Влела е Богородица

Калина Тодорова

Влела е Богородица

Седи на пейката пред единствената жива къща на горната улица. Прилича на сънена сянка в замаяно пладне. Някак тихо, сякаш боса, тръгвам в просъницата между спомена и гръмкото петльово събуждане. Взира се в мен - очите ѝ се отварят, мътно просветват и се засмиват. Сядам до нея и от глухите соби гласове ни застигат: първо шепнат, после на вирушка се дигат – врява до небето от нищото иде! Сядам до нея и всички се завръщат. Пълни се улицата, стръмната, същата. Куп деца я следват по петите, най-малкото е на гърдите ѝ. Мъжете редят тухли. Под ореха жените газят лепкавата кал и я заглаждат в калъпи. Старците карат слама. За къща. От печени тухли! „Ти знаеш ли, мале, колко народ имаше у една къща?”

Навярно е останала от онези времена, когато всяка жена имала по няколко деца и така, заобиколена ката ден от многобройна челяд, думата станала белег. Дори да не ти се вярва, и днес, ако тръгнеш из нашите села, ще я чуеш – там между думите, просто обръщение, казано уж без умисъл и повод, по навик стар, а променя цялата история. Променя срещата. Променя очите ми. И от непозната чужда жена на пътя, аз ставам завърнала се дъщеря…

…Некога ората не са седеле в селото, мале! Ше седи два-три дни… Кат са роди бебе, мома коя е меси една питка и са разчупи за здраве, сиренце… Влела е – вика – Богородица! Кога са роди!

И са меси таа питка, и са раздаде: „Влела е Богородица!“ И на другия ден, мале, цедилото – задева го, делвите, уатките и айде! Ше сложи настрана една пеленка по-дебела отдолу и като хване и оп – като го метне на гръбо си и го задене. Там са правеше вече на нивата лулило. Дръвета три, събрани горе е така и имаше апанджаци некога. Апанджака го сложи на тава за сенчица и на лулилото връзана люлката – детето спи там, а тя копае цел ден. Като даде зор да реве, ше иде и ше му даде да бозае…

Белегът на тяхната история. Каквото и да ти кажат, както и да ти го кажат, нашите селски жени вмъкнат някъде там, между думите, ласкавото обръщение – „мамо, мале, маминко“. Милно ми става и сега, докато го разправям. Навярно може да се обясни и по-научно, може би и по-логично: всичките да виждаш като свои, рояк босоноги!

Навярно е останала от преди това. Далечен неясен спомен, нашепван като легенда, от онези времена, когато Божа майка, задената на ранина, тръгнала боса по тая земя и стъпките ѝ сторили кръст в кръговрата на дните и нощите. Стъпките й белязали Белия свят: влела е Богородица!

Понякога ме среща на прага под цъфнали липи, води ме до печката, леглото, над него - ковьора. През замрежено от праха и времето стъкло надничат жълтеникаво-кафяви младоженци, отстрани се мъдрят старци, деца се смеят, войници, ученици, невести с опулени момичета и момчета, хванали здраво новите им поли. Показва ми снимките на внучките. И своята. На младини. Най-красивото пано, най-впечатляващата картина – наредени в златиста някога рамка „наедно“ всички, начело с престарелите ѝ майка и баща, отдавна преселили се отвъд, но завинаги тук младоженци, толкова избелели, сакаш вечно огрени от обедно слънце; братята и сестрите, тя – към нея тича куче, тя и мъжът ѝ, децата, внуците, правнуциите… Смее се и целува малките по снимките, в действителност ги благославя – някъде там, в града, в чужда държава, едвам се повдига на дряновата тояга, а сияее… Неповторим е мигът – тя с челядта при родата, „наедно“ всичките. Магическо преобръщане! И думата неусетно бележи и най-краткото събудило деня изречение.

Понякога, черна от слънцето, наднича от малкото прозорче: „Земи, мамо, земи!“ – вади завързано в бело кърпе бонбонче. Последното. Подава ми го… Мамини шепи сладост. Захаросано детство. Слънце ми дава. И дъжд. И дъх. И онзи зелен щурец на дървото отпред – дивна картина на старо крушово дърво пред нисък прозорец, от който плахо изнича старица. Сюрреалистично. А е толкова земно и трапчиво истинско: пълно е с цяла торба опадали круши в краката ми – години, месеци, дни – мигове или просто мамини шепи обичане.

Невестин ковчег разтваря. Без да сетя ме залюлява в шарена престилка, запяла, замята ме в ново цедило и боса минава топлата земя… За да пребъда в мига: дъщеря, едно от онези светлооки деца на земята, почернела от слънцето и пак от него цъфнала, вързала и родила – бела и червена – майка!

Най-голямото чудо, а ми го казва с простички жестове, с най-обикновени изречения и само една думичка – „маминко“ издава: влела е Богородица, влела е в сърце!