Зверино


Моите спомени за билкарството и билколечението в с. Зверино и климатичните училища във Врачанско


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Моите спомени за билкарството и билколечението в с. Зверино и климатичните училища във Врачанско

В книгата „Бит и традиции на с.Зверино в края на XIX и първата половина на XX век“ е посочено, че билкарството е част от поминъка на населението.
Разказвано ми е, а и аз си спомням дядо Змейко Пенов, известен билкар. Той много добре е познавал билките и техните лечебни свойства. Като ловец редовно е обхождал землищата на селата Зверино, Игнатица, Оселна, Очиндол, Елисейна и Еленовдол и е поддържал контакти с хората от кошарите, които живеели в планината. Ловът му давал възможност да различава, опознава и обработва различни билки и растения. Тези свои знания той предавал най-вече на жените като ги напътствал как точно се събират корените на съответната билка, как се оформят китките, как се сушат и кога се продават. Това е процес, който продължава от ранна пролет до късна есен и в който участва цялото семейство на билкаря. Змейко Пенов имаше един голям сламник до къщата си, който беше приспособил за сушилня и за склад. Събираше иглика, коприва, маточина, звъника /жълт и червен кантарион/, лопен, мащерика /мащерка/, подбел, спорище, смрадлика, бял и жълт равнец, липов цвят, дедов зъб, синя жлъчка, риган, шипки, лайкучка /лайка/, полски хвощ, жилавец /тънък и широк живовляк/, слезенкья /слез/, мента, конски зъб, бъзовина, дренки, меуриче /глухарче/, глог, листа от дива ягода, малина и къпина и много други.
След изсушаването, билките се номерираха, слагаха се в зеблени чували, като върху тях се залепваше описът на билките. Тия чували от своя страна се подреждаха в огромни такива, които дедо Змекьо товареше на един или два вагона за София, а понякога – за Париж.
Тази дейност продължила близо тридесет години.
          Известно е още, че в селата функционират изградените в началото на XX век Потребителни кооперации или така наречените Селкоопи. Те се занимаваха и с изкупуване от населението на редица стоки като яйца, кожи, вълна и други, както и на диворастящи плодове и билки. В Зверино тази дейност беше много добре развита. В определени моменти жените и децата бяха почти мобилизирани да берат липов цвят и билки, за които Селкоопът имаше заявка. Така, макар и с малко, се увеличаваха приходите на семействата. Билките служеха като средство за препитание, но те основно се ползваха за лечение. Във всяка къща се намираше липов цвят и билка против кашлица, за налагане на рани, за запек и разстройство, за главобол и нервна възбуда. Известно е, че глухарчето са използва за лекуване на кели, отварата от полски хвощ за болни бъбреци, равнецът, липовият цвят, риганът, лайката и шипката за настинки и бронхити, маточината за успокоение и т.н.
Наред с билките, при лечението се използваха и други способи от народната медицина. Така например, счуканите на прах дървени въглища се вземат с вода за очистване на червата. С водата от гасените въглени се измива лицето и така се премахва главоболието, а с водата, в която се накисва боба, се измиват очите да не гурелясват. С киселото зеле се налага изгорено. Използват се още босилекът, хумата, овчите кожи, мазнините и други.
Самолечението в рамките на самото семейство е обичайно, но понякога има по-тежки случаи и тогава се търсят селските лечители, които са известни предимно на жените. Почти във всяка махала имаше баячки от страх, които гасяха и въглища, но най-добра беше кака Рада Иванчева от махалата „Кемера“. При нея идваха хора и от околните села. Баеше обикновено на деца и мереше с конец намаляването на страха, а за вкъщи се даваше билката сладка папрат за отвара и пиене. Задължително, когато баеше от голяма уплаха с гасене на въглища, ползваше такива от изгоряла къща, кошара или друга постройка.
Известна беше и моята баба Янка Илиева с това, че помагаше на децата при получаване на „гръч“. Когато носеха такива деца в къщи, тя изкарваше всички от собата и оставаше сама с болното дете. Майката казваше, че го провирала под ризата си и му говорела нещо и то се оправяше, и след това цял живот я наричаше „мамо“. Знаеше да оправя и говорни дефекти при децата и най-вече звука „р“. „Кинеше“ им под езика. Тя не ни допускаше да гледаме тази „операция“, но казваше, че нагорещява голяма шивашка игла до червено и като изстине я мушка под езика като захваща жилата и изтегля иглата напред. Така освобождава езика и правилното му допиране до зъбите и небцето. Ние с голямата ми сестра много съжалявахме, че не сме проявили интерес да научим как се извършва това лечение.
Майка ми пък обслужваше селото със заешка мас. Тя се намираше в много малки количества в дивите зайци. У нас винаги имаше, тъй като баща ми и дядо ми бяха ловци. Няма по-добър лек от нея за „набрало“, гноясали рани и натъртено.
За слаботелесни /анемични/ деца помагаше баба Тана Пешовска от Бежанов дол. Аз много боледувах като малка, затова майка ме заведе при нея. Какво направи тя? Хвана ме за ръка и ме вкара в кошарата при овцете. Разпъди ги да направят място, постла някакво чердже и ме накара да легна. Говореше нещо нависоко, пъдеше някакви зли сили, призоваваше светлината и ме прекрачваше през две-три минути. Това продължи близо половин час. За жалост не успя да ми помогне.
 
