Черепишки манастир


Черепишкият манастир *Успение Пресветая Богородици*


Категория : Моята история / нашата история
photo

Черепишкият манастир *Успение Пресветая Богородици*

„А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каменаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка: в самото сърце на тези грандиозни скали зее новата незасъхнала рана - тунелът, с красива подковообразна извивка, а сърдитият Искър е обезсилен с разкошния железен на каменни стълпове мост, - и взето всичко, със сгушения и на дъното кацнал манастир заедно, представлява такава омайна картина, за каквато не ви дава понятие ни една от по-лесните и достъпни за разходки около българската столица. И скалите на Милкова ливада са красиви, по върховете им има фигури, силуетите на които в светла лунна нощ би представлявали твърде интересно зрелище, но все пак тия скали много губят при сравнението им със скалите на Черепишкия манастир.” Алеко Константинов, „ В Българска Швейцария”, 1897 г.
 
Най-големият, действащ и днес манастир във Врачанска епархия, Черепишкият манастир „Успение Пресветая Богоро­дици" е разположен южно от гр. Враца, при северния изход на Искърския пролом върху тясна речна тераса, между гигантски, рядко живописни скали. Пред­полага се, че е възникнал едновременно със средновеков­ния Коритенград, който се намирал при скалния феномен Ритлите до днешното село Лютиброд. Легендите и преданията го свързват с името на бъл­гарския цар Иван Шишман и последните му, отчаяни битки с турските нашественици. В документи от ХV в. манастирът е споменаван с имената Черепец, Черапиш, Челбиш, което, според местното население, идва от „черепич”, „череп”, заради многото загинали цареви войници. Разрушаван и опустошаван по време на робството, в началото на XVII в. той е възобновен от преподобни Пимен Зографски. Светата обител е едно от най-оживените средища на книжовността и просветната дейност във Врачанско по време на робството. Създадени са, освен значителния брой преписи на богослужебни книги, и някои от най-цен­ните български средновековни творби като Черепишкото четвероевангелие от 1612 г., истински шедьовър с позлатен обков, изработен от чипровските златари Никола и Павел; Данаиловото евангелие (1616 г.), Апостол (1630 г.) на книжовника Яков, сборник с поучения на поп Тодор Врачански – „Маргарит” (1762 г.). През ноември и декември 1797 г. тук намира убежище свети Софроний епископ Врачански. През ХІХ век в манастира се подвизава книжовникът Дамаскин Хилендарец. И през Възраждането монасите продължили да работят за просвещението и ос­вобождението на България. Манастирът и манастирското братство са  свързани със съдбата на легендарния поет и революционер Христо Ботев и неговата четата. В първите десетилетия на следосвобожденска България светата обител процъфтява. В началото на ХХ в. в него се създава свещеническо училище, а през 1938 г. се открива Пастирско-богословски институт. От 1950 г. до 1989 г. тук се намира Софийската духовна семинария.
Архитектурният тип на днешната съборна църква потвърждава, че е строена в края на ХVІ в. – смята са, че първоначално е била посветена на Благовещение, а след 30-те год. на XIX в. – на Успение Богородично.  Тук могат да се видят стенописи от различни периоди – от ХVІ – ХVІІ в., от  XIX в. и тези от ХХ в. Осмостранният купол на църквата е изграден през 1888 г. по времето на йеромонах Епифаний от Лютиброд. Запазени са няколко сгради в типично възрожденски стил, за които монасите и днес разказват любопитни случки и предания: Владишката, Данаиловата, Училищната, Приемната, Складовата и Рушидовата къща, построена през ХІХ в. от Рушид бей, според преданието, от благодарност за излекуваната му тук тежко болна дъщеря. Интерес представлява Храмът-костница „Отсичане главата на св. Йоан Кръстител” - малка постройка с купол, разположена високо в една пещера над манастирския двор. Там почиват костите на боголюбиви и заслужили люде. Предполага се, че в нея са прибрани и костите на дванадесетте Ботеви четници, убити в Рашов дол на 21 май 1876 г. Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение.
Забележителностите на Черепишкия манастир, величествената природа и историческите местности около него са повод за посещенията на пътешественици, изтъкнати творци и духовни водачи. Паметни са двете посещения на народния поет Иван Вазов през 1899 и 1907 г. Спомените на местното население оживяват в безсмъртния му разказ „Една българка” и в десетки други творби: пътеписи, разкази, стихотворения. Ва̀зовата тераса и Вазовят кът  разказват за престоя му. Алековата скала, която се намира недалеч от Шишманова пещера, край шосето Мездра-Елисейна на левия бряг на река Искър се свързва с посещението на Алеко Константинов  през 1897 г., след което се ражда популярният пътепис „В Българска Швейцария”. Неговите почитатели наскоро след смъртта му, вдъхновени от пътеписа, организират през август същата година първия в България туристически излет с влак. Вапцаровият дъб пък напомня за Великденските празници, които поетът Никола Вапцаров прекарал тук със свои приятели.
Изключително е присъствието на обителта в ежедневието и празника на хората от региона. Тук се венчават, кръщават и събират на големите християнски празници от всички околни градове и села през първата половина на ХХ в. Незабравими са общите трапези. Стари лютибродчани разказват за традиционното прекарване на манастирските стада срещу Гергьовден покрай селото им. Стадата били спирани и цялото село идвало да си надои мляко даром, колкото иска. Традицията на харизването за живот и здраве на деца на манастира продължава и след политическите промени в средата на миналия век. Най-силен е споменът за честването на храмовия празник на манастира – Успение Богородично/Голяма Богородица – за него от дни преди това се събират миряни от близо и далеч, в миналото почвали да пристигат с волски коли и пеша, да пълнят манастирският двор и близките поляни. Тази традиция също е съхранена и в началото на ХХI в. светата обител отново събира на светлия ден хората от цялата околност.
 
