Малорад


СПОМЕНИ ЗА ГЕРОИТЕ ОТ С. МАЛОРАД, УЧАСТВАЛИ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА


Категория : Моята история / нашата история
photo

СПОМЕНИ ЗА ГЕРОИТЕ ОТ С. МАЛОРАД, УЧАСТВАЛИ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

От   Малорад  за  бойните действия  на Първата световна война заминават  288 млади,  в разцвета на силите си мъже. От  288 човека 51  загиват  в бойни действия или умират от раните си.  Повече от 100 човека  се  прибират в село осакатени,  някои и негодни за никаква работа. Това е данъкът, който плаща Малорад на войната. Отделно мизерията  на обеднялото  население и демографският срив, които  докарва  тя. А село Малорад в началото на XX век наброява около 2500 жители. Почти всички се занимават със земеделие, малцина със занаятчийство. По голяма част от къщите са малки, строени на връх земя,  понякога,  ако  къщата е  по голяма, там се помещава и оборът за стоката.  Тежък селски живот,  бедни, отрудени,  вярващи  и добродушни хора. Добри стопани и силни родолюбци. Хора, възпитавани в ценностите на християнството и строгия патриархален  морал. С такива характеристики една нация не може да не бъде успешна и  устойчиво да брани правото си на авторитет и съществуване. Съществуване  идващо от древни времена и  предавано  в легенди, в  песни, в  книги  и  в спомени, от поколение на поколение. С едната цел – за поука  и  гордост.
    Спомен за Васил Лилов  старши подофицер.  Загинал  на  27 август 1916 г.  при  с. Буница  на  Чеган -леринската  позиция  на  38 години   Остава  съпруга  Велика  и  5 деца.  Родът му  се продължава  и  до днес.  Ето  какви  спомени  сме  запазили  за  Васил  Лилов.     
 
 Писмо:                                                      
 
9 декември 1915г.
  Тате,
Днесъ   ида   съсъ   настоящето  си кратко  писъмце  ида   ви   поздрава   че  до   сега  се   намирам    въ   Живот  и   здраве   и   мола   Бога  за   вашето   Драгоценно  здраве.     Тате   пиша  ви  до   сега   17   писма   отговор  от   тех   немам    получавате   ли    писмата   ми    та   не   отговаряте   или   не    ги   получавате.    Пишете   ми  как   съ   здравето   в   къщи.   Здрави   ли   са  децата  Доца,   Лило,   Георгина,   Къна  и  Христо   оздраве   ли    като   го   заминах   боленъ.   Лило  оздраве   ли   му   кракъ  и   ходатъ   с   Георгина    на   училище.    Доце   защо   ми   не  пишеш   писма.   Какво  е   вземано   реквизиция   от  дома    и    колата    и   биволете   у   дома   ли   са   и    татко   можа   ли   да   засее  и  кои   места  е  изоралъ    и    да  ми   пишешъ    веднага   щомъ    получите   писмото  да   поздравите  Еленка   и   децата   и   всички  приятели  и  роднини   които   питатъ   за  мене.   И   друго  като  нема   какво   да   пиша   оставамъ  със   надежда   за   отговор   по   скоро.
    Адреса  ми   така   52  полкъ  10  рота    1  звотъ     ст.  под. офицер   Васил   Лилов   
   
