Книгата *Село Зверино: история, бит, етнография, фолклор*, с автор Иван Цанев

През 2022г. НЧ ”Факел-1926” организирахме издаването на един уникален за нашето населено място краеведски труд – книгата „Село Зверино” (история, бит, етнография, фолклор), с автор Иван Цанев – ръкопис, който бе пазен дълги години в архива на Читалището, която увековечава за бъдещите поколения най – ранните записки за произхода и развитието на селото. 

Редакция на книгата направи писателят от Зверино – Цветко Стеев. Документалната книга „Село Зверино”  (история, бит, етнография, фолклор) е финансирана от НЧ ”Факел-1926”с. Зверино и Община Мездра, с инициативен комитет  при НЧ „Факел- 1926” с. Зверино за издаването й в състав: Цветко Стеев, Цветан Ценов, Стилияна Стоянова, Дарина Цветкова, Катя Христова, и |инж.Найден Христов|.

Иван Цанев (1897-1988) -  високо образован и начетен човек, с големи познания, специалист – историк, воден от обичта към своето родно село, той е бил учител и активен читалищен деятел, който завеща за бъдещите поколения своя труд – „Историята на село Зверино”, обхванала от най - ранното му създаване, от едно малко селище, преминало през трудни периоди на развитие, до времето когато Зверино се е превърнало в процъфтяващо селище със своя индустрия, модерно земеделие, развита инфраструктура. Книгата обхваща историята, тип и характер на селището, начин на живот и храна на населението, етнография, облекло, занаятчийство, дърводелство, земеделие, говор, фолклор,  и др.              

Книгата е една малка енциклопедия за времето, в което е живял автора, има регионален характер, показва че тук е кипял живот, имало е изключителни хора – трудолюбиви, находчиви, родолюбиви, запечатал е част от миналото – нашата национална памет, национални ценности, възможността да познаваш родния си край!

Местоположение

Селото се намира в Искърския пролом на левия бряг на р. Искър при устието на р. Златица, ляв приток на р. Искър, отстоящо на 70 км от София, в подножието на двете могили - на изток “Дърво́то” и на север “Чу́клата”, част от южните склонове на Врачанския Балкан.

Землището на селото граничи на изток със землището на Черепишкия манастир, на север с това на с. Челопек, на запад с елисейското и очиндолското землища, на югозапад със землището на село Злидол и това на село Оселна и на юг и изток със землището на село Игнатица.

По-високите и по-далечни върхове, които заграждат землището на селото - откъм североизток към север ˗ Я́ворец и Ма́ркова моги́ла, откъм северозапад ˗ Бук и Поп, откъм юг Ръжана планина ˗ с върха и́ Козница.

До 1931 г. селото е купно, с изключение на една малка част - махала Ода́нат, отстояща на един км южно от селото в Средна Стара планина по течението на р. Чържовница[1], десен приток на р. Искър.

До устието и́ е било първото заселище на селото и мястото на “Печена църква”.

Селото е застроено половината на полегат терен и половината на равен.

Сега селото се разрасна, като се образуваха още два нови големи квартала – “Гарата” и “Оданат”. През селото минава жп линия София – Варна  и шосето София – Мездра и отклонението му през моста на р. Искър за Ботевград, което не е завършено.

Тип и характер на селището

Най-старите кащи на селото са бели еднокатни – в основата си каменен зид, висок 40-50 см, измазан с кал. Горната част на покрива – от  дървени греди; стените ­– от плет, измазан с кал; тавана с изплетени от пръти леси, неизлепени.

Вътрешното разпределение – едностайно помещение, (кащи) четириъгълно с огнище, около което са разположени одрите, направени от плетени леси, сложени на дървени магарета, високи около 30 см, козяци, изтъкани от козя козина и кълчища. Вратата е направена от дебели цепени дъски, на стената с малък пе́нджер с дървен капак, който денно време се отваря за светлина, а нощно се затваря. Покривът е от слама, без комин. Димът минава през таванските леси и се разнася под покрива. Горивото за огнището е изключително от дърва.