Какво си спомням за Климатичните училища?
          Известно е, че десетина и повече години след Втората световна война, повече от 50 процента от децата на България боледуват от т.нар.болест „жлези“, поради недохранване. Аз съм едно от тези деца. Бях много слаба. Лекуваха ме с рибено масло, водеха ме непрекъснато на изследвания в Окръжна болница Враца, но нямах подобрение. И тогава, след завършване на второ отделение, през лятото на 1953 година, лекарите от Враца ме изпратиха за един месец на здравословен лагер в село Заножене до Вършец. Веднага след това през учебната 1953/1954 година започнах трето отделение първото Климатично училище, което се помещаваше в сградата на Учителската колония в местността Леденика във Врачанския балкан. Тогава до там нямаше превоз. Пътят беше черен, неасфалтиран. Нямаше баня и се къпехме в големи железни корита, храната ни я возеха с каруци всеки ден от Враца, а наоколо всяка нощ обикаляха вълци. Нямаше необходимите условия за отглеждане на деца и въпреки това ние бяхме около 90-100 момичета и момчета от трети до седми клас от голямата Врачанска област – Врачанско, Михайловградско и Видинско. Затова, през учебната 1954/1955 година, училището беше преместено в Берковица – местността Ашиклара, в сградата на Студентския дом, който вече беше пригоден за учебните занятия и лечението на децата. Там завърших четвърто отделение.
От самото име „климатично“ се разбира, че особено важен за нас беше чистият въздух от една страна и от друга – богатата, обилна и здравословна храна. Нямаше никакви лекарства. Още си спомням, че когато времето позволяваше, ние провеждахме всички учебни занятия навън – по поляните, между дърветата, сред цветята, покрай поточетата. Есента се търкаляхме по падналата шума, зимата – в снега, а пролет тичахме по поляните и беряхме цветя. Всичко, което трябваше да се записва го правехме след прибирането ни в сградата. Бузките ни все по.често се зачервяваха. Не си спомням точно с какво са ни хранили, но ни хранеха по пет пъти на ден. Няма да забравя как през лятото, когато се връщах в Зверино и пасяхме овцете и кравите с другите деца, те все ме караха да им разказвам за живота и храната в училището. Гошо Александров специално ме попита какво са ни давали за закуска. И аз започвах да изреждам: мляко /прясно и кисело/, кашкавал, салам, варени яйца, различни сладка на филии, боза, мекици, а когато стигнах до филиите с мед и масло си  признах, че скришом съм ги изхвърляла, защото не обичам толкова сладко.
„Абе, защо не ми ги даде на мен?! –възкликна той, а другите деца ме погледнаха с огромен укор. Тези погледи, изпълнени със смесица от недоумение, обвинение, изненада, дълго ме съпровождаха, особено в онези гладни години.
Това помня – чистия въздух, силната храна и режима на времето за учене, игри, сън и почивка.
След известно време Климатичното училище от Берковица бе преместено във Вършец.
Такива училища функционираха и в други райони, в цялата страна и те изиграха огромна роля за подобряване здравето на българските децата в следвоенните бедни години на миналия век.

 

Информатори / Автори
Ивана Захариева / В: Традиционната медицина и лечебната сила на природата, 2019
Споделяне

Истории от Зверино

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa