Зверино


Като отидох, какво видох - весели истории, разказани от Ивана Захариева


Категория : Откак се е село заселило
photo

Като отидох, какво видох - весели истории, разказани от Ивана Захариева

Като отидох, какво видох
 
 
           Това се случва в махалата Кимера, около тридесетте години на миналия век. Разказано ми е от мама Янка – моята баба.
          Живеела вдовица от войната с четири деца. Момичетата пораснали и се задомили. При майка си останал само Иван. Той пасял овцете на кошарата и много рядко слизал в селото.
Жената все си мислела за него – вече е поотраснало, кош-коджа ми ти ерген. Трябва да му намери момиче. Харесала тя едно от махалата – добродушно, работливо, уважително – Рада. Е, вярно, че е две-три години по-големшка от него, ама таман ще го сбутва за това-онова. Говорила с дъщерите и зетьовете, съветвали се и решили да оженят Иван за Рада.
Извикали момчето от кошарата и вечерта довели Рада. Сватбата станала. Ала още на другия ден Иван си отишъл на кошарата, а невястата останала при свекървата. Така близо месец време. Слушали се двете, а младоженецът не идва.
„Каква е тая работа, какви са тия млади – си мислел Петър – съпруг на Мария, една от сестрите – ше зема да ида на Кошерень и да вида.“ Така и направил. Една привечер взел секирчето и тръгнал към кошарата с надеждата, че овцете вече ще са прибрани. Пред къщичката нямало никой, било отворено и той без да вика влязъл в кащи /стаята с огнището/. Бутнал леко вратата на собата, ама тя не могла да се отвори добре. Влязъл и видял зад нея млада жена в напреднала бременност.
  • Брей, рекъл Петър – те това баш никой не е чекал.
  • Бакье, такава е работата. Ние с Цвета си живеем наедно близо една годин, ама немаше как да ви кажа.
Върнал се човекът в селото и разказал какво е видял.
Рада се прибрала при родителите си. След година-две се омъжила за Ангел Давидов, който е доста по-голям от нея, вдовец с три деца. Едното момиче било вече голямо, а другите – момче и момиче по-малки. Тя гледала добре децата, грижела се за домакинството и къщата, участвала при отглеждането на животните. Природили си още една дъщеря. Вуйчо Ангел почина по-рано, а леля Рада живя дълго – обичана от деца и внуци. Тя беше сестра на моя дядо Илия.
 
 
Поспрете малко, па после па
 
Бяхме много малки. Само кака от нас четиримата беше в отделенията.
Една вечер, късно през есента, в салона на читалището се организира вечеринка. Няма как, майка и мама /баба ми/ трябва да отидат. Те са видни читалищни деятелки и самодейки. Добре, ама кой ще гледа децата, мъжете не искат. На помощ идва мама Елена /моя прабаба/, която по една случайност си беше дошла от кошарата. Ние децата много я обичахме. Беше една блага, говореше тихо, все в добро настроение, не ни се караше и разказваше страшни приказки за таласъми, самодиви, гяволи, караконджоли и какво ли не още – случки с нейните родители Миле и Велика, воденичари в „Коловрат“.
  • Ниа с мама са качваме по скалите и под пенджеро чуеме, че в собата са приказваи са застояхме – спомня си майка Пеша.
  • Де бе мале, де поспрете малко. Поспрете да си опчинете и виа, и я, па после пак ша свирите.
И като влезли вътре виделикак бабата се моли на малкото радио. Тя горката си мислела, че певците и музикантите са вътре в кутията.
 
 
Я иначе сас здравето сам добре
 
          С мама Янка отидохме на „Нивища“. Трябваше да докараме с колата снопи. Годината беше 1958 – точно когато се образува ТКЗС в селото.
Хората бяха засели собствените си ниви, а стопанството събираше реколтата. Животните също бяха вкарани в кооперацията. Така и кравите, които теглеха колата из камъните по стръмния път си бяха нашите Тренка и Величка.
Като се качихме на равното над кошарата на баба Велика, видяхме дядо Петър Манчовски. Облечен на сред лето с бозови беневреци, сетре и шилешки калпак, свил се на буквата „Г“ се подпираше с бастун – пасеше няколко овчици в сторнището. Наближихме го и мама рече:
  • Добра напаш, бае Петре, как си, как си?
  • Дал бог добро, Янко. Добре сам. Седим с бабичката на кошарата. Она гледа едно-друго и ми готви, а я паса офците.
  • Ама като та гледам не ми аресваш баш. Да та не мачи нещо здравето?
  • Я, мале, сас здравето иначе сам добре, ама кръсто, кръсто ма боли много. Не мога да са изправа.
 