След най-стария тип къщи започват да се явявят такива от втория тип, строени по същия начин, както първия, само че освен кащи с огнище се строят и с по една голема соба, с пенджер, с язлък и със зимник, който често служи за яхър. Покрити са с турски керемиди. Собата е отоплявана с кюмбе, направено от ламарина с цилиндрична форма, високо около метър, с три железни крака, една врата, отгоре с отвор за прикрепване на кюнеца, който чрез дупка в стената минава в кащи над огнището, откъдето вече през комина излиза димът. Кюмбето е употребявано само за отопление, а за приготовляване на храна и печене на хляб е ставало на огнището в кащи.

От този тип къщи е останала запазена само къщата на Неделко Тотов.

След това започна строежът на двукатни къщи с по две или три соби, стените от плет, измазани от двете страни с хоросан, покрити с керемиди, външна дървена стълба, с язлък. Долният кат служи за зимници, а в горния кат са стайте за живеене. Отоплението става с кюмбе, вече четириъгълно с железни крака и издигната част – фурна за печене на хляб и гозби. Това кюмбе се използва и за готвене. Къщата се построява и се намира в задната част на заграден двор, а до нея е изграден малък яхър.

Кошари и колиби

По-голямата част от фамилиите имаха извън селото кошари за дребния добитък – овце и кози. Кошарата се състои от две части – посло́нъ (подслон) и за́мед. Послоньят е пречупен навес, покрит с шума, слама или сено, а замедът е построен от камък, плет и дървета, покрит също с шума, слама или сено, има само един отвор – вратата, и е свързан с послоня.

Колибата е елипсовидна, с малък подзид, върху него са, изправени младици и съединени на върха, покрита с шумнати лесниковици, сено или слама върху тях, без комин и прозорец. На някои младици, вътре в колибата са забити клинове, на които се окачват съдове и дрехи. Колибата се осветява и отоплява от огъня на огнището, около което са поставени едно или две легла, направени от леси.

В по-ново време колибите се заместиха от къщи с две отделения ˗ кащи и соба, построени от камък, плет и дървета, измазани отвътре и отвън с кал, покрити с керемиди, с комин и прозорци. Кащи се отоплява и осветлява от огнището, а собата се осветява от газениче или с газена лампа и отоплява с кюмбе.

Храната на населението

Яденето се състоеше главно от хляб ˗ кукуру́зен, житен и ръжен, варива ˗ боб, зелен и зрял; ко́мпир боб (картофи), зеленчуци – червен лук, бел лук, праз лук, патлиджан (червени домати), чушки, зеле, мляко и млечни произведения, яйца, месо от птици, домашни животни и рядко от дивеч.

Брашното (житно и кукурузно) се мелеше грубо на караджейки воденици. То биваше почти винаги от нова реколта, тъй като на малко семейства стигаше от старата. Хлябът се месеше в нощви всеки ден или най-много през ден, а в по-големите семейства по 2 - 3 пъти на ден. От кукурузното брашно се месеше кукурузен хляб, който се чупеше на залци и парчета, наречени “кома́кье”. Това беше всекидневният хляб на населението ˗ за него кукурузът беше най-достъпен. По-рядко се месеше хляб от чисто и повече кукурузно брашно, наречен “ме́шан леб”. От кукурузното брашно се правеше и качамак. Брашното се слага в котел с подсолена, вряща вода, сложен върху жаравата на огнището, подпрян с расоа́то (чаталесто) дърво, наречено роби́ня. Раздвоеният край на робинята обхваща котела, а другият се натиска с крак, за да не се измества при бъркането на качамака. Брашното с водата се бърка непрекъснато с дървена тояжка ˗ качамилка, докато качамакът се обърка и свари добре. Преди качамакът се е изсипвал в копа́ня, а по-после върху сени́я, разкарва се с бучка сол, нарязва се на филии с дръжката на лъжицата. Яде се със сирене или се надробява с прясно или кисело мляко, като се гребе с дървени лъжици. От кукурузното брашно се правеше триеница и каша с кисела извара или със сирене. От кукурузно брашно се правеше и па́реник – наложен качамак с мас, сирене или пръжки, запечен в тепци́я.

