Малки истории
Великден
Категория : Кратки истории
Великден
Калина Тодорова
Великден
Недорисувани лалета, мравки по книгите и гащати петли между думите. Неделя. Зеленият молив е изписан. Шарен лексикон с петна от сладко и тетрадки. Чичопей, чичопей!
Седя на скалите – циментови стълби с парапет – на дядовата къща от печени тухли, сбъдната мечта на сирака, и под шарената сянка на петровката трескаво записвам с нова химикалка в стара тетрадка бабините истории. Баба, с шарена забрадка, мие на чешмата и ми разказва. Ябълката аха да прецъфти, но не прецъфтява, цветчетата летят, а пчелите жужат. Белите листи под моливите прошумоляват и аха да се вдигнат. Засега остават. Баба леко се извръща, за да я чувам по-добре и от време на време спира: когато случките и съществата от разказите съвсем оживяват, тя разговаря с тях безгласно, загледана отвъд. После само с няколко думи всичко ми предава. Достатъчни са ми. Събирам ги в специалната тетрадка, от време на време спирам и надничам с крайчеца на въображението там. Питам, сричам, докато пиша и придърпвам, придърпвам, сякаш замесвам тесто за великденска кукла - навивам на неравни плетенички от букви бабините детски дни и нощи. И съм толкова сериозна, и съм толкова погълната от това занимание, че забола очи в листа, не виждам друго нищо!
Учителката сякаш изниква от зеленото. Кога е минала ниския дувар и малинака?! Била е учителка в далечни села, после в града, но сега живее през една къща и отглежда лук, марули и цветя. „Велигден!” – казва в същия миг баба и очите ни се срещат. С баба сме пъстрооки. В очите й – петровка разлистена. В очите ми – очите й – петровка разлистена. С късчета синьо небе. И златни пчели около зениците. Това дърво сякаш е напускало издънки навсякъде, разшумило се е над всичко в този спомен! Протягам ръка към моливите – зеленият е изписан! Повтарям: „Велигден!”. „Не е така” – поучава учителката: „Великден – това е велик ден! Ден на спасението, на живота.” Баба потвърждава. Разкази от часовете по вероучение. "Веро – от вяра. Вяра в Бога и в неговия син – нашия спасител, в Исус!" Такива часове сега няма. Картинката от старото попско календарче, и то от детството на баба, оживява. Кръстът пробива небето и ръцете, и сърцето. Кръвта тече и пулсира в детското ми слабовато телце и някъде там, през него или въпреки него предчувствие спира дъха. Невидим вятър и мраз. Истина е! Готова съм да заплача, но учителката е учителка по пеене и запява. После баба подхваща като полъх, който мило драска с клонки по парапета:
Чичовите коня на пайван пасат,
на пайван пасат, их, леле ле,
къде село гледат – на годеж да идат.
Их, леле ле, на годеж да идат…
На брега момичетата развиват червени месали и бели кърпи, вадят кукли, ей такива, месени и опечени – с плитки от тесто и бухнали страни. А реката се разлива, а реката пролет носи! Денят си има име – Цветница, па и Връбница. Заради върбата, от нея вият венчета и пак с нея се опашат – да са здрави цяло лято. Кумичат се… Сека си чупне по едно парченце от куклата и намериме некоя кора – там си наредиме залците. Сека си забележи залъка. Топнеме кората у водата и сека си гледа по залъка – на коя варне, таа е кумица. Цяла неделя неми – говеят, щото да мълчиш и слушаш е почит! После всяка ѝ занесе по едно червено яйце и се люлеят на столовати дървета… Леле как ме люлеят – кумица-царица, а момчетата със зелена пръчица ме пошибват и се заливат от смях: „Кажи което ти е либето?!” – Ихо, йохо: „Нема да кажа!” – „Кажи което ти е либето?! – Нема да кажа-а-а-а-а-а-а...” Смея се и смехът ми ехти над цяло село. Денят си има име – Великден!
Още не слязла от люлката, бера лалета. Пак да си пребаем с червено цвете, да сме бели и червени! Кое време е, Калино?! Малинакът шуми, досущ река и там тичат момичетата - бабините спомени. Гласовете им – коне нечувани – препускат ли, препускат… Виждам зеленото, златното и синьото да пърхат с крилата на огромна пеперуда – царицата на цариците потрепва и искри преди да се вдигне. И тази история безшумно ще отлети – изписан лист от детска тетрадка…
***
Сенки на клони върху пукнатината в стената на дядовата къща, сенките, движени от вятъра, рисуват върху нея… Виждам себе си – съвсем буквално – гледам как присяда собствената ми сянка на същото място – момичешка по пладне и голяма, опряла покрива вечер. Пукнатината прилича на корен. Река, събрала пълноводните ручеи – в сънищата от нея се процежда светлина, миг преди да грейнат прозорците. Знойната кръв на пулсираща вена. Пъпна връв. Светкавица от небе до земя. Пролет е. И лято – петровката рони цвят и невидимите ябълчици са заченати, зреят – ранозрейка! Петровката е преродила. Ранна есен – с врабци в парченцата пробито небе и зимен вятър… в мъглата. Неделя! Денят си има име – Бел ден!
Баба оставя водата да тече, обръща се, за да ми покаже някого зад сините прозорци и гласът й отнася всички болки и тъги…
Велик ден!
Затварям старите тетрадки и потъвам в малинака.
Истории от Малки истории
-
Трите дъбчета
- Кратки истории
-
Хляб
- Кратки истории
-
Нишката на живота
- Кратки истории
-
Капка вино
- Кратки истории
-
Черква
- Кратки истории
-
Шарената люлка
- Кратки истории
-
Силенчето
- Кратки истории
-
Вечният календар
- Кратки истории
-
Братя
- Кратки истории
-
Приказка
- Кратки истории