Как така здрав – си помислих аз, като е болен. Но такива бяха хората едно време – никога няма да се оплачат.
 
 
Ама пусто огледало
 
Стрина Елена Кюлтовска /която живееше близо до нас/ и татко се срещат при чешмата под Ангел Цветков и започват разговор:
  • Како Елено, как е? Можеш ли си още?
  • Е па, я Зарко сам си много добре и си работа сичко, ама пусто огледало!
  • Е оти, како Елено?
  • Как оти? Тича по работлако до кошарата, по риката, гледам стоката и униците, еле кат са погледна в огледалото сам една бабичка. И погрознела, ама погрознела. Иде ми да го зема и да го лупна у земи, да го не видвам повеке.
 
 
За четири бонбона
 
          По мое време, в махалата „Слога“ имаше много деца. Дворовете не бяха заградени и ние имахме достъп до всяка къща. Любимото ни място беше площадчето при чешмата на Ангел Цветков. Там често ни виждаше чичо Ристо Кюлтовски и се закачаше с нас. Един ден ни вика:
  • Деца, сакате ли да ви дам по дваасе лева?
  • Сакаме, сакаме – викахми всички.
  • Добре. Зарань привечер са сберете сички. Я имам да зимам едни пари и ша ви дам.
Едва дочахме уреченото време. Бяхме пет-шестнадесет, не отсъстваше никой. Чичо Ристо се появи. Седна на големия камък, разкрачи си краката за удобство и разпореди са се подредим пред него в редичка един до друг.
  • Добре. Сига, да ви кажа, че имам едно условие. Ша дам пари само на това дете, кое ма цуне.
Ами сега? Той не се бръснеше, само с ножица пререзваше космите по лицето и брадата. Не ни се виждаше и много чист… Да, ами бонбоните? И почнахме да го целуваме. Целувка – 20 лева, целувка – 20 лева… Изредихме се всички много доволни.
     Тая сцена се повтаряше от време на време, по искане на децата.
 
 
Чиб Пир, на Пир
 
     През петдесетте години на миналия век, в местността „Плоча“ в Оселнишкото /през Искъра срещу „Ециница“/ се правеха павета. Скалите са сиви, гранитни и са подходящи. На тази каменна кариера работеха много мъже от Оселна, Зверино и другите съседни села. Там правеше павета и моя дядо Илия.
Не знам по какъв повод, бакьо Ликьо Атанасов ни разказа следната случка:
  • Я бех младеж, още не бех женен и не бех ходил войник. Чичо Ликьо – твою деда – беше много работлив и майсторит, ама чешит. Мълчи, ако нещо го мъчи – сумти не казва на никой. Говореше само с определени хора. На работа водеше и ловджийското си куче Пирин.
Един ден, ниа младоците му погодихме номер. Кога взриво бе заложен в скалата за гърменье, ората залегнаа и я запалих фитило, точно тогава Георги Великин фърли големо парче месо по посока на скалата. Кучето веднага скочи и започна да търси. Чичо Ликьо са уплаши и не знаеше какво да прави. Говореше бързо и викаше на Пирин:
  • Чиб Пир, на Пир!
Нямаше нито време, нито сили да изговаря думите.
 
 
Мамуу Пеше!
 
     Помня като днес. Беше 1956 година, а аз бях в шести клас. Тъкмо дете, дето хем разбира, хем не разбира, ама е любопитно да знае. Така, без да искам в началото, а след това нарочно, подслушах един разговор между майка и една нейна приятелка от махалата ни, който се запечата дълбоко в съзнанието ми.
  • Мамуу Пеше! Ти чу ли, че Ценка на Георги Тодоров е бременна?
  • Я чух, ама ти си мълчи. Мълчи си, а момичето ше се оправи некакси.
  • Ама как е могла да допущи тва? Мамуу …
  • Не говори така. Мълчи си – повтаря майка – оти и ниа имаме момичета – я три, ти – едно и са не знае па нас какво ше ни сполети.
  • Мамуу! – още се чуди другата жена.
  • Чекай я да та питам като толко знаеш. Ти помниш ли как са ожени? След два месеца роди. Не си ли била бременна като мома? Какво сакаш сига?
  • Пеше, нема никога да заборава как ма гледаа ората и са подсмиваа. Я си знам какво ми е било. Смели са ми са, па те сига и я ша са посмея.
 