От житно брашно, наречено “чисто”, се месеше пресен хляб и с квас. Той се приготовляваше само за по-особени случаи – за Коледа, Нова година, Великден, Гергьовден, Богородица, за месните сборове на Петровден и Димитровден и др. От чисто брашно правеха тесто, което разточваха с точилка на дебели кори, от които правеха наложена баница с мас и сирене. Корите предварително се изпичаха върху нагорещен връшник или подница, а по-късно върху кюмбе. Тези кори се наричаха “о́лби”. От същото брашно ˗ по-ситно смляно - се правеха и вити баници. Правеха и зелници, замесени от чисто брашно ˗ тестото се разточва на две дебели кори, между които слагат зеле или праз лук, ла́парец, ки́салек със или без мас и сирене.

Приготовление на квас и хляб с квас:

Квас се приготовлява от отсято със сито „чисто” брашно, замесено с топла вода за хляб. От омесеното тесто се отделя парче, оставя се да престои ден и нощ да втаса. Отделно се попарва кукурузно брашно, което като изстине, се смесва с кваса, оставя се да престои до ново втасване. С този квас се замесва хляб от чисто брашно, който се пече в подница под връшник. Останалият квас се събира на топка, съхранява се в паничка, посипан с брашно и се държи на хладно място.

Див квас се приготовлява, като се отсява кукурузно брашно, попарва се, забърква се с топла вода като качамак, смесва се с по-малко чисто брашно, оставя се да престои една нощ и на сутринта се замесва с повечко чисто брашно, поставя се в подходящ съд, за да втаса. Замесва се с него хляб и след втасването се пече.

Хляб без квас се прави царевичен и мешан ˗ пече се в подница с жар и гореща пепел.

Печенето на хляба ставаше отначало, като се заравяше с жарава направо в огнището, а после в подница. За да се приготви по́дница, жените от някоя махала определят хубав, слънчев ден през лятото, отиват извън селото, накопават чиста смолница (червена глина), пренасят я в чували до удобно, равно място. Там измесват смолницата с вода, като я газят продължително с боси крака, докато се измеси добре. Подниците правят във форма на тепция, едни по-малки, други по-големи, изглаждат ги добре, оставят ги на слънце да изсъхнат. Пренасят ги вкъщи, изправят ги до огнището да се изпечат.

Поради бедността на населението хората най-често вареха чорби от боб, зелен или зрял, компир боб, коприва, ки́салек, ла́парец, тлъсти́ка, сле́зень, праз лук, га́би в глинен съд ­˗ гърне. Други чорби в гърне се варяха, както казахме, от кисалек, лапарец и други, но застроени с яйце и сирене. Правеше се чорба от зелев сок, наречена пресо́лова чорба, надробена с чушки и праз лук ˗ ставаше отли́чно ядене за през зимата, особено за през постите. Друг вид чорба се правеше от кисели круши ­˗ кру́шова чорба. Лятно време се приготвяше таратор от краставици, скълцан бел лук (чесън), оцет и вода.

