Малки истории


Детски спомен


Категория : Кратки истории
photo

Детски спомен

Калина Тодорова

 

Детски спомен

 

Не беше място. Беше усещане. И не беше. Беше светлина, която изгрява отвътре и озарява всичко. И всички видими и невидими същества струят, лъчат и топлят. Казват, че някога, когато хората почернели от змията на греха, Дедо Боже ги изпъдил от царството небесно, а те се пръснали навред по земята да търсят пътеки към дома. После, като милостив баща, се смилил и ни оставил таен белег към Едема да се завръщаме в беда и да се напиваме с жива вода.

 

Стига само да затвориш очи в детски бяг и да потропаш на портичката: „Ида от Белия свет!”


*Моят чорбаджия, дето бех ратайче, купува една окарина – зелена, много добре помна. И като пастирче през лятото овцете запладувани на сянка и аз съм я забравил там някъде. И вечерта се връщам и плача. Чорбаджията пита: „Гоше, защо плачеш?” Аз му казвам: „Загубих си окарината”. Ходихме да я търсим – тя е зелена, из тревата не се вижда… И след това чорбаджията дойде в Мездра, дето е сега Калето, стария пазар и той ми купува една червена – да се вижда.

 

**На пладне седнеме да едеме и седиме общо – чичовите… Ние бехме като кък беа звената работеа – конете, наще и нихните коне обработваа земята, орът, а биволите гледахме за млеко… И на обед седим тука, седим заедно – наще коне, техните – ма то сичко е наше!

Шейсе овце сме имали и десет кози. По седем качета, пълни, сме правили със сирене. А като заколим овцъ нещо, почвам да носа на лелите си и на майка на рода – разнеса на сичките, да си готват. И едно котле имах – пет килограма, майка ми го е купила с парите от кръщенето – като извадим мед, почвам да носа по едно котле мед на сичките, че имахме и кошери.

И татко купи от един каленченин една градина – в нея беха четиресе дръвчета круши. Само тя ни остана, дек не са ни го земали ТКЗС-то, понеже нататък е горъ и чужд район – на межда. Казва са Чифлика таа местност. Ора, дек не са идвали, като а видат, съм чула, че са викали: „Тава не е Чифлика, ами е Райска градина!”

 

***Зимно време – сняг до шия! Имахме големи снегове! Ние живеехме покрай реката. Лунна нощ. Когато са лунни нощи аз не мога да спя. Ставам и пускам пердето зад себе си, и гледам. А навън – реката заледена, само една толкова тесна вадичка се вижда и в нея се оглежда луната. А тука е пишурата на дедо Тошо. Дървено направено – от единя бряг до другия. Непрекъснато капеше вода. И от капането на водата образували са се сталактити и сталагмити и като свети луната, то святка ту в червено, ту в лилаво, ту в жълто – красота! И аз до такава степен съм се забравила, че съм започнала да хълцам. По едно време усещам пердето – майка ме дърпа и ме взема, и аз викам: „Колко е хубаво! Колко е хубаво!”

 

I

Лунна светлина – Мария

И в една такава нощ – лисица. Река Лева, на десния бряг, там имаше лисици. В курника вдигна се една врява, разкрякаха се кокошки и имахме ламбе – немаше ток, газениче такова. Татко зема ламбето и Кума Лиса избяга. Ама грамадна! По детствения сняг – опашката й беше направила диря. Прескочи – аз я видях – прескочи това место, после прескочи вадата и изчезна…

Под  прецъфтяващата стара слива, седнала на една страна, почти излегната, сресана и пременена, с ръка върху излъсканата дръжка на патерицата, се мъдри Мария. На масичката има снимки, изрезки от вестници и грамофонни плочи, от чиито обложки кокетничат избелели и понамачкани оперетни прими. Деветдесет и пет годишната дребничка женица извива меден глас, той се слива с жуженето на закъснелите пчели и така артистично ръкомаха с ръце, сякаш разтваря и затваря копринени ветрила, разтваря и затваря, разтваря и затваря… Трескаво минава по страниците на невидима книга. После премрежва поглед, ръцете-ветрила се прибират с изискан жест в скута й и отново заиграва с тънката дантела на миналото.