 
Тика беше
 
Много спомени за интересни случки имам от моите две колоритни баби – Янка Миковска и Ивана на Петър Змекьов. Родени са в две последователни години и са расли по време на трите войни в началото на ХХ век, поради което не са ходили на училище. Много по-късно, когато са 40-50 годишни участват в курсове по ограмотяване. Трябва да кажа още, че мама Янка /майка на майка Пеша/ беше изключително работлива и любознателна, както се казва природно интелигентна жена. Мама Ивана /майка на татко Зарко/ обичаше да си намира работа в къщи – да пере, кърпи и чисти, да работи в градината, а светът много, много не я интересуваше.
Татко беше зет на къща и мама Ивана често ни гостуваше. При едно свое идване, виждайки, че мама Янка чете вестник, започна още от вратата:
  • Ама, свао. Ама ти четеш вестнико?
  • Чета, оти да не чета. Нали одихме на училище.
  • Ние одиме, ама я нищо не научих. Познавам само буквите на имената си – И, П – Ивана Петрова. Тика са подписвам и кога си зимам пенцията.
  • Свао Ивано, я ми кажи, как ше можеш. Не повниш ли, че кога кака Стефана на Иван Ликьов ни преподаваше, ти не знам с кой маж седеш на заднио чин, ама само приказвахте, та ви чуеа сички. Тика ли беше?
  • Е, тика беше.
Иначе те се разбираха, не се караха, ама почти винаги спореха за нещо.
 
 
Е, убава работа
 
          Наближаваше сватбата на кака Янка – моята по-голяма сестра. Тогава никой не се венчаваше в църква и мам Янка води поп Ристо /неин първи братовчед/ в Игнатешкото, където е новия дом на кака. Къщата на батко Васил е на 3-4 километра от Зверино по поречието на река Чръжовница към Ржана планина – едно чудно място.
Ритуалът започнал. На него присъствали и свекърът, и свекървата – тато Никола и мама Ленче. Отецът правил каквото трябва и стигнал до момента, когато задава въпроса на младоженците дали се обичат:
  • Ти Василе, обичаш ли Янка?
  • Обичам я – отговорил батко.
  • А ти Янке, обичаш ли Васил?
Като смята свещеника за много близък – старата им къщичка беше през две къщи от нашата, роднини сме, а с по-малкия му син Цено бяха съученици.
  • Я баш на тебе ше кажа!
Присъстващите се почувствали неловко. А свекървата не повярвала, че нейното най-хубаво, най-учено, най-добро момче е получило такъв отговор от някаква си зверинка, възкликнала: - Е, убава работа!
Много по-късно, разказваше ми кака, че и батко Васил все й натяквал, че тя дори пред попа не е казала, че го обича.
 
 
Нема само они да работат
 
     Била съм на четири-пет годинки. Един ден нашите тръгнаха за местността „Кошерен“ да помагат на чичо Иван Сирака за окопаването на царевицата. Взеха и мен, защото няма кой да ме гледа. Кака е в първи клас, а Руска и Личко още не са родени.
Хората си помагаха много. Моите родители ще копаят на чичо Иван, неговото семейство от своя страна ще помогне при обработката на нашия имот, който беше на 200-300 метра от неговия – на „Могилата“ и „Сипео“.
Въпреки че беше юни месец, времето беше студено. Затвориха ме самичка в една соба, а те отидоха да копаят. Не помня точно какво съл правила в началото, но явно, че след като съм разгледала добре всичко, съм разбрала каква е моята мисия. Имах под ръка две подници /глинени тави/, изправени до стената да съхнат, едно коше с квачка и пиленца и малко каче със сирене.
Бързо, бързо положих подниците на пода, започнах да вадя една по една буците сирене и ги трошех в тях. Накрая отърколих кошето та да излязат пиленцата и квачката и да почнат да ядат сиренето.
Явно доволна от свършеното, застанах до тях и с умиление наблюдавах гледката. В този момент вратата се отвори и аз видях чичо Иван да влиза. Не каза нищо, само отвори широко уста и бързо излезе навън.
  • Пеше, Пеше ма! Брзо, брзо ела тука!
И след малко пак чувам:
  • И нема да я биеш. Детето не е виновно. Ниа го затворихме и го не погледнааме толкова си време. Чу ли? Нема да я биещ.
Не ме биха, но аз не забравих белята, която направих.
 
