Бистрешки манастир


НАРОДНИЯТ СКАЗ ЗА СВ. ИВАН РИЛСКИ И МАНАСТИРА „СВ. ИВАН РИЛСКИ (ПУСТИ) - КАСИНЕЦ” - I ЧАСТ


Категория : Моята история / нашата история
photo

НАРОДНИЯТ СКАЗ ЗА СВ. ИВАН РИЛСКИ И БИСТРЕШКИЯ МАНАСТИР - I ЧАСТ

Калина Тодорова – Регионална библиотека „Хр. Ботев” – Враца

            Народният сказ за св. Иван Рилски и манастира „Св. Иван Рилски (Пусти) - Касинец” край Враца – семантични полета. Предхристиянско наследство:

Орфей – Боян Мага – св. Иван Пусти.

По материали от културното пространство на светата обител

 

Многобройните народни творби за св. Иван Рилски са част от култа към най-обичания и най-почитания български светец. Издирените и систематизирани текстове образуват три основни цикъла – Рилски, Софийски  и Врачански. Последният се отнася до селища, разположени в северната и южната страна на Искърския пролом – в западната част на Врачанско и северната покрайнина на Софийско (с центрове съответно с. Стубел, Западно Врачанско и с. Курило, Софийско) (Фекелджив 1979; Малчев 2000). Материалите, които ние записахме в периода 2008 – 2013 г. от селища, разположени в непосредствена близост до Бистрешкия манастир „Св. Иван Рилски (Пусти) – Касинец”  и от самия манастир не само обогатяват този цикъл с мотиви, но образуват ново сюжетно ядро, в центъра на което е темата за пребиваването и чудесата на свети Иван Рилски в Постницата на Бистрешкия манастир.

Записаният от нас цикъл легенди, предания и разкази е представен в разработката „Рилският чудотворец и Бистрешкият манастир „Св. Иван Пусти” (Тодорова 2013) в контекста на фолклорната традиция, посветена на Рилския чудотворец като част от живия култ към него, а самият манастир – като част от своеобразна културна мрежа (също посветена на светеца), където опорни точки са християнските светилища, но в която влизат и всички свети места, свързани с народните вярвания и местни култове, „носещи” старинни представи, образи и митологични мотиви. В този смисъл трудът се определя и като начало на едно цялостно изучаване на паметта за св. Иван Рилски в Северозападна България и на Бистрешката света обител – център на този процес във Врачанския край.

В настоящото изложение фокусът е върху проблематика, кореспондираща с формулирана в монографията наша хипотеза относно предхристиянското наследство в знанието за манастира и неговия покровител, съхранено както в народни текстове и вярвания, проявено в обредни практики, така и в/чрез конкретни характеристики, черти и главно функции на фолклорния светец.

Бистрешкият манастир „Св. Иван Рилски (Пусти) - Касинец” се намира на около 12 км северозападно от град Враца недалеч от местността Касината (сн. 1). Разположен е на малка поляна в горния край на един от стръмните долове, спускащи се от Балкана към Врачанското поле (сн. 2). От юг и от запад поляната е оградена от отвесни, високи около 50 м варовикови скали. В основата им се образува плитка, но висока и широка пещера с карстов извор (сн. 3). На северната й стена неизвестен зограф изписал пет сцени от житието на свети Димитър и свети Нестор. Стенописът се намира на 12 м височина и обхваща площ от 15 кв. м, а в надписа под сцените се сочи и годината – 1544 (сн. 4). Върху западната стена на пещерата са запазени следи от скални икони. Под тях е свещеният извор с езерото – за водата му се вярва, че е лековита. Тя минава покрай църковната сграда и пада от скалите, като образува малък водопад. В близост до него има скална ниша, където с традиционни водолечебни и климатолечебни способи в миналото се лекували душевно болни. Фреските в пещерата и някои от стенописите в църквата показват, че тя е възстановена през ХVI в., но създаването на манастира се отнася в епохата на Второто българско царство и се свързва с крепостта, намираща се на рида югоизточно от него. Откритата в и около пещерата тракийска керамика свидетелства, че тук вероятно е имало светилище в предримската епоха (IV-I в. пр. Хр.), а може би и по-рано. Предполага се, че манастирът е основан като скален и монасите първоначално обитавали тази и околните пещери (Иванов 2011).