Има няколко предмета, разхвърляни в главата й и цял хор мъже и жени, домашни и горски твари, които владеят до съвършенство акустиката на всемира и връщат неуморно спомени и асоциации - ехо от началото на миналия век под клепачите. Най-първите са едно лисиче и един камък. Прожекторът на сцената в големия салон. Някъде там се търкаля и оглушително дрънчи маминият леген. Леко, но отривисто тръска глава - да го заглуши. Пеперуда, пеперуда спи и дори не потрепва с крила на пътната врата.

Кемерският мост! Лидо Венеция! Дядо Кольо Варджията, бащата на дружката Цеца – тоя буден ум, който ходел редовно на Пловдивския панаир, научавал и тук прилагал всякакви нововъведения – построил къщата си върху варница и тя била винаги топла, а сетне направил в орешака и езеро, купил лодки, грамофон с фуния и…

Стана бирария „Лидо Венеция“!

Пиаца беше пълен с файтони – на гарата. Най-хубав беше файтонът на яйове – да не друса, сега му викат ресори. Покриваха се с чаршафи с дантели, дантелата ей толкова виси – украси! Не само в неделя. Но в неделя нашата махала – Кемера, беше пълна с файтони и с народ – отиват на „Лидо Венеция“. Повозат се с лодките, вечерят, пият бира… И си вземат файтона и се връщат. А кемерчани седат по пейките и гледат: некои отиват пеш – тоалети, файтони, кои са минали, интересни личности. Беше много интересно! А ние, децата, в неделя, когато ще идат на „Лидо Венеция“ и ще мине толко народ, сме облечени чисто, официално, подскачаме из Кемера, че минават официални лица, добре облечени, отиват да се веселят. Не може да сме дрипави, каквито и да сме. Колко хубаво! Много ми е било интересно. А на Цеца майка й, на дедо Кольо жената беше много интересна жена, много засмена! Отнесе я водата 66-а година и отнесе интересната къща, която беше построена върху варница.

Погледът превръща във вълшебна светлина пръските по крилете на водните птици – най-обикновени патици и сиви гъски (изключително ценени са подрязаните им крила – с тях кемерчанки метат саждите край огнището и паяжините от долапите), които бедните сирачета гонят край реката под скалите. Краят на града. Колко хубаво! Колко хубаво!

Съзерцателна и чувствена душа! Защо да не стане художник, скулптор?! Веднъж измайсторила от глина главата на баба Тана, като истинска станала – само дето не продумала! И какво толкова щяла да каже бедната вдовица от крайния квартал?!

Моята баба е отгледала четири деца сираци с 10 декара земя – половината засажда с царевица, половината засажда с жито. И баба като обере есен царевицата – неколко кола – то става е такъв голям куп – какви младежи имаше! И гласовити! Много се пееше! В бедния Кемер много се пееше! И като видат купа и младежите казват: „Утре вечер сме у баба Танка” Ще има беленка! И кат се зароват в шушляка ония младежи – пеят, задяват се и за една нощ купа е готов. Смях! Песни! Смях! Не съм чула некой да се оплаква от немотията.

На сцената в големия салон „Царицата на чардаша” – с копринени ветрила, с воали на цветя! Още от дете като нощна пеперуда била примамена от загадъчната светлина под прожекторите. Сякаш там, само в трепкащия път на светещия кръг между декора се случва свят, невероятен и вълшебен, и толкова неин, толкова неин, че сама не разбирала как, кога и къде изневиделица се появява онова малкото, бедно момиче от крайния квартал и захласнато присяда в тъмния салон. Иска да стане артистка! Истинска - да изнася не вечеринки и детски оперетки, а да участва в грандиозни спектакли, опери, театри, балети!

Правя представление – горе, на най-високото съм стъпила! Любимото ми беше да правя сцени, да правя театри! Белият камък! Как го е домъкнала реката?! Има един грамаден камък и водата издълбала отгоре като буква, числото 1 – така пресечено и аз стъпвах на тая височина и пеех… И кат съм запела, ама аз си придавам некои извивки от мене! И кат съм запяла, а реката носи гласа - ехо… Носи гласа надалече… И гледам моята майка, кат се засмяла, кат се зарадвала, тича… И ма прегърна и кат ма зацелува!