 
Сиромашко детство
 
          В онези следвоенни, бедни и много гладни години, децата нямаха кукли, топки, кънки, колелета, да не говорим за ролери и други играчки. Играехме с това, което не се купува, а се прави от бащите, майките и самите деца. Много често за игра ни служеха предмети, взети направо от природата.
Най-често, родителите ни майсторяха свирки, пищови, пушки, шейни, ски, парцалени кукли. Майките ни показваха стари игри, на които ние играехме непрекъснато – скачахме на въже, плувахме в Искъра, кой както може, играехме на: „пети камък“, кокалчета /ашици/, дама, „кралю-порталю“, на „бели пеперудки“ и „подружка моя“, „боз“, „клензе“, на „стражари и апаши“, на гоненица, криеница /миженкьа/, на народна топка, а момчетата от всички махали – футбол. Не знам къде ги намираха, но имаше едни кожени топки с плондери, които се пъхаха в тях. Плондерът се надува с уста , връзва се и края се подпъхва под кожата. Тия топки толкова често спадаха, че голяма част от играта минаваше в надуване. Понякога в своите отбори момчетата допускаха и момичетата. Правехме си състезания в различни направления: хвърляне на камъни, най-бързо плетене за момичетата, бягане, плуване. През свободното си време, когато бяхме извън „дневния режим“ през учебната година и през лятото, докато пасяхме животните по поляните и покрай Искъра играехме с всичко.
          Играта беше като магия, която развиваше нашите умения и знания и ни правеше по-здрави по-силни.
          И днес в моя дом, когато влезе външен човек ще види на няколко места кокалчета. Понякога ги вземам в ръце и „тръгвам“ бавно назад към нашето сиромашко детство, където е топло, много топло…
 
 
Пишман работа
 
          Не знам дали си спомняте, но имаше едно време, когато малките, пък и по-големите момичета шиеха много върху бяло хасе с бод „зад игла“, „пълнеж“ и „рибена кост“ възглавнички, покривки за маси и легла, карета, перденца за украса и прозорци, ковьори за стени и други неща. Обикновено конците за шиене бяха сини в различни нюанси. Търсеха се и се разменяха модели. Копирахме като върху готовия модел слагахме бялото платно. С алуминиеви лъжици триехме главите си и след това силно натискахме с влачене лъжицата по платното и така се появяваше картината за шиене.
          Веднъж майка донесе възглавница за модел „Сладък сън“. Изнесохме синията на площадката пред вратата. Постлахме я с чиста покривка, сложихме чуждата възглавница и върху нея – парчето хасе. Бяхме – майка, кака, Руска /която беше много малка/ и аз. Майка взе лъжицата, търкаше по косите ни с нея и започна да я движи. Моделът се отпечатваше.
В това време, от съседната къщичка, с която бяхме в един двор, излезе Рада на стринка Ивана Вутина – вече почти мома и тръгна към нас. Тогава майка рече:
  • Е па, нема да кажа на Рада от къде съм зела модело.
Едва изрекла това, Рада пристигна и без бавене запита:
  • Лелко Пеше, много убав модел. Отдек си го зела?
  • Даде ми го една жена от Ребърково, дека работим заедно по линията /удвояването на пътя София-Мездра/.
Тогава Руска, която до този момент си мълчеше и си играеше на нещо, с тъничкото си гласче рече:
  • Како Радкооо, они та лажат. Модело е от Гица на Стоян Шивачо, а не от оная жена.
  • Е, те тика, Радо – засрамено рече майка – ниа са укрихме. Извинявай.
 