Копривата, освен на чорба, изварена цяла и посолена, се ядеше като салата и се наричаше “ко́мбус”. Освен на комбус, след сваряването копривата се джуркаше с приспособена в долния край чепата дръжка, наречена “джуру́ляк”, хванат между двете длани и се върти бързо наляво и надясно. По този начин копривата, примесена с кукурузно брашно, сол и счукан бел лук, се стрива и става на каша. Топи се със залък хляб или качамак. Каша се прави и от кукурузно брашно и мазнина, като се бърка в тиган на огъня, докато се изпече и отвърти от тиганя. Пролетно време след дъжд беряха плъ́жавци (охлюви), сваряваха ги със сол, изчистваха ги и готвеха с брашно като каша. Хората ядяха и много пържено в тиган ˗ нарязан лук, чушки, бито сирене и мас, а понякога прибавяха и яйца. Правеше се лютика от скълцани с тлъчок, праз или червен лук (кромид), варени червени чушки, патлиджан и компир боб; друго ядене от скълцани орехови ядки, бел лук и сол. Тези яденета се вземат с пръсти със залък хляб или качамак – яде се общо, от един съд.

Есенно време се приготовляваха туршии от чушки, зелени домати, сол и вода, наречена “росто́ва” и от особен сорт круши. Приготовляваше се и кисело зеле.

Макар, че почти всички семейства притежаваха повече или по-малко добитък, месо ядяха твърде малко. Зимно време от Коледа до Велики пости не се колеше и ядеше друго месо освен свинско. След заколването на свинята кожата се одира, опъва се на стената с няколко кръстосани прътове, които захващат краищата й. След изсушаването и́ от нея правеха опи́нки (цървули).

Режим и начин на хранене

През всичките годишни времена с приготвянето на ястията и печенето на хляба се занимаваше само жената вкъщи, а там, където имаше снахи и дъщери, приготовляването на храната и хляба ставаше с дежурство при определен ред. Храненето ставаше винаги при сбор на цялото семейство, с изключение на онези, които отсъстват от селото. Децата се хранят на отделна, малка сени́я, а на по-голяма, кръгла или четвъртита, се хранят възрастните. Сениите са ниски и не се застилат. Сядаше се на малки трикраки столчета. Най-напред на сенията се разчупва и слага хлябът. Яденето ставаше винаги в кащи до огнището. Всички ядат от една паница ˗ общо. Преди започването и след свършване на яденето всички се кръстеха.

Дървени съдове (са́дове)

Лажици ˗ направени от буково, яворово, кленово, крушово дърво.

Паа́р - представлява издълбана дървена паница от дъб, клен, круша и др.

Полу́пци ˗ издълбани от дърво със затягащ се дървен капак;

Копа́ня - дървени недълбоки кръгли или продълговати тави ˗ правят се от разни видове дърво, като се издълбават от цяло дърво. Служат за разкарване в тях на качамак, за замесване на по-малки количества хляб и др.

Но́щви ˗ направени са от цяло дъбово, крушово, кленово дърво. Служат изключително за месене на хляб.

В по-старо време се е употребявало и дървено корито за пране, издълбано от цяло дърво, по-дълбоко от копанята. Такива корита, но с по-малки размери са служели за “ло́чници”, в които е слагана храната на свинете.

Ба́клица ˗ дървени, кръгли, с крака,  неголеми съдове с един отвор на гърлото ˗ правят се изключително от черешово дърво. Служат за пренасяне и пиене на вино ˗ около килограм и половина до два килограма, обикновено за сватби и други веселби. Тези съдове се изработваха и донасяха от Етрополе и имаха красив външен вид.

Бака́л - цилиндричен съд във вид на буренце, направен от дъги, отстрани с две дъна, отгоре с два отвора ˗ по-широк за наливане и по-тесен за пиене, в който е пъхната дървена цев  “пиялце”, след войните за пиялце служеше гилза от патрон, на която беше избита кабзата. Има и друг вид бакали ˗ по-тесни, на които дъгите са по-къси от тези на дъната.

Ведро́ ˗ дървен съд във вид на котел, направен от дъбови или дудови дъги с “повръзло” ˗ дръжка от двойна дебела връв. В него се издоява млякото и служи и за носене на вода.

Ку́тел ˗ Дървен черпак с недълга извита дръжка, направен от цяло дърво заедно с дръжката ˗ слага се между двойната връв на повръзлото на ведрото при доене на стоката, за да не отпръсква млякото.