Дори и да запуши уши с все сила, няма да спре, никога няма да спре да дрънчи проклетият леген! Тя е само на 13 и за последно мие храчещото кръв, отслабнало и измъчено същество, подобие на лъчезарна млада жена. А тя,  преди да заспи завинаги, събира сили и я теши: „Не бой се, утре ще дойда, да ви водя на училище!”. От хлипащите сираци Мария е най-голямата. На сутринта, когато пременила по-малката си сестра, сресала я и я повела за първия учебен ден, на портата огромна пеперуда разперила крила. „Майка!”

Гласовете на певците не се побират между стените на старата църква. И тя е сред тях. Църковният хор. Лицата, изпънати някак, тържествени и приветствени се приближават и отминават, а гласовете са още тук. Гласовете на момичетата, които се издигат, издигат, издигат и политат над кубето, над камбанарията, над къщите, мостовете, скалите, за да останат завинаги в дълбоките бездънни гънки на бедното ѝ сърце. Защо я спират от училище? Тя е отличничка. Иска да ходи на училище, да пее. Иска, иска повече от всичко. Но, да – тя е най-голямата. Да, тя ще се грижи за останалите. Да, тя, която до вчера се грижеше за болната си майка, от днес ще трябва да бъде и сестра, и майка за малките в осиротелия дом. А е само на 13.

Валсовете, ах, валсовете!

Военната музика! Тюх, че чудна музика беше! Духова музика! Мощна! Класически произведения изпълняваше, „Малка нощна музика“ на Моцарт изпълняваше, Щраусовите валсове… Свиреше всека неделя след обяд. Враца гърмеше от валсовете на Щраус! Във Военния клуб специално место  имаше направено - беседка. И на тая беседка такива концерти, о-о-о, Враца беше щастлива, много щастлива! Военните с пелерини, облечени, стегнати, жените им с такива тоалети, те си докарваха тоалети от чужбина, шапки от чужбина. Ставаха балове във Военния клуб, свиреха по цяла нощ. Ние после, когато татко се ожени отново, живеехме на „Петропавловска“, музиката цяла нощ свири и се чуват валсове - има бал във Военния клуб. Чудно беше. Чудно!

Най-много копнеела по песента. Да бъде певица! Трогателна, романтична. Въобще, както се пее и в самата песен, била измъчвана от красотата, носела съдбовен копнеж по възвишеното, поетичното, летящото, незримото, дълбокото и високото.

 

Котлето с мед – Рица

Я съм Христана, кръстена на баба си, а па ми викат Рица – като дете и така си ми остана името и досеги… Много пъти съм казвала, да напиша целия си живот и да дам некъде да напишат една книга – една история. Чула съм най-напред тава от дедо си, че са биле четири души братя и една сестра. И са имале четиресе декаре земя – некога хората са биле много добри, не са биле алчни и са се уважавали, не са като сеги лоши. И кога е умрел баща му на дедо ми – той бил на десет годинки тогава и чичо Доно, най-големият им брат е казал: „Ако са разделим - Минко са е казвал моят деда - той ше пропадне, дете е още.” И са живели заедно, докато той стане да стъпи на крак. Там, де ни беше имението, ако неекой мое да го види, не моа си го и представи  и насън…

Това помна, не знам на колко годинки съм била – не давах на майка да спи нощем. Откак са осъзнах, разбрах, че тя е била изморена, а я не съм й давала да спи, за да я пазара да вървя с тех на работа. А тя ми казва: „Лежи ма, момиче, лежи, ше доде ден, ше гледаш да та дръжат у село, ма нема кой да та остаи!” – „Триста гяволе – да идете вие на работа, па я да си седа у село!”

И отивам с тех. Тия жънат. Чичо ми, на татко брат му, праи въже, другите ора жънат. Татко има един брат и три сестри. Я обирам ръкойките по ората, викам: „Ръкойки! Ръкойки!” и ги турам на въжето. Чичо идва да ги извръже, и после па праи, я тичам, зимам въжета, разгъвам ги – това съм правила.... И после тръгнах на училище. До обед съм на училище, идвам и си написвам домашното, зимам торбичката и книгите и пущам биволете да пасат – и паса биволете, и си уча уроците. А сестра ми и брат ми, по-малките, пущат козите. Я съм най-големата, единият ми брат след мене – втори, а трети е брат ми и сестра ми е най-малка – те пущат козите, та ги пасат.