 
Татко на профсъюзно събрание
 
          Една сутрин татко обяви, че сместо да пътува със следобедния влак за нощна смяна до гара София, където работеше като ревизор вагони, ще пътува в 10 часа, защото след обяд имат профсъюзно събрание.
Тато Ликьо, който беше наблизо рече:
  • Пеше, Зарко та лаже. Он отважда на мача на „Локомотив“.
  • Ииии, тате! И на тоя Зарко, ако ме не е предумано – защити го тя.
Татко замина. Ежедневието си вървеше, всички седнахме пред телевизора да гледаме мача на любимия ни отбор. Беше есента. Времето мрачно и студено. Вали дъжд… Към края на мача, в един момент на екрана се появи татко и камерата дълго се фокусира върху него. Станал прав /защото бърза/, в железничарска униформа, под лявата мишница стиснал празната чанта, с която си носеше хляб, а с дясната – държеше цигара и ядосано махаше за това, че Локо пада. Беше в кадър една-две минути. Всички го видяхме. Видя го и тато.
     На другия ден сутринта, го посрещнах преди да влезе в двора. Взех му багажа и го попитах дали е гладен, та да му изнеса на втория етаж, където беше спалнята.
  • Ама, оти? Я ша са оправа.
Попита го къде бил вчера следобед, а той отговори, че на профсъюзно събрание.
  • Тате, всички гледахме мача и ти беше едно от най-интересните неща на стадиона на мача на Локо София.
 
 
Христо Главчовски – артист
 
Роден в с.Борован, той се жени за учителката Иванка Илиева и съвсем млад идва в Зверино. Беше интелигентен, знаещ и напорист човек, много добър строителен техник. Работеше в Общината и всички обекти, изграждани тогава са минали през него – детската градина, читалището, водопровода, училището. Преди всичко, обаче, беше великолепен артист-самодеец. Играеше с огромно желание пиесите, поставяни на сцената на новото читалище. Партнираше си с Камен Пирин, Мито Мако, Иван Драганчев, Мито Ангелов, Петър Тошев, Георги Илиев, Богдана Андреева, Радка Аспарухова, Надка и Филко Рогачеви, Борис Стаменов, Виолета Филипова и още много други /виж: Захариева, „80 години Читалище „Факел“ с.Зверино, 2007 г./.
Една година, зетьовете на къща подготвиха и представиха пиесата „Секулова невеста“. Суфльор е кака Иванка Торбановска, както всички я знаехме. По време на репетициите все се смеехме на едно място от пиесата. Героят на Главчовски трябваше да каже: „Обичам те“ с ремарка – на дебел глас, т.е. казваше репликата с дебел глас. Но той, вместо това казваше: „Обичам те на дебел глас“.
Дойде денят на представлението. Зад завесата, от мястото на суфльора, кака Иванка даваше наставления, защото знаеше кой какво знае. Специално се обърна с думите: „Ристо, па ти внимавай с тоя дебел глас, да не станем за смях!“.          Пиесата върви. Всички се вживяват в ролите си. Хората гледат с голям интерес. Дойде време за репликата и Христо високо изрече: „Обичам те на дебел глас“…
          Напразно се притеснихме – зрителите изобщо не разбраха грешката.
 
 
Състезание по стрелба
 
Ако имаше нещо, което най-не обичах да правя, това беше носенето на шума за животните през зимата. Винаги пред мен изпъкваше картината: нагорнището над „Чуклата“поледицата по пътя на стария водопровод, тесните пътечки с храсти около тях, в които непрекъснато се запречваше товара ни, та затова ходехме „наорез“.
Но няма как. Беше наближил такъв ден и татко, вместо да намери друг начин за тая работа – да направят колесник или да сбере дружина от възрастни хора, за да не мъчи нас децата, бодро заяви, че като идем на „Гьошовото“ /местност между „Долно прадалица“, „Горна прадалица“ и „Манчово кошарище“/ ще имаме състезание по стрелба с пушка. Татко, освен железничар и зет на къща, беше ловец и рибар.
Тази идея ни хареса. Сутринта тръгнахме облечени по-дебело, забрадени, с шапки и тояги в ръце. Газехме снега нагоре към резервоара, над „Чуклата“ и спряхме за почивка на „Дражичов преслоп“. По пътя говорехме само за тая стрелба. Татко обясняваше по какъв ред стреляме, по колко патрона на всеки, как ще бъдем оценявани, как се стреля и т.н.
Отпочинахме и тръгнахме напряко по коларския път къв нашия „надръвник“ с шума. Татко се качи на дървото и хвърляше влаките, а ние ги носехме до разпънатите цедила. Майка преценяваше на кого по колко да сложи и подреждаше товара така, че да можем да го носим на гърбовете си.
Всичко беше готово и ние веднага наобиколихме татко.
  • Деца. Първа е Янка, после – Ивана, Руска и последен е Илия. Ще
стреляте по три пати в цигарената кутия, коя съм сложил на крушата. Държите здраво пушката и се мирите като гледате мернико в средата над цавите. Притискайте прикладо силно в рамото, та да не ви рита силно и внимавайте. За наградите ще видим после.
Инструктажът приключи и започна стрелбата. Кой спечели вече не си спомням, но на връщане носехме товар и не забелязвахме къде къде минаваме, по колко пъти падаме, жилят ни пращите. Спорехме и се карахме, всеки недоволен от някаква несправедливост в това състезание. И сякаш не бяхме много уморени, когато се раздевахме.
Награда никой не получи, но пък за сметка на това, състезанието се повтори няколко пъти.
 
