, завързана за предната му страна, а другият край – за средата на назъбена, триъгълна дъсчица – “скорец”, прикрепена за коша, която се мести при нужда на едната страна към по-тесния край, като отпуска кутела с човката надолу и на другата страна – към по-широкия край, с което пък повдига човката на кутела.
Попадналите в отвора на воденичния камък зърна се смилат по-едро или по-ситно, което се регулира посредством дървен лост – “подигало”, който е заклинен в долния си край на кобилицата, преминава през пода на воденицата. На горния му край чрез прорез е вкарана недълга дъска, която лежи върху скелето на талпи. При набиване или изваждане на заглавки лостът повдига или сваля кобилицата, която от своя страна повдига или сваля вретеното, на което е закрепен горният воденичен камък и по този начин увеличава или намалява разстоянието между двата камъка в зависимост от което се мели “остро” или “меко” брашно.
Напряко през долния край на коша на около 15 - 20 см над отвора е прокарана връв, която се движи свободно през малка дупчица на едната страна, а е завързана неподвижно за противоположната страна. За свободния край на връвта е завързан клопарец – “талумкалец”, който опира на воденичния камък. Като се насипе зеерето в коша, то натиска връвта, която се огъва надолу към отвора на коша и повдига талумкалеца, който увисва на известно разстояние над камъка. Когато зеерето изтече и остане малко над прокараната връв, налягането е намалено, клопарецът натежава, опъва връвта и пада върху въртящия се камък. От въртенето на камъка той подскача, удря се в него и силно дрънка – “клопа”. Това е сигнал, че зеерето се свършва в коша и трябва да се насипе ново или да спре – “ста́ви” воденицата.
След като се смеле, брашното пада в пода и оттам се изгребва с права дървена лопата с къса дружка и се натурва в цадилници.
Зеерето се приема от воденичаря, който го претегля с топузлия кантар. След смилането, по предварителна уговорка, се отмерва “уем”, наемът, който се заплаща в натура, разликата се претегля, за да се види “излиза” ли на килограми брашното и се предава на собственика.
При нужда воденицата се спира посредством “ставя́ло”, което представлява дъска с дръжка, която се поставя напречно на вадата и отклонява водата, която изтича настрани. По този начин притокът на вода в улея се спира ˗ воденицата е “ста́вена”.