Баба ми и дедъ ми спеа на кошарата. Тама са кокошките, козите, ягнетата... Пролети кокошки крекат, ягнета блеат – приятно, не моа си представите какво чудо е било. Каква красота! Деда ми и баща ми биле такива, че умеят да облагородяват. И къде е имало дръвче диво, сичко облагородено беше. Като почнеш от пролетта до есента за ядене имаш всичко! От пръвите череши, сливи, ябълки, круши – секакви сортове, до есента. И продавали са, и ракия варат, и на свиня фръгат, и сичко...

Ние имахме три декара лозе – колко души са дошле за вино за Гергьовден, къде си немат, за секи сме дале, без да зимаме пари. За черквата за Гергьовден – за таа обща трапеза. Ма то беа сичките ора добри, и съм чула пак от баба си и от деда си, че тук са му викале „полето” надоле, а ние сме нагоре към Балкана, и некои ора одиле още по-нагоре. Карали от тука какви работи са карале и там продават, та зимат нещо. Закъсневали вечер, наще ора са ги прибирали, та нощуват. Път минаваше край нас, посрещнат им животните, спът ората, наранат ги и сутринта ората си продължат, за да не пътуват през нощта... Много добри!

 

Червената окарина – Георги

 Аз съм родом от Типченица. На шест години съм останал сирак. Майка ми била млада и се жени повторно в това село Лик. Но заварва две дъщери, горе-долу на моята възраст и аз имам сестра – събират се четири гърла, а вторият ми баща е сиромах човек и се принуждават аз да бъда даден ратайче, пастирче.

Използвам случая при чорбаджията от Типченица – при невероятни условия, на газена лампа вечер, аз успях да завърша прогимназиално образование с пълно отличие. Четири години са ми давали обед в трапезарията в Мездра, вторият ми баща е плащал квартира и аз завърших и средно образование с почти отличен успех. Бех добър математик, но немаше възможност да следвам в София ВМИ „Ленин“ беше после, а ме пратиха във военно училище. При приемането аз реших задачите за 20 минути. Този, който е квестор, некакъв военен беше, пита ме: „Момче, ти защо не пишеш?!” – „Ми аз съм готов!” Той знае отговорите. „Браво” – само това каза. И така аз завърших военното училище с пълно отличие и вместо младши лейтанант, станах направо лейтанант и на четирийсет и една години станах полковник. Бързо се издигнах като военен. Десет години бех по бойните поделения, но като дойдоха ракетите – шейсет и първа година, без конкурс, само по досие, те ме пратиха в ракетното поделение над Кюстендил – такива беха времената, с партийно поръчение мен ме пращат във висшето училище в Шумен. И представяте ли си, аз се дипломирам на 1 септември, от 1 октомври трябва да се явя за преподавател. Може да си представите колко трудно е било и то ми дават теоритична дисциплина – теория на радиолокацията. Без нея не може да се управлява тая техника. Но аз успях за една годна, преди да вляза в час пиша, да напиша и учебник! Първият български учебник по теория на радиолокацията. Като дойде военната техника от Карловски регион, веднага ме пратиха да подготвям офицерите, за да управляват тази техника.

Нема да забрава участието ми на стрелбите в Казахстн – тогава съм видял нисколетящи изстребители МИГ21 – на 30 метра над земята, пясъкът отдолу, след това вече на 20 километра. Там едно момче, лейтанат беше, което съм го учил в училището, с втората ракета – те винаги са две – порази целта. И го произведоха веднага в старши лейтанант. Всичко това ме радва – те са мои възпитаници.