Сегашната църква (сн. 5) е построена върху останките на по-стара, като част от нея е вградена в новата сграда. Тази по-стара църква може би е принадлежала на селище към крепостта. Върху варовата мазилка на църковния храм личат следи от три стенописни слоя – от ХІІ в., от ХVІ в. и 1867 г. През XVII в. в манастира процъфтява занаятчийството – известната златарска работилница, която е във връзка с прочутата Чипровска школа. В манастира „Св. Иван Касинец” се е намирала и една от първите по нашите земи меднощампарски работилници (Свети 2009).

            Над манастира е пещерата Постницата, разположена върху отвесна скала и до там се стига изключително трудно без помощта на стълба. В нея на височина пет-шест метра в малка скална ниша е изградена (вероятно по-късно) миниатюрна църквичка със свод от преплетени лозови пръчки, измазан с вар, на който все още може да се разпознае фигурата на Христос Вседържител. Постницата е уникална (сн. 6-9).           

В цитираното по-горе наше изследване (Тодорова 2013) е представено историческото и духовното битие на Бистрешкия манастир като част от свещените места, посветени на Рилския светец и едновременно с това като „обител на духа” за врачани, културно и просветно средище, оцеляло през нескончаемите превратности на времето, чиято притегателна сила не стихва и до днес. Той заема особено място сред местата, средоточие на култа към св. Иван Рилски. Тук „особено” разбираме в два плана – и като геостратегическо на карта на светите места в Северозападна България, и като средище на църковната, но и на фолклорната изява на светителската почит през последните столетия. От друга страна в процеса на съпоставяне и тълкуване на фактите, свързани и с природните дадености на обителта, свидетелствата за древен живот в Голямата пещера, запазени вярвания и обредни практики нашата интерпретация е в посока онаследяване на древно светилище. Връзката със свещените извори – аязмата, древните свещени места – езическите светилища, разположени в/до пещера представят мястото като обиталище и път към Бога, осмислено като такова още в предхристиянски времена. Тя е засвидетелствана и чрез фолклорния образ на св. Иван и обусловена от богатото историческо минало на изследвания ареал. Археологическото проучване на античната и средновековна крепост в местността Градище (разположена на гърба на същия планински масив, до прохода Вратцата край град Враца) продължават, но находките, открити до този момент доказват съществуването на тракийско селище в местността през ІV в. пр. Хр. То вероятно прераства в династичен център, управлявал племенния съюз на трибалите, който е населявал земите на днешна Северозападна България. Местните владетели са погребани в гробниците на Могиланската могила, която се намира в центъра на днешния град Враца. Обитаваните някога от тракийското племе трибали земи на Северозападна България  „разкриват” и „показват” на съвременника едно след друго древни златни и сребърни съкровища (Рогозенското съкровище, това от Могиланската могила, от Мизия (Букьовци) и Галиче), артефакти които са богат материал за изучаване на културата, на тракийския пантеон и свързаната с него обредна система.

Народният сказ за св. Иван и неговата обител край Враца е изграден върху взаимното преминаване и преплитане на чисто личната история и историята, носеща отговор на общочовешки търсения, взаимопроникването на националното и универсалното, напластявания на религиозни култове и вярвания на различни общества и култури, обитавали от дълбока древност земите около Врачанската планина.

Събраните от нас наративи могат най-общо да бъдат обединени около водещите мотиви, сюжети и легендарни персонажи по следния начин: Пребиваването и чудесата на св. Иван в Постницата на Бистрешкия манастир; Бягството в Рила; Произхода на манастира „Иван Пусти”; Именуването на манастирите „Св. Иван Пусти” край Враца и на Рилския манастир „Св. Иван Рилски”; Царските съкровища (монетарницата на Иван Шишман). По-обстойно внимание е отделено на текстовете, в които Бистрешкият манастир е представен като „образ и подобие” на Рилския. В разказите се съдържат и ценни сведения за един недокументиран период от съществуването на манастира край Враца – от 1944 г. до края на ХХ в. Друга тема е тази за „лековитата вода” в Голямата пещера – традиционните методи за водолечение и климатолечение, практикувани на територията на обителта.

