Дадено за Оня свет

Калина Тодорова

Дадено за Оня свет

Полата на баба Георгица

Престарялата, вече деветдесетгодишна, баба Георгица ми разказва за своята „Помана на живо” и затова как тя дала дрехи – за себе си и за мъжа си, който вече се бил преселил в отвъдното. Докато ми разказва, няма-няма и повтори: „Абе, аз требва да давам пак! Требва да давам!” До нея е седнала снаха й – майката на мой съученик, която я слуша внимателно и често я допълва. „Требва да дам пак – повтаря бабата – тия, младите, те нищо не знаят, дали ше го прават как требва?!!” – и гледа към снаха си без капка притеснение. „Младата” е на седемдесет и пояснява, че баба Георгица преди години е дала на нейната снаха, жената на моя съученик, дрехи – каквито булката сама избрала. „Полата по-късичка така” – показва загрижено бабата, а сега, виждаш ли, тя е остаряла, че престаряла дори и как така ще се разхожда един ден на Оня свет с тая пола до коленете! Нека си разправят, че там си вечно млад!

За власите, и особено за тези като нея, дошли на Тоя свет в началото на миналия век, съществуването на Оня свет не подлежи на никакво съмнение: вярата в живота ни – нашия, на нашите семейства, родата, махалата, селото отвъд, е безпрекословна. Там е домът. Случи се така, че отраснах сред власите в Хърлец и още като дете научих всичко това. Най-ярки са спомените ми за изпратената светлина по реката – виждам жените от моите спомени да изрязват кратунки и в тях да слагат цветя, жито, свещички. Пускат ги по течението – да светят и водят душата по пътя й към вечността.

Сега с Теди от читалището седим на пейката пред дома на моя съученик и слушаме баба му – баба Георгица, или както всички тук я наричат - баба Гица, да си припомня тези събирания на семейството, родата, махалата – те наподобяват празник, те са като сватба, събор – казва ни тя – само дето са помени за ония, които ни чакат отвъд. Помани си правят и живите – пак за да им се намери, след време, когато се преселят в небесното село. Един вид застраховка, подсигуряване! Обичай е на тях да се раздава всичко – любими гозби и питиета, панци, чаши и лъжици, дори свири музика. А орехът в двора е отрупан с кърпи, ризи и престилки – все дарове „за сенка“. Обичай е и да се дават „три ката дрехи” на близък човек – някой, който прилича на покойника или на бъдещия покойник!

Баба Гица ме гледа с избелелите си очи изпод забрадката и вижда през мен застланото легло, подредените върху него дрехи, така, сякаш е легнал човек – каскета, ризата с жилетката, панталона с коланчето, чорапите, обувките… Ще ги облече един братовчед – тя вижда как държи свещта над тях, докато попът пее и после, как облечен намества каскета и засмян идва на трапезата под ореха, сякаш мъртвият й мъж се здрависва с всички и се сбогува, преди да си отиде завинаги. Това е на „Четиресе”. Баба Гица още усеща сълзите да текат по бузите й, нищо че са минали цели трийсет  години и вижда от другата страна на леглото, там, дето е нейното място, блузата на цветлета, новата пола – все за нея, за Георгица – да е лика и пирлика на мъжа си, някога, когато я срещене от оная страна на реката. Сама не очаквала, че толкоз ще се забави, но ето, казва тя – срещата наближава и разтревожено повтаря: „Требва да давам, требва!“

Питам я, макар и да знам още от дете, защо трябва да дава всичко това, защо се тревожи толкова?! Старицата рязко се обръща, вперва в мен избелелите си очи така, сякаш съм луда: „Що за глупав въпрос?”, но всъщност, уверена, че всичко, което е дала от сърце, веднага се явява в небесния й дом, ми отвръща:

- Ти знаеш ли кога е умрел моя мъж, ти знаеш ли какъв дом имаме там?! – и допълва – Ше давам. Требва да давам! – като попипва крайчеца на кафявата си старешка пола.