Така успех до 1980 година, но получих алергия от апаратурата, от самия екран. Пенсионирах се. Един ден получавам съобщение тука, в Лик, че търсат инженер по радарите – службата за борба с градушките. Бърдарски геран го знаете къде е – има полигон в Кнежа. Всичко това беше под мое подчинение. Две години изкарах в тая служба и ме изпратиха в София в институт „Електрон” – разработваше се апаратура за радарите на руските катери. И аз бех най-добре подготвен за радара като цяло. И така там изкарах десет години. И тогава дойдох тука на село и станах като селско момче – с козите му, с пчелите му – с всичките други неща…

 

II

Георги – червената окарина

В моя репертоар в момента имам над 150 мелодии от всички краища на България – като се започне от Добруджа, да се мине през цяла Северна България, през Пиринския край, Родопите и се стигне до Странджа. Сега на Гергьовден права 85 години, благодарение на чистия въздух тука, благодарение на уважението, което го имам от цялото село, благодарение на таа известност… И аз получавам некакъв стимул и ето – сега съм на крак още! През това време не спирам да свиря! От 12-годишен, и като военен също. На празника на училището в Шумен, като полковник вече, на микрофона, с парадна форма и аз свиря. Само народни песни. Първите ми народни песни са на Борис Машалов – „Провикнал се Никола”, „Заблеяло ми агънце”, „Зън, зън Ганке ле…” и след това репертоарът започва да се увеличава – естествено – полека, полека, полека… Първото ми участие в Копривщица е на третия събор 1976 година. Тогава, без да знам, че има Копривщица, повикаха ме в отдел „Култура” на общинския съвет и ми казаха: „Другарю полковник, можеш ли да отидеш в Копривщица да изпълниш на окарина некои народни мелодии?”. И аз се чуда какво е тази Копривщица – не съм знаел, че там е голем събор, но отидох. Дадоха ми народна носия и за моя изненада, като си изпълних – от Борис Машалов, помна ги много добре, и накрая – грамота и златен медал. И това нещо ме импулсира малко и след това на всеки пет години, от третия до единайстия, без да спирам значи, винаги получавам златен медал. Това ми дава импулс – сега особено, като почина мойта съпруга, лека й пръст, преди 2 години. Много пъти пускам филма и аз я виждам на живо… Филм има направен за нас…

Село Терзийско, Ловешка област – там имаше майстор, който произвежда такива грънчарски изделия и случайно разбрах, че той може да прави окарини. Отивам на гости и той ми подарява 50 окарини – едно кашонче. Но те са правени като за играчка – от тия 50, около 15 успех да ги направя, за да може да се свири на тях. Но оттогава – преди 30-40 години, оттогава са останали, други не съм купувал. Дядото, дедо Геро се казваше, той почина, случайно на едно малко телевизорче, черно-бело, първото ми участие в телевизията, преди 30 години – той ме видял по телевизията как изпълнявам, много се развълнувал, отива в кръчмата, имало там 5-6 души, казва на кръчмаря: „По една троянска сливова” – „Моя адаш, казва, го видех днеска по телевизията, радвам се – с моите инструменти свири”… Всичкото това нещо ми дава импулс и сега – радвам се, че дойдохте да се запознаем…

И съм на ваше разположение, да ви изсврия, каквото пожелаете!

 

Полковникът го разказва като предание, като легенда, като приказка, с искрено удивление всеки път, че това се е случило на него, точно но него, не на някой друг. Сякаш не може да повярва – за него, само за него е онази приказка „роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет”. Челото му, белязано с печата на постигнатото, е гордо изправено, а усмивката не слиза от лицето му. Без каквото и да е перчене, без поза и себелюбие, напротив – отривисто и бодро, но меко, блажено, добро – като всички щастливи хора, като всички доволни от своя плоден ден. Държи в едната си ръка книга с твърди сини корици – учебика, а с другата ми подава червена окарина.  Аз гледам корицата на неговия учебник и не вярвам на очите си: ми тя тази ракета, дето се мъдри отпред така наподобява неговата окарина, че чак разтърсвам глава – аз ли си въобразявам това или е истина?!

Неговата пътечка към Рая – подредени от невидима ръка звуци - мелодия, излязла из под  пръстите, от малките глинени отвори. И дъхът в глинената свирка. Истинска магия! Хорската почит е благословия! Отворена останала небесната вратичка от мига, когато онзи чорбаджия му подал червената окарина…

 

Рица – котлето с мед

От татко съм чула, че казвали, че комунизмът е толко добър, че като работиш, нема ти дават пари, но та задоволяват със сичко. Но доживех, та видех и него, и какво съм препатила, мойта орисница ма е орисала така, че какво съм прекарала я през моа живот, не знам как съм издържала и колко съм била здрава, да ми издържи сърцето толкова години.