"...След вечеря пред хотела, на терасата, качвам се на балкона да чакам смръкването в дола.
Бабини плазове се дигат срещу мене, обвити в тънката неуловима мъглявост на здрача. Червеникавите извити сводове и червеникавите изострени обелиски тънат в меланхолията на вечерната виделина; щърбите върхове на най-горните скали и на дърветата, взели образи на човешки фигури, се рисуват самотни и студени в гаснеющий лазур на небето. Пещерите зеят потъмни, дървесата по стената сливат клоните си, гарвани и орли като черни точки минат по отвеса на скалите и се изгубят там незабелязано, вероятно влезли в гнездата си. Последните отблясъци ла деня се борят обезсилени с победоносно нахълтващата в дола дрезгавина. Шумът на реката и глухотата на вечерния час стават трагични. Духът на усамотението, на отчуждеността от света, на предвековната дивота завладява тука. На известния висок и небето бодящ обелиск пак се е закрепил неподвижно орел, да нощува или да гледа в кръгозора. Той стои там да почива, докогато съвсем се стъмнява. Изваяните форми на стената се обезличават, сливат, дърветата там са големи черни, безформени петна, цялата стена става един намръщен и тъмен зид, който прехлупва усоята със суровата си сянка. Звездиците заблещукват на тихото небе; лъхва хладен ветрец. И сега долината е грозна в шумът на Искъра се превръща на погребален стон в тъмнината, той ехти плачевно, зловещо.
Прибирам се в стаята си. Външният воден шум продължава своите екове и неспирната му песен, приспиваща и унослива, заклопва клепачите ми.
Разкошната долина е озарена чудно от утринното слънце. Смеят се горите и камъните, смеят се цветята и тревите по ливадата, смеят се песните на славеите, чиито гласове долитат от близката гора до хотела.
Използувах утринния час за една разходка на запад из пролома, вървейки по платното на линията. Отдясно ми е неспирната песен на Искъра. Безчетни славеи от гората се обаждат и цепят въздуха със звънливите си елегични ноти. Кукувици нейде кукат. Искърът бучи по-силно. На всяка нова стъпка пред мене се отварят пови прелести. Разкошната природа е дивно пъстра и живописна. Скали, гори, песни, шумове, ливадки сред пленителни долинки, картини свежи, самотии поетически, в които на душата се натрапват най-невъзможни блянове за тиха радост и щастие... На една скала под Искъра се спирам под сянката на едно дръвче и съзерцавам хубостите на тая планинска природа и тъна в блажена самозабрава...”
Иван Вазов. Из “Черепич: Излет в дебрите на Стара планина и на българската книжнина”

 

Информатори / Автори
Калина Тодорова/ Топонимия на Природен парк *Врачански Балкан*, 2014

Истории от Черепишки манастир