Главен герой в легендите е свети Иван (Пусти, Рилски) – чудотворец, маг и лечител, а чудото е доказателство за неговите свръхчовешки, висши качества и действителната връзка на постника пустинник с Оня свят и Бога. В резултат на чудото и пребиваването тук на светията тези качества придобива и мястото.

„…Това е скалния манастир – творение Божие…”

Няколко са предположенията за възникването на Бистрешкия манастир на това място. Археолозите смятат, че той наследява древно езическо светилище, разположено в Голямата пещера при извора: „Откритата в и около пещерата тракийска керамика обаче свидетелства, че тук вероятно е имало светилище в предримската епоха (IV-I в. пр. Хр.), а може би и по-рано… … Съществуването на тракийско светилище в пещерата, а вероятно и на поселение близо до нея се подкрепя и от регистрираните в близката околност други паметници и отделни находки” (Иванов 2011: 9-10).

 Преданията (цитирани от историци и изкуствоведи!) сочат, че първоначално манастирът бил пещерен и монасите обитавали пещерите наоколо. За това разказва и един от последните монаси, живели в него.  В основата на записаните от нас легенди и предания са три мотива:

1. „Скален манастир – творение Божие”. Скалният манастир е сътворен от Бога (Голямата пещера) – сакрално място – едната скала наподобява олтар, а  входът на пещерата – арка. „Извира там… си извира от скалата. Извира от скалата. Това е сичко Божие. Това е скалния манастир – творение Божие. Господ го сътворил – като арка виждате, а това се едно като олтар (в скалите – КТ).” (ИА)

2. Манастирът е възникнал на/до мястото на „отшелническа обител” – Постницата, там където е живял св. Иван (Пусти/Рилски). В т. нар. от нас текст Чудото със св. Иван Рилски при бистрешката постница информаторката, след като разказва за пребиваването на св. Иван в Постницата и отиването му в Рила, завършва своя разказ: „Стареца го не е имало вече, ама църквата доле си е траяла. От тогава е таа църква, дек сега я разбия и я преправия.”  (СФВ) Трябва веднага да отбележим, че монасите пустинници не са избирали случайни места за уединение. Те обитавали места далеч от хората, труднодостъпни и „скрити”, места с най-добри условия за достигане до Бога. И както редица автори сочат – „това са били места, където вече е била достигната връзката с Бога” (Андреев 1993: 57).

3. „Божия поличба” – мястото е посочено от Бог чрез видение на неизвестен светец. Според разказа на дядо Антоний манастирът възникнал по-късно: „Той се подвизавал там! Точно така! Там се подвизавал той като е бил още към 18-20 години. Тука е дошъл и се подвизавал свети Иван Рилски. А по-късно започва да се строи този манастир.” (ИА) Святото място е посочено чрез „Божията промисъл” от неизвестен светец по-късно и след като дошли свещениците и хората, открили Постницата, в която е пребивавал св. Иван.

„…Той творец и чудотворец…”

Народните творби, включени в посочените Рилски, Софийски и Врачански цикъл, ни представят един добил широка популярност образ на Рилския светец. В тях св. Иван носи различни имена и му се приписват свръхестествени способности. Той има важни атрибути: вол (или шарено теле), получен след чиракуване като пастир; аба (абичка, хаба или долама), върху която, когато бяга от гонителите, младият светец винаги минава река. Претърпява различни метаморфози и се превръща в друго същество – животно, хибрид или библейски персонаж: орел (символ на св. Йоан Богослов); в самия св. евангелист Йоан Богослов; св. Йоан Кръстител; човек с крила; човек с крила без глава. Непубликуваните легенди от културното пространство на Бистрешката света обител допълват този образ, като в същото време „изнасят” на преден план чертите на митичния чудотворец и повелител на живата и неживата природа, познат в предхристиянските вярвания с различни имена и роли. Така те налагат образа на св. Иван – маг и лечител.