Татко после го съдия и го изприбия за нищо и никакво. Кога дойде комунизъма, тогава завърших училището. 1946-та почнаа да са прават ТКЗС-та. Там, къде ни беше имението, е гора, там ни беха бреговете. Оттука една гора, и оттука една гора. Татко не ще да са запише в ТКЗС-то, щото му е мъчно за земята и почнаа вече мъките по назе. Сто декара земя - по 2000 лева на декар да даваш. Въпреки че не ще да се запише – требва да даде парите. Той подпис нема! Земаха ни сичко, но подпис не е слагал. Като са повече декарете, ни облагат с повече наряд.

Таа година беше сушава. На мъжките животни ни тураха млеко да даваме - на воловете! Комунизъм! Особено на тия, дек са частни, вече отърваване за тех  нема. И казват: „Нема да излизате из вратника, да си изкарвате животните!”. А имахме сичко – гори и ливади. Земаха ни сичко и ни дадоа по покрайнините из лозята, необработени по баира – не мое колата да излезе до там. „Нема да изкарвате животните!” И татко ги изкара, ма отиваме там на бешовичане в района – чуждия район. Ония ора ни дават сичко, щото ни познават. И си идваме с татко – една кравичка имахме – 18 кила млеко ни даваше, „сиво-искърска” ѝ викаа – беше първотелка. И бирника седи на вратницата. И той ни отведе кравичката за глобите – по 20, по 40 лева, що сме изкарвале из вратника животните. Това сме преживеле.

Татко таа година изплати жито, сичко изпълни, беше суша и са не роди кукуруз. Отиде – са правеше шосето от Мездра - Дефилето - за София. Та при Черепиш е бил да чука камъне, да заработи пари, да купи кукуруз, да са отчете. Брат ми, къде е вторият след мене, завърши осми клас – повече не ни дадоа да учиме, каза: „Ще ида при татко, да му помогна.” Колко работи, не мога да знам, и му дойде повиквателната. И ние му пратихме телеграма да си доде, че ще връви войник. В 10 часа получава телеграмата, в 11 часа арестуват татко. От Черепиш до Враца пътуват в един влак, в различни купета. Татко го остават в Околийското затворен. Осем нощи са го дръжале  на един балкон без завивка, без постелка – щото е престъпник, че се не е записал в ТКЗС-то. У Врачанския затвор беше.

Ше съдат татко, а брат ми го пратиа фронтовак у Бухово, у мината – трудовак. Татко – в затвора, брат ми, малкият и сестра ми  – учат. Нито той получава писма от нас, нито ние – от него. Зимат ни писмата и немаме никаква представа  кой как е. На делото осъдиа татко на една година затвор. Я съм била отличничка по сичко, без никаква петица. Дедо вика: „Момичета не одат да учат, ше одим при Гена да са учиш да плетеш и ше ти купим плетачна машина.” Та одих при нея. Брат ми у Бухово – у мината, трудовак. И каква случайност – където живееше на квартира, с едно момченце, комшийско ритали топка вечер. Осъдия татко вече и я оставам, щото бех са научила и можех да коса, и конете впрегам, сичко мога да правя. И са наложи да почвам земеделието – да издръжам къщата. С деда ми одим – ореме, сеем нивите, жънем, косим. Ше коса – майка прави въжета, като ми досади – зимам сърпа – 50 декаре ниви с жито и 10 декаре овес и ечемик, не беха ги още отнели, 40 декаре с кукуруз ги садехме. И я съм са борила, десет години съм подръжала дома.

Докараа връшачката от ТКЗС-то, овършаха ни снопето и ни земаа житото до зърно! И ни не оставия за ядене. И по родовете си одих, та ми дадоа – кой 3 кофи, кой 4, та отнесохме във Враца за брат ми и сестра ми мънинките, тия там учеа – да имат да едът тия. Ние сме яле ечемичен леб, кат са сета – още ми мирише! От ечемика – че ни зея житото до зърно! Това са го правиле през комунизма! Това съм го изживела! Брат ми свършил яденето и 2-3 дена оставал да има за Мара, че е по-малка и вечерта сакал по децата, по приятелчетата да му дадат да си земе леб. Като отишъл при татко на свиждане и му казал. И татко нещо казал на висок тон: „Да имаме, да ни земат леба и да не ни остаат и за ядене!” И го вкарват в карцера. Седел е четири денонощия – нито ядене, нито пиене.