Бурда́к ˗ елипсовиден съд с две дъна, стоящ изправен, направен от букови, яворови дъги; на горното дъно има два отвора ˗ единият по-тесен за отдушник, другият по-широк с цев ˗ “цифка” за наливане и изливане. Служи за събиране на кисело мляко, като непрекъснато се долива и отлива.

Бу́талкьа ˗ тесен цилиндричен съд, висок около метър и нещо, с дъно и отвор отгоре ˗ малко по-тесен от дъното, в който се вкарва надупчено във вид на решетка колело, пъхнато на тояжка, представляващо бутало. Направена е от дъбови или букови дъги. Служи за “избиване” на масло от прясно мляко. Има по-големи съдове със същата направа за избиване на масло в по-големи количества от каймак от кисело мляко.

Фо́тия ˗- дървен съд от дъбови дъги с елипсовидна форма и широк отвор с по-тясно дъно, висок около 60 см. Две от противоположните дъги са по-дълги от другите, пробити са в горния й край ˗ казват се “уа*лки” ˗ уши. През тях се провира дървен лост; нарамва се от двама души. Служи за пренасяне на пращина при варене на ракия.

Чебар ˗ представлява пресечена каца, направен е от дървени дъги, висок около 50 см. Служи за държане на пращина, преливане на вино и др. В такъв чебар по-късно кръчмарите “студеха” питиетата с естествен лед.

Ка́ци ˗ съдове във форма на пресечен конус с едно дъно ˗ по-широко от отвора, високи по метър, метър и половина. Служат за слагане на кисело зеле, туршия, за ферментация на плодова пращина. В миналото служеха и за събиране на каймак от кисело мляко, за избиване на масло по време на бачиите.

Качета – по-малки каци за съхраняване на сирене, туршия, боб и др.

Буре́та – малки, продълговати, приспособени за конски товари за пренасяне на дълги разстояния на вода, вино, ракия и др. течности.

Буре́та – големи – “ба́чви” или “варе́ли”, направени от дъбови дъги с две дъна, отгоре с широк отвор – “врань” за наливане, отстрани “чеп” или канела за изливане.

Вози́лници – това се големи “бачви”. В тях се слага смачканото грозде за ферментация при приготовляване на по-големи количества вино.

Чу́тура ­– цилиндричен съд, издълбан в цилиндрично дърво, с дебело дъно. Прави се изключително от черешово дърво. Служи за счукване на едра (от крупа) сол, зрял боб, сухи чушки и др. Чука се с дебел дървен “тлъчок” или тльчник.

Ши́ник – кръгъл съд, висок една педя. Направен е изцяло от една букова шина и буково дъно, най-много от две парчета. Събира 10-15 оки зърно, брашно и др.

Коше́ – кош – изплетен от върбови пръчки или “павекь” – повет. Служи за пренасяне на царевични масури, сено, слама, шушляк, плява и др.

Ко́шник – изплетен от лескови ленти в различна форма. Употребява се за носене на плодове, зеленчуци, яйца и др.

Ло́зен ко́шник – изплетен от диви лозини или павекь. Има  форма на пресечена, притисната в средата ябълка. Употребява се най-често за изцеждане на прана вълна и пренасяне на по-големи количества плодове.

Кошо́ве – обраният, обелен кукуруз, без да е ронен, се съхранява в кошове, направени от плет – кръгли или елипсовидни или от гъсто наковани летви. Тези кошо́ве са големи и се поставят в ъгъла в кащи, а по-големите от тях се построяват на двора близо до къщата и се покриват. Те съхраняват по-големи количества кукуруз.

Амба́р (хамбар) – сандък за съхраняване на жито. Направен е като кошовете за кукуруз, само че е обкован гъсто с “шинди” (ламбосани дъски) да не изпада житото.  

Информатори / Автори
СТИЛИЯНА СТОЯНОВА - НЧ *ФАКЕЛ-1926* с. ЗВЕРИНО