За живота на свети Иван в Постницата на Бистрешкия манастир информаторите са единодушни: хранел се с треви, билки, корени, диви плодове и пиел изворна вода.                        „…В Постницата, така наречената „Постница” – горе така… Така в една пещера над една вода – там му е бил живота. Хранил са е с горски плодове, с горски плодове, с кореняци…(ПАС). В разказа на друг информатор се уточнява – хранел се с корените на билките: „Ами знаете ли – вика – с какво са е хранил?! Билки е ял – корените на билките. Та са е хранил.” (ВДК). И лекувал с помощта на молитвата и силата Божия.

Първият текст, в който нашите информатори разказват за живота на светеца сред дивите зверове е този на дядо Антоний: Той е пустинножител – от там носи името, щото е постил там. Имал значи гореща любов към Бога. Той не искал повече хора да вижда. Неговите приятели, близки били вълците, мечките, лисиците, сърните – това му са били приятелите. Той ги защитавал, защото давал им храна, тука хляб кат им давал те идват смирени, смирени… Тука е било, да! И където да иде. …Той не искал нищо друго. Сам – да се моли – толко. И животни – мечки, вълци, той се е грижел, при него са отивали се едно хора, приятели са…”(ИА)

            Вторият текст потвърждава разказите на местните, че около Постницата и днес не само расте здравец и лековити билки, но се навъртат и диви зверове: „Горе така високо в скалите има издълбано в скалите нали там дето е лежал, фактически дето са е помещавал свети Иван… (Какво намери при тая Постицата? По кое време беше това? – К. Т.) Било е това време предполагам – февруари, март, немоа си спомна точно… (По това време диви зверове се навъртат значи? – К. Т.) Па вълци, чакали и вълци… (Какво намери? – К. Т.) Сърна. Даже то беше мъжко сърне, защото имаше роги. Ние земахме рогите. Беше на две-три години, що имаше три рогчета. Знам че на година по рогче излиза. Значи на три години” (ДДИ) (Тодорова 2013).  

Разказът на строителния работник ни връща към Народното житие на св. Иван Рилски, където се говори за това как след смъртта му в Рила неговото тяло е било пазено от дивите зверове, които „не се отделяха от светеца, понеже искаха да получат милост от него”,  докато не го намерили ловците на цар Петър и не го пренесли в Средец; но и към популярната легенда от Владая за доброволната жертва на елен, идвал всяка година на Голяма Богородица при камъка на свети Иван[1] (Фекелджиев 1979: 61).

С живота в постницата е свързано и любопитно  „препознаване” в образа на светеца – в това не само на изпълнител на Божията воля, но и на „творец и чудотворец”.  В съдържанието на записаната през 2009 г. легенда Чудото със св. Иван Рилски при бистрешката постница се наблюдават няколко съществени момента: чудото с Постницата, след 40-дневно пребиваване в нея на свети Иван; именуването (според народната етимология) на манастирите „Св. Иван Пусти” край Враца и „Св. Иван Рилски” в Рила; връзката между съграждането на манастирската църква, основаването на манастира и престоя по тези места на св. Иван.

Централно място в легендата заема чудото – скалата сама се отворила, за да излезе след 40-дневен пост светецът. Информаторката го извежда на преден план като в краткия текст го повтаря два пъти:

 „…И казват, че кога е излезнал, постницата са е отворила, та е излезнал.”

„…А поповете (казват – К. Т.), че са е отворила скалата и свети Иван излезнал…”

            Тя не уточнява с помощта на каква сила и как, само съобщава за чудото – скалата „са е отворила”, за да излезе св. Иван.

Когато говорим за разказа от Бели извор, в който скалата постница сама „са е отворила”, за да излезе светецът, най-близкия паралел, който бихме могли да направим, е с легендата от Старозагорско, записана през 1891 г., в която се обяснява с чудо появата на отвора и теснината в пещерата на св. Иван в Рила: веднъж, уморен светецът заспал на скалата, а дяволът го изкушил, та паднал от нея. Поломил се на Господ да излезе пак на върха на камъка, откъдето бил паднал. „Тогава хукнал пак по него и с Божия сила пробил камъка изотдолу, минал през него, изкачил се пак на върха му и седнал отгоре… …Мястото, което пробил св. Иван и се проврял, и досега стои, щото всички, които ходят сега на св. Иван, се провират през него – едно за здраве, друго – да познаят грешни ли са или праведни…” (Фекелджиев  1979: с. 55). Аналогично място, теснина между скалите, през която „се провират” за здраве и да разберат дали са грешни има над извора в Голямата пещера на Бистрешкия манастир. Съществена разлика е, че в белоизворската легенда не се споменават нито Бог, нито дявол като основни движещи сили на случващото се. Подразбира се, че някаква неназована висша сила твори чудото. Но като двигател на действието може да бъде посочен и самият светец, в образа на „творец и чудотворец”, където е не само наблюдател и посредник, изпълнител на Божията воля, какъвто го виждаме в някои текстове от нашия цикъл (основно разказа на дядо Антоний), но и на съ-създател. Ако трябва да бъдем съвсем точни, авторката, така като не споменава намесата на Бог, не споменава и св. Иван като извършител на действието – не той отваря скалата, а скалата „се отворила” и той излиза от нея. В контекста на цялостния разказ за светеца, който е съставен от всички регистрирани от нас текстове, силата чудотворна е по-скоро резултат от връзката на жадния за Бого-служене човек и първосъздателя, отколкото на конкретни качества и способности. Силата е част от самото чудо-творчество, тя е по-скоро толкова придобита, изградена благодарение на конкретни обстоятелства и действия, свързани с духовни и мистични състояния, колкото и предопределена. 40-дневният период на обитаване на постницата също има своите библейски и народохриситянски корени, които вече са по-обстойно разглеждани от нас в цитираната разработка. Тук само ще припомним т. нар. Гранична ситуация (характерна за българските народно-митологични представи), която образува мъртвият до четирийсетия ден след смъртта и родилката, новородено до четирийсетия ден след раждането. Осъществява се контакт между иначе отделените светове, контакт между съществата, населяващи ги, посредством мъртвеца-посредник, родилката-посредник, младенеца-посредник (Георгиева 1993: 72-74, 81). Отдавайки се на пост и молитва постникът-пустинник придобива екзистенциалния статус на жив-мъртвец – 40 дни той е в допир с Бога и Оня свят. Нещо повече – Постницата е била „затворена” – следва от думите на разказвачката и после „се отворила”. Постещият Иван е бил напълно отделен като допир и контакт от заобикалящите го подобно младенец преди да се появи на Този свят. „Тя е мястото на преображението на отшелническата душа – пише Анани Стойнев – мястото на превръщението, на изгарянето на страстите на плътта, докато тя стигне до нетление. В този символичен смисъл стоенето в пещерата е аналогично на стоенето на кваса в брашното, което го преобразява в хляб – една от основните притчи на Христос” (Стойнев 1991: 69). Но и „божествената намеса е общ знаменател за ключовите моменти в човешкия живот – твърди д-р Минчо Георгиев – и  по силата на това всички тези моменти (зачатие, раждане, кръщене, възкресение) се означават като „раждане”. Авторът цитира Шестоднева, където физическото раждане е „рождение по плът”, кръщенето – „рождения по дух”, а възкресението – „ново раждане” (Георгиев 2011: 41). Освен всичко това, текстът на информаторката от Бели извор е и директна отправка към предхристиянските вярвания, характерни за древните народи, населяващи земите около Врачанската планина – отново към свещената за траките пещера утроба и нейните извори и орфическата вяра в безсмъртието на душата. В случая аналогията е с антроподемона Залмоксис – цар, жрец и учител, който четири години прекарва в пещерата-утроба и на петата се появява отново (Фол 2002: 22).

Автори/Информатори:

Калина Тодорова/ Из „ТРАКИЙСКАТА КУЛТУРА - НЕДЕЛИМА ЧАСТ ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ”, 2013