Три пъти го съдия, после го пуснаха… И го изприбиваа, арестуват го къде 3 часа, посред нощ го изприбият и го пущат. И каква вина има? Да е бил на некаква работа, да е убивал ора, да е правел убийства некакви, че ми е баща, ше си поеме наказанието. Но да бъдеш един честен човек земеделец и без вина да ти принасат такъв тормоз – кой го би понел и как би го изживял!?  Днеска работа, нощеска козунаци меса, препичах леб – в затвора имаше право на десет кила на месеца. Но я одех два пъти, с по пет кила. 60 души са биле в едно помещение. И там ше работат в зеленчуковата градина и го оставиле за звеновод.

А брат ми, големия – у мината. Това момче, дек са играли топка, бил станал военен. Правиле занятие и го познал, и като си тръгнал, строго му казал: „Ти идваш с мен в комендантството!” „Я са уплаших – кае брат ми – кой знае какво ше ма праат па сеги?!” И откак отстъпили, рекъл: „Тоше, ти ли си?!” Оня го командирова, та го помести, та го изтегли. Ако бе останал там, не знам дали да е жив!

 

Баща ми, моя свекър и на свекърва ми брат са биле заедно в затвора. И тука има мелница и дарак. И садехме памук. И татко ми дава адреса на свекър ми, че ще идваме на дарак. Идвам с вуйчо си и идваме в тех. То навалица и наложи са да спим. И ние останахме, та спахме. Тия имале момче, ама го немаше. На другия ден го видох.

После ние им пращахме от крушите, че сме благодарни и кога тия ни са изявиа  вече за кандидати, на другата годин, не щеях да дода тука, отидохме у друга къща. У нея да ма пазарат там па за друг. И ние убихме (на дарака памука) и не щеяхме да идем и там и отидохме у Враняк на татко у сестрина дъщеря и си отидохме. Аз не щех да се жена по селата – това беше от мене! Ше си са жена у село!

И тия додоа и я ги върнах. И колко са мина и дойдоа втори път. И язе му казвам: „Дирете си (друга), я неща да са жена по селата!”.

Било е писано! Къде ти е писано да идеш – ше си идеш! Как и що са предумах – не знам! И дадох! Със съпруга си съм прекарала 50 години. Не знам дали има друго семейство – един път не сме имале на висок тон нещо да са караме. Беше работлив – така сме са разбирале. И сме си гледале само работата и да пестим! Да си гледаме работата – това е! 55-та година дойдох тука – таа неделя дойдох, другата правихме сватбата. Това го немаше тука – само черен двор, отка дойдох тука, сичко със съпруга ми сме изнаправили. Къщичката само беше изправена – нито дюшеме, нито стол имам, нито маса, нито легло. Като е бил баща му затворник, не беа му дале да учи. Ма кара курсовете и стана тракторист – много работен, нема късмет. А я тука гледам буби, доа животни, давам млеко…

 

Мария – лунна светлина

Аз не съм искала да ставам учителка, ама си паднах на местото!

Когато отново отваря очи, е заобиколена от рояк дечурлига, които тичат, кряскат и се смеят, плачат, сърдят се, после се хващат за ръце двама по двама. Подава ми черно-бели снимки на засмяна млада жена, разперила ръце над танцуващи балеринки-снежинки! Представление! На другата са с Баба Марта! Тя се смее. Те – пеят!