 
Ти ше ми кажеш как да лова
 
          Дълги години хората са виждали татко клекнал край Искъра с въдица в ръка. Той беше много добър рибар и много често в къщи ядяхме риба. Когато остаря, той вече не виждаше добре, но не се отказваше от рибарлъка.
          Един ден се спрял край реката под „Лагярището“. Замахнал с въдицата и зачакал рибата да клъвне. По това време от там минал Пламен, съпруг на внучката му Пепа. Двамата се имаха и той се отбил да се видят с дядото. Забелязал, че жилката на въдицата е преметната през някакви жици и въобще не е стигнала до водата.
  • А бе, дедо, как ше фанеш тая риба като си преметнал така жилката?
Татко, засрамен, че е хванат в такова неловко положение, достолепно отговорил:
  • Ти ли ше ми кажеш на мене как са лови риба? Как си сакам, тика ша лова!
 
 
Ние, седмокласниците
 
          Бяхме в последния прогимназиален клас и се чувствахме като големите ученици.
В нашия клас имаше момчета, които повтаряха по две-три години. Ние бяхме на четиринадесет, а те – на шестнаседет, седемнадесет. Това бяха Мито Николинин, Ангел Дидила, Мито Шаро, Камен Илиев и други. Тези момчета като по-големи вечер излизат и заедно със своите връстници се забавлявали по младежки. Разбрали за „Томболата“ – малка хазартна игра. Сторила им се много интересн и още на другия ден в училище ни разказаха как се играе.
И ние решихме в нашия седми клас да се организира“Томбола“. Речено-сторено. Изрязахме малки квадратчета хартия и ги номерирахме – това ни бяха билетите. Купувахме ги по пет стотинки, а подаръците събрахме от домовете си. Останахме след часовете и зачакахме късмета си.
За тая наша игра научи класната ни ръководителка – другарката Василка Александрова. Наказа ни, като разпореди всеки да напише до утрешния ден по петдесет пъти: „От днес нататък няма да се занимавам повече с томбола“. Под написаното да има подпис на родител.
На другия ден, учителката провери написаното и подписите. Само на двама ученици не бяха се подписали родителите. Едната бях аз – дружинен председател, а другия – Цветко Тодоров – отряден председател. Отличници и ръководители, а нередовни. И другарката Александрова ни изгони от клас да се върнем в къщи и да съберем подписите. До тук добре, но нали разбирате, че ако майка е щяла да подпише, аз да съм я помолила, а пък татко не се занимаваше с нас.
С Цветко живеехме през няколко къщи и тръгнахме заедно. Аз го попитах стринка Невена дали ще подпише. Той каза, че просто е забравил да й каже. На неговия въпрос за моята майка, аз отговорих отрицателно. Трябва да кажа, че никога не съм имала проблеми в училище, но ето сега…
Влизам в къщи и чувам в голямата стая препряни гласове. Отварям вратата и виждам насядали на пода три-четири жени да „навеждат“ основата за тъкане с модерната тогава „наводка“. Нещо не им се получава и те се чудят как да оправят нещата.
Като ме вида, майка много се изненада:
  • Ивано, какво има? Оти не си на училище?
Криво-ляво обясних. Тя взе машите, които бяха до печката и те издрънчаха няколко пъти по задника ми, а тя отсече:
  • Я за детински играла са не подписвам.
 
