Златните ръце на Майстора - Занаятите на Стара Враца
Категория : Моята история / нашата история
Златните ръце на Майстора - Занаятите на Стара Враца
Като занаятчийско средище Враца води началото си още далеч в миналото, от ХVІІ век насам. Към по-известните еснафи в града спадали: табашкият, бакалският, бъчварският, джелепчийският, касапският, мутафчийският, кундурджийският с чехларският, кацарският, ковашкият, златарският, налбантският, грънчарският и др.
През ХІХ век и особено след Кримската война, в занаятчийското производство настъпила чувствителна промяна в резултат на оживените стоково-парични отношения и под влияние на проникващите буржоазно-манифактурни отношения в градската икономика. Главни отрасли във Враца, които се преустроили върху манифактурни основи били: копринарството, кожухарството, куюмджийството, месопреработвателната промишленост, мелничарството и др. Развили се онези промишлени отрасли, за които имало обезпечена добра местна суровинна база. Копринарството например се опирало на обширните черничеви насаждения, кожарството и месопреработвателната промишленост – на развитото скотовъдство, куюмджийството – на природните изкопаеми в околностите на града и пр.
Характерно за врачанската икономика било развитието на бубарството и копринарството. Сред търговците-копринари у нас по онова време не без основание се употребявало понятието „врачанска коприна” – известна със своя вид и високи потребителски качества. Врачанската коприна, според мнението на австрийски експерти, била от специален сорт, ценен високо на австрийския пазар. Врачани произвеждали два вида коприна: бюрюнджук и казас. Най-финият и тънък бюрюджук се точел ръчно. Той бил особено ценен и търсен от чуждите търговци. Във връзка със засиленото търсене на коприна на международния пазар през 1870 г. чужди фирми от Франция и Швейцария открили във Враца две представителни търговски кантори за закупуване и износ на бубено семе и коприна. Другият вид коприна – казаса – се точел чрез специални приспособления, наречени долапи. Този вид коприна се употребявала за изработка на гайтани и бюкме за орнаменти по дрехите. Най-голям интерес към нея проявявали албанските търговци, които идвали във Враца, закупували казас в големи количества и го разпродавали в Сърбия, Босна и Албания. Видни производители на пашкули били Васил Калчев, Иван Василев, Демир Мишев, Генко Кольов, Найден Станков, Семко Ташов.
Кожарската промишленост е друг отрасъл, характерен за Врачанския край. Табашките работилници били разположени по протежението на река Лева, от двете й страни – от моста при Кемера до края на града, които общо наброявали около 120 работилници, произвеждащи бял и червен сахтиян. По своите качества врачанското табашкото производство с успех конкурирало дори кожените изделия на европейския пазар. Не случайно най-богатите хора в града били кожарите. Съответно кожарският еснаф бил най-добре организиран и се ползвал с ред привилегии пред властите.
Успешно се развило и художественото занаятчийство. Златарството и изработката на фини предмети за украса от метал имало свои традиции още далеч в миналото, от времето на Второто българско царство. Важно условие за разцвета на куюмджийството и обработката на метални изделия било наличието на богати местни находища от желязо, мед, цинк, сребро и злато в недрата на Врачанския балкан. В рудника Гладна, в съседство на Згориград например била добивана сребърна, оловна и цинкова руда чак до Освобождението. Като доказателство за това днес служат запазените останки от пещи за претопяване на рудата.
Известният австро-унгарски пътешественик Феликс Каниц окачествява врачанските златари като най-известните майстори в България. В преписките си той пише, „че те се радват на особена слава по цяла България и Тракия.” Най-известният майстор е Коцо Куюмджи.
Врачанските златари изработвали златни и сребърни накити, художествено украсени съдове, медни и бронзови предмети, женски накити, пафти, колани, чашки за кафе, лули и пр. Те употребявали едновременно както техниката на изчукването и филиграна, така и отливките. Известният врачански майстор Мишон Коцов изработвал в голямо количество различни потреби за църкви и манастири в цяла Северозападна България, а също за Бачковския, Рилския и Светогорските манастири.
Във връзка с нарасналите изисквания на пазара Коцов преустроил старата занаятчийска работилница на баща си, превръщайки я в по-голямо предприятие от манифактурен тип. Той събирал под формата на ученици, които учели занаята, много работници от Враца, Пловдив, Свищов, София, Русе, Видин и други градове. Произведенията пласирали в Гърция, Сърбия и Цариград.
Голяма работилница, настанена на лично място в златарската чаршия, притежавал Петър Николов Духлийски. Под формата на ученици той също набирал наемни работници от различни краища на страната.
Златарската чаршия до Освобождението се намирала до Възнесенската църква. Дюкяните били един до друг, съоръжени с всички необходими потреби и приспособления: тезгях, наковалня дулап-огнище, матрици, инструменти като тигел, пота, леярска лъжица, леярска огрибка, маша, връшник, котел, ръжен и т.н.
Сред по-известните златари от преди Освобождението се споменават още имената на Цено Стефанов, Коцо Гергов, Лютибродски, Димитър Цветков, Цено Андров и др.
Развитието на растениевъдството във Врачанския край и особено на зърнопроизводството, довело до изграждането на повече мелници и развитие на мелничарството. Според турската статистика от 1869 г. във Враца съществували 25 мелници, а в района около 274. Тодораки Хаджитошев от Враца притежавал най-много.