Под отрупаната с пчели прецъфтяващата стара слива, седнала на една страна, почти излегната, грижливо опряла патерица на избелелия стол, разказваше детски спомени любимата учителка на градските деца. Слушам без въпроси и мелодията на този пролетен дует остава дълго в мен да жужи и сладни - онази майчина приспивна песен… Виждам я, здраво хванала се за опашката на онова лисиче да се завръща и да тича по девствения сняг в луната на нощта. Заедно с опашката на малкото зверче, в белия сняг виждам очите й. Колко хубаво! Беше на деведесет и пет и макар през последните години все по-често да се завръщаше в Рая, прокрадваща се покрай всякакви сетни спомени при нашите срещи, тя направо се гмуркаше в златните води на Лева и оставаше там, насред реката – да рецитира с големи театрални жестове „Пристанала“ на белия камък, реката да носи гласа й и той да се връща при старицата, подминал почти столетие спомени като крайпътни минувачи, сякаш не нейни, избледнели сякаш не от времето и старческото оглупяване – да не помниш близкото, а далечното минало – а нарочно подминати, защото е време за завръщане! Цялото й богато, многолико присъствие сега, в старостта, незнайно как и за самата нея, сякаш преплиташе живота й с този на всички изтъкнати творци, които виждала от малка да минават по кемерския мост, познавала, слушала разкази за тях или… просто четяла, след като обърнела плочата с любимите арии… Детският спомен и мечтата така се търсят, че разказът напомня сън, блян, приказка, не на действителни късчета от Рая на детството, от нейния Рай! Сякаш той, гласът имаше дарбата да живее свой собствен живот, беше се научил тайно да се измъква от изпълнената с възторзи и разочарования, с разочарования и възторзи госпожа. И все така тайно да връща покоя ѝ, сбъднал всички несбъднати лета.

Няма да повярвате какви чудеса може да сътвори един нищо и никакъв глас – ни на оперетна певица, ни на хористка, ни на артистка!

 

 

Послеслов

*След като няколко пъти се срещахме около отрупаната със стари снимки, грамофонни плочи и книги масичка, така се вдъхнових, че почти веднага обработих и публикувах в нашия дигитален архив няколко записа, в които Мария Гераскова разказва детски спомени за Стара Враца. И сега, след срещите, докато ги прослушвах, все повече нови и интересни моменти намирах, обявявайки ги за много, много специални и ценни, а и така се оказа по-сетне – и от историческа, и от културна гледна точка – животът на старите през очите на една кемерчанка. Безценно се оказа, обаче, нещо съвсем неочаквано!

- Гласът на другарката Гераскова! Моята учителка! Моето детство! – порасналата ученичка слага слушалките отново, и отново…

Сладка пътечка! Прастара майчина песен.

 

**Около нас златни пчели пият цветовете на крушата – внуците наобикалят кошерите над новите лехи, а подире им слънцето ниско блести и прелива над равнината – пълно котле с мед. Когато й отнели онзи детски приказно-небесен свят, тя с цялата упоритост и воля, на която е способно човешкото същество, минала през кучешкия живот на страданието, унижението и болката, и с цялата си непокътната непорочна обич скътала, вместо бели пари за черни дни, коренче от него – вечно да цъфти и ражда. Да пълни котлето с мед, а тя да го хваща с детски ръце и да го разнася по скъпи родове. Старчески ръце, попукани от селската работа, неуморни ръцете, окрилени, способни и най-голямата пустош в Едем да преобразят!

Баба Рица, без да знае, че ще дойда, ме очаква от месеци. Преди да се завърне завинаги, иска да ми каже за вечното видение на дните си – в онова късче сърце, което с пролетния дъжд отново и отново покълва… – невероятната борба за късчето Рай, което никой не може да ти вземе. Вика ме безгласно, наведена над лехите с лука, а на глас повтаря как иска някой да запише нейната история, та да я четат и слушат, да я поменуват хората. Докато един ден не се озовах сред зеления селски двор.

 

***Полковникът ме изпраща чак до долната улица, моли ме да се върна бързо, за да ми изсвири всичките 100 мелодии на червената окарина. Да се върна бързо, защото може да не доживее есента – от рак са го оперирали. Аз имам стотици срещи и хиляди въздишки в гърдите, но чувам гласа на окарината и се връщам. Не се бавя. Мирише на лято. Изсвирва с устни и изиграва с пръсти 100-те мелодии. Разказва 100-те им истории. Щастлив е! И е още на този свят – сега, когато за него пиша! Трета година оттогава. Отвъд думите разпознавам гласа на червената окарина.

Където и да ме поканите, ще дойда да ви посвиря!

Истории от Малки истории