Жено, те сега се наядох!

На една жена умремл мъжът. Много го обичала жената и не искала нищо да му липсва на Оня свет. Затова изпълнявала всички обичаи. Всеки ден ходела на гробища, преливала и кадела трапеза на пресния гроб, както се прави по тези места. И всяка нощ сънувала мъжа, който само едни думи повтарял: „Жена, гладен съм!” След всеки сън жената все по-усърдно готвела любимите му манджи и с все по-голяма кошница тичала към гробищата. Но всяка нощ той продължавал да идва в съня й гладен и недоволен.

Случило се така, че веднъж, на път за гробищата, тъкмо била стигнала до последната къща на селото и се свила сприя, започнало да святка, да гърми и жената похлопала на вратата. Влязла в най-бедната циганска къща и раздала на циглетата всичко от кошницата. До гробищата така и не стигнала. През нощта се явил сит и довелен мъжът й: „Жено, те сега се наядох!”

Вировската музика

…За сватбата бех започнала да ви разказвам. Първо минават младоженека и булката – те беха две музики. Първо на този – и сочи към един от сегашните музиканти – баща му почва – Коци, свири едната, като са измори – започва чичо Пани с другите музиканти. И вече накрая като пийнат – излизат и двете музики. Няма такова хубаво нещо! И тука има във Вировско традиция – когато свири музиката, и куцо, и сакато идва. Тука с патеричките, прегърбени. Идва да чуе музиката. Става и почва да играе. В кръвта на вировчани е тази музика. Това е истината! Това е лошото, че музиката намале – четири човека са…

Това, което е най-хубавото, това е музиката. Във Вировско не е имало кръщене, сватба, празник – тука на този площад, всичко слиза и почва да свири музиката – безплатно. Никога на музиката не е плащано да свири на центъра, на площада – куцо и сакато, на хорото! Едни големи хора тука се завиеха…

До четвъртък редиха плочките на тоя площад и в неделя беше мойта сватба – 67-ма година. До четвъртък редиха плочките, щот моят дядо беше бригадир на строителната бригада и в неделя беше мойта сватба, първата сватба на новия площад. На 31 юни 1967 г. ми е била сватбата. На мойта сватба беха три музики. От трите музики сме вземали флигорни, басфлигорни, само дедо Ячо беше един с карнето, един тупан и два барабана. Дала съм двайсе и три ризи на мойта сватба на музиката! Музика ли е било, чудо ли е било!

Докато председателката на читалището си спомня младостта и рисува своята приказно-небесна сватба на площада, а Танчето долавя през времето флигорната на Пани да води хорото, в другата стая аз оставам с последните музиканти.

 - За центъра е ритуал. Като стигне покойникът на центъра – с попа там – се свири едно хоро, каквото е обичал навремето, му се изсвирва тука за една-две минути, спира се и след това пак тръга покойникът. На всеки. На 6-и май ни е събора. Има един ритуал в гробищата. Там отиваме – тие, които сме останали тука, четири-пет човека музиканти – тоя е останал ритуал от петдесе-шейсе години, поне от сто години ритуал е, свириме там и всеки близък на покойника ни кани на гроба, и му се изсвирва това, което е обичал. На всеки гроб, дет се казва, свириме. Хора, песен...

- Това го правите на сбора.

- На 6 май – да. И близките идват там, разнасят агнешко.

- Роднините идват и носат...

- И носат сладки, нали, вино за преливане, преливат.

- И така сте заедно на събора – всички, вие на тоя свет и ония на оня?

- Да. Точно така. Това е всъщност замисълът, че са ги уважили, че е съборът и са отишли живите при тех. Да им занесат.

- И заедно с храната и музиката?

- Да, музиката!

Информатори / Автори
На снимката: Помана на живо в с. Хърлец, община Козлодуй - на баба Стана Декова, ок. 1965-67 година