Спомен за  Камен  Ценов Масларски  разказан  от правнучката му  Мариета Рашева
    Кандидат   подофицер  Камен Ценов  Масларски, роден  1885г.  Призован  е в армията  на  25 септемри 1912г.  в 35 пехотен  Врачански  полк.  Сражава се  в  Балканските  войни.     През 1916 г. продължава на Добруджанския фронт в кръвопролитните  битки при гр. Добрич.  При  атаката на Кубадинската  позиция на 18 септември Камен Масларски  е  тежко ранен. „Боят беше страшен! Земята вреше от снарядите, едва удържахме румънските   атаки.  Тогава   ме   раниха  първо  в рамото  болка не усетих.  После в крака,   тогава  си рекох  тук  оставам,  край с  мене.  Мина се не мина  час  на мръкнало беше всичко  стихна  около  мене трупове на другари. Лежа  и  чакам смъртта, а главата ми  сакаш с чукове  я  биат. Тъмън  се унесох  в некаква мъгла  и нещо мъ  сепна. Крачи се некои. Крачка  и хруп. Раз  два  и хруп.  Така се спасих    на разкрач.  Румънеца върви  със сабята и на  секи   лев крак  пробожда  паднал  войник.  После  дойде нова атака и наще  ме изнесоха в лазарета. Избавих се.  До края на войната изкарах в санитарната дружина.”  Камен  Масларски  се връща жив  от  войната,  живее до 1976г.  Оставя 4 деца, които продължават и до  днес  фамилията.
    Спомен  за Владин  Тишевишки,  записан  и  предаден от  Петър  Цанов. Дядо  Владо  остава 3 деца,  които  продължават  фамилията.
    „Това се случи през 1918г. след пробива на фронта при Добро поле.  Като ме раниха,  ме прехвърлиха в  обоза.  При един  преход,  из  планинските  клисури,  пътят  се  виеше покрай планинска река ,  а  от  двете и страни  скали  и сипеи Шрапнелите  се  пръскаха  ту  на  пътя, ту  по  височините  ту  в  реката.  Блъскахме добитъка  бързахме  и  си  думахме  до  тук  беше  живи  няма  да  се  приберем.  Някъде  към  залез слънце  гледам  пет  шест  жени  и  деца  притичаха  пряко  пътя  и  се  скриха  в  речния  гъсталак.  Една  само  остана  като  подплашена  кошута  на  сред  пътя.  Млада  селянка  беше.  В  ръцете  си  на гърдите  носеше  дете  пеленаче,  а за  полата  и  се  държеше  друго  5-6 годишно  момченце.  Жената  се  огледа  насам  натам.  Ония  отново  започнаха  стрелба  и  тогава  тя  се  затича  към  моята  кола,  протегна  ръце  и мушна  детето  под  чергилото.  „Пази  го,  брачо” – извика през сълзи и хукна  с другото  през  реката  към отсрещния  баир.  Останах  като гръмнат  и  гледах  след  нея,  а тя  се  спираше обръщаше  се и  после пак  тичаше  да  догони другите. Взривовете  изригаха  вече  близо след нас. Ние  гонехме  добитъка. В  тоя гръм и адски трясък не чувах нищо, не се и обръщах да видя  детето. Притъмня, изгряха  звезди, керванът отби на една широка лъка до реката. Разпрегнахме  и тогава  като отпуши  онова гърло,  като  заплака  онова  дете  край нема. Събраха  се  около  колата  мъже опълченци  и  като  мене и се  чудехме  какво  да  го  правим. Взех  го  на  ръце,  залюлях  го, но  не  млъкваше. Сложих си пръста в устата му и  то лакомо  засмука.  После накиснах  коричка черен  войнишки  хляб и  сложих  в  устата   му   поуспокой  се,   замляска  и  най после  заспа.   Заспахме  спокоен  сън  и  отново  видях  разплаканото  лице  на  жената,  протегнатите  към  мене  ръце  и  гласът  на  молещ  „пази  го,  брачо”.  Събудих  се,  другарите  запрягаха. На  изток  побеляваше. Погледнах  детето, то промляскваше  и  се  усмихваше  в  съня  си.  Нещо  стана  в  душата  ми  закоравяла,  нагледала  се  кръв  и  смърт. Некакво  неусетено  до  тогава  чувство насълзи  очите  и   смекчи  сърцето ми. Усетих  се  човек.  Потеглихме  отново.  Държах  го  в  полите  си,  когато  се  подмокреше  му  подлагах  войнишки  партенки,  хранех  го с  накиснат  войнишки  хляб,  а  то  ми  гукаше.  Вървяхме  по  цели  дни,  а  нощем  почивахме  тревожен войнишки  сън  и  пак  на път.   Един мрачен  ден  изневиделица  започна страшна  канонада:  картечници, оръдия.  Около  нас  закипя, завря.  Зареваха  животни  и  хора.  От  изтърбушените  коли  полетяха  войнишки  потреби.  В  несвяст грабнах  детето  и  хукнах  да  се  скрия  между  камънаците. Един  шрапнел  се  разпукна  над  мене  и  всичко  изчезна. Като  дойдох  на  себе  си беше нощ.  Опитах  се  да  стана и усетих  страшна  болка  в  главата.  Опипах  я  и  разбрах  че  кожата  на  главата  ми  е  одрана.  Потърсих  детето.  То  горкото  лежеше  мъртво  до  мене. Куршумът  го  бе приспал  навеки.  Заплаках  и  забравих  за  болката. В тази  война  аз  оцелях,  оцеляха   и много мой бойни  другари  Но много  загинаха  и  много  невинни  загинаха. Страшната  жътва  на  войната събра  своите снопи.”

Информатори / Автори
Юлия Влайчовска / 100 години от участието на врачанци в Първата световна война, 2016