Стопанското развитие на Враца от Освобождението насам преминава през няколко фази, които търпят влиянието на общата конюнктура в страната ни. Занаятите във Враца цъфтят почти до Балканската война.
Коларската промишленост във Враца е една от водещите през този период. Нейният родоначалник е Мито Орозов – изключително оригинална личност, съчетала в себе си и упорития работник, и твореца, надарен със силна воля и твърд характер, с прекомерно постоянство и трудолюбие. Мито Орозов започва житейската си одисея като чирак в железарската работилница на хаджи Ангел Д. Йоцов, който минавал в турско време за най-добрия майстор железар. По-късно открива самостоятелна работилница на железни изделия и модерни превозни средства. Първата му задача била да осигури добри майстори-специалисти. За нейното осъществяване Орозов наел сърбина Йован –дърводелец, и унгареца Едуард – бояджия и тапицер. Като признавал тяхната висока квалификация, той им определил и лично им плащал надница 5 лева при нормална за тогава 0.80 до 1.50 лева. Сам Орозов наблюдавал внимателно работата на двамата специалисти, учел се от тях и им придал по един помощник от по-будните си и предприемчиви работници с явната цел да осигури бъдещи местни кадри от майстори-специалисти. За 4 – 5 години били разработени и внедрени в производството десетина модела брички и кабриолети, а по-късно още 15 модела двуколки, шейни, коли за търговски цели и катафалки. Според тогавашните изисквания за бързина и удобства всички те задоволяват нуждите от пътнически превоз. Особено важна роля изиграло участието на някои модели файтони в Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г., „където Мито Орозов е не само един от главните изложители, но и един от уредниците на изложението”. Там Орозов получил и първия златен медал. Неговите возила са отличени на изложението на балканските държави в Лондон през 1907 г.; посмъртно през 1925 г. в Горна Оряховица и 1934 г. - в Пловдив. От моделите на самоукия майстор се интересува дори прочутият Хенри Форд, който го определя като „личност с европейски мащаб, ум и знания”.
СИ” „САМ СИ ПОМАГАЙ”, „С ТРУД И ПОСТОЯНСТВО СЕ ПОСТИГА ВСЯКА ЦЕЛ”, „БЕЗ РЕД - НЯМА СВЕТ” и други все в тоя дух.
Сам разработва десетина нови модела возила, известни като „врачански файтони и кабриолети”. До 1905 г. той има вече 25 модела, които успешно съперничат на европейските.
Като характерен белег на добилите вече известност врачански тип кабриолети е облицовката на сандъка (каросерията им) с пресована ламарина, която боядисана дава илюзията на дървена плетка. Пресата (валците) за формиране на тази плетка е била изработена саморъчно от майстора.
Характерна за врачанските кабриолети е и предницата им. Тук тя е изработена изцяло от желязо, по измислен лично от майстора модел, изискващ голямо умение и похватност от ковача-строител, но гарантиращ и голяма здравина и трайност на същата.
Орозовите возила се отличавали с четири характеристики – здравина, удобство, лекота и красива форма. Затова те получили златен медал на изложението в Пловдив през 1892 г.
Вдъхновен от признанието през 1895 г. Орозов построява нова, по-модерна работилница, в която наема 30 човека, увеличили се по-късно до 50. Сам конструира и изработва голяма част от машините и инструментите, а направената от него матрица за пресоване на ламарина получава името „врачанска”, заради характерната й форма на нагъната плетена кошница. Конструира и нови модели файтони, кабриолети, двуколки, брички.
Орозов е основател и пръв председател на Врачанската популярна банка, на местния клон на Индустриалния съюз и един от основателите на банка „Веслец”. За тези му заслуги е избран като дългогодишен член на Софийската търговско-индустриална камара и за депутат във Великото народно събрание през 1908 г.
Като организатор и спомоществовател участва във възстановяването на старото читалище „Успех” и ученолюбивото дружество „Развитие”, в просветния и културния живот на града. “Голямото крупно дело на читалище „Развитие”, което днес се така силно чувства и неотразимо налага в живота на града, израства бавно, постепенно. Идеята да се основе читалището се дава от група любознателни младежи през 1884 год., които често се събирали в дома на касиера и пазителя на книжата на старото читалище „Успех”. Мито Орозов е бил деловият човек на „Развитие”. Той е бил чудно съчетание на гранитна воля, смел замах, тънка прозорливост, технически похват и неутолима жажда за повече просвета. Ясно е схващал целите на дружеството и със здравите си разбирания и ценни мнения е бил полезен за неговото укрепване и правилно развитие. Той е бил живата връзка между старото читалище „Успех” и новото „Развитие”.
Животът на Мито Орозов завършва нелепо и трагично. По време на опустошителния пожар на 30 септември 1923 г., обхванал голяма част от Враца, до коларо-железарската работилница избухват боеприпаси, които разрушават сградата. Орозов остава под развалините, верен й до последния си дъх. Година по-късно синовето му Пейко и Тодор Орозов възстановяват работилницата и продължават делото на баща си.
Материалът (придружен с мултимедийно представяне) е изготвен от ученици в ХІІ клас на ПМГ „Акад. Иван Ценов” – гр. Враца със съдействието на Етнографско-възрожденски комплекс „Св. Софроний Врачански” – ст. н. с. д-р Йорданка Манкова и Регионална библиотека „Христо Ботев” – Валентина Цекова и Калина Тодорова.