 
Как се роди прякорът на Минката
 
          Къщата на Сандо Цветков е една от първите, направени в „Краище“, сега района на гарата. Покрай нея минава пътя от „Камик“ за рампата под „Ускье“. По този път, ние децата изкарвахме животните на паша.
Била съм на около дванадесет години. През есента често пасяхме говедата по „Лиската“. Тази местност е високо над „Нивища“, „Затворо“, „Котленьето“, източно от „Кошерен“, „Гарваньо“ и „Дорутова падина“. Мястото е осеяно с много бели камъни.
Една сугрин, като минавах под Сандо Цветков, неговата жена – кака Мита Данчовска ме спря:
  • Ама Иванко, ти си по-големшка. Сакаш ли да прата наш Иван с тебе, оти он е маничак и сам не може да пасе кравата ни Минка.
  • Добре, како Мито, ама ниа стигаме чак до „Лиската“ – обяснявах аз.
  • Каде одите виа, там ше водите и него.
Така Ванчо и Минка се включиха в нашата група. Времето беше мрачно. Леко ръмеше, а ние пресякохме линията и продължихме през „Затворо“. Изкачихме височината до „Нивищи“, стигнахме „Лиската“ и оставихме кравите да пасат сами.
Върнахме се в кошарата на Петър Милов, за да сме на сушина. Бяхме сами и се опитвахме да запалим огън в огнището. Деца, ама знаехме как да се справяме. Дърветата бяха мокри, огънят само пушеше. Очите ни се насълзиха, сополите ни потекоха, но ние продължавахме да подклаждаме огъня. В този момент Иванчо започна да хленчи и плаче:
  • Олеле, како Иванко, сига какво ше стане? Я затрих Минка, а ванка вали силно.
Успокоих го, че ще запалим огъня, дъждът ще спре, ще отворим торбичките с яденето и ще се качим при кравите да ги наглеждаме.
За известно време нещата утихнаха.1Ама няма и час, той ревна по-силно:
  • Како Иванко, мене ма е страх, оти от даждо Минка може да поболее и звънецо да са стопи.
  • Абе, Ванчо! Стига с тая Минка. Минка, та Минка. Ти си Минка!
И тръгна прякорът. Много хора смятаха, че това му е истинското име, а той ми викаше „кръстница“.
 
 
Свето са свршва
 
          Много добре си спомням, че беше 1956 година. Бях в шести клас. Из село се разнесе слух, че през юли – на някоя си дата, точно в два часа следобед, светът ще свърши. Уж само слух, но за това говореха всички.
Дойде уреченият ден. На мен ми се падаше да паса овцете. Майка ме събуди сутринта към четири и половина-пет да пускам животните.
  • Ама майко, още е много рано, нека да поспам още малко.
  • Ше спиш напладне по полените кога ги запладниш. Айде, стаяй!
Облякох се, тя ми подаде торбичката и изкарах нашите десетина овце. Има една подробност – животните се гледаха на зареда, т.е. няколко домакинства пасат заедно добитъка. Дните се определяха от броя на животните. Нашите в къщи решили и другите хора приели аз да паса овците през цялото лято, та през пролетта и есента да са свободни за другата си работа.
          И така, аз минах през Георги Айтовски и Васил Митов в „Кимера“. Изкарах и техните овце. Стадото ми надминаваше 40 бройки. Изкачихме се на „Дървото“ и полека-лека, пасейки покрай пътя тръгнахме през „Песката“ за „Бежанов дол“ и „Танкото лице“. Към пладне стигнахме „Градишката падина“, където поляната беше по-голяма и имаше вода.
Бях сама. Постлах си дрешката върху един камък и седнах. А през цялото време все си мислех как ли ще свърши светът. Въображението ми рисуваше страшни картини – настъпва пълна тъмнина, слънцето изригва, земята се разтваря и всичко бучи, тичат всякакви зверове, изригва вода и почва да залива всичко…
Така съм се унесла, че се сепнах от свирката на влака, преди да влезе в тунела. Погледнах и видях пушекът на парния локомотив да се връща към Черепиш, което означаваше, че влакът е за София.
Ама, това е бързият влак от Варна, който минава през село в два и половина!
Значи два часът е минал и нищо не се е случило?!
Светът остава!
Светът остава!